Филип Лхамсурен, философът на обикновеността

Когато преди седмици се запознах с Филип Лхамсурен в Родопите, изобщо не подозирах, че той е внук на монголски министър-председател, че майка му Ганханд е уважавана художничка и преподавателка по изкуства. Нито че този загадъчен полубългарин-полумонгол е автор на цели три книги. В тях Филип описва живота си на ловец на вълци в монголските степи, препраща към времената си в Чуждестранния легион и приключенията в най-дивите места на Азия.

Филип тук ще ме поправи: не диви, а живи. Поредно доказателство, че честният човек е смел. И че буквално има своя собствена азбука.

Вече в София, докато търсехме къде да седнем пред НДК, установих, че за мнозина Филип е звезда. И че изобщо не иска да бъде такъв.

Повод за този разговор е последната му книга – „Прегръдката на Амазония“ (изд. „Книгомания“, 2020), в която Филип разказва как в рамките на шест месеца изминава сам 5575 км през амазонската джунгла с кану, велосипед и пеш. Третият човек, който успява да го направи. Но за него са важни други неща, не публичността, не рекордите. Говорил съм с настоящи и бъдещи нобелисти, с фигури от световна величина, но днес този неподправен разговор е един от най-важните.

Ще започна направо: каква е разликата между самозабравянето в природата и самозабравянето тук, в това, което за удобство наричаме цивилизация?

И на двете места трябва да внимаваш. В природата самозабравянето моментално става смъртоносно, докато в града имаш време дори да му се наслаждаваш, докато бавно потъваш. Градът е патерица. Неговите условия за живот позволяват едновременно да си паднал и да си жив – поне чисто физически. Въпреки че и в природата всяко животно може да се самозабрави след любовен акт… и да бъде изядено. Ако не внимаваш, винаги има някой, който очаква да сгрешиш.

Този процес е много нужен, защото те буди. Когато у човек ги няма тези първоздани реакции, той следва моди, които всъщност не му помагат да разгърне потенциала си. Според мен човекът има прекалено много избори в града и това води до застой и до невъзможността да оползотворява живота – като дух вътре в себе си. Природата ми помага да се държа по прост и обикновен начин. И така не си губя времето.

Чувстваш ли се абсолютно равен с всички нейни обитатели – както с кръвосмучещите насекоми, така и с пумата?

Не се чувствам равен. Аз съм различен. Това го разбираш много добре още в началото – защото идваш от града и си един, малко или много, градски човек. Да, знаеш повече от другите обитатели, но веднага трябва да разкъсаш връзката си с града и с неговата култура, със сантимента към близките… Трябва да забравиш тази идентичност, за да можеш да живееш по-дълго в природата. В началото си най-уязвим.

Всеки път наново ли забравяш своята идентичност?

Абсолютно. Градът е удобен за нас и е нормално, колкото и да си в час с природата, да си загубил представа за нейния ритъм. Ти си живееш в друг ритъм – на човек в града или в планината, защото туризмът пак е свързан с битовото общуване и случване. Така че в началото няма как да си като другите в природата – трябва да мине време, за да се разградят всички симптоми, които имаш…

Защо симптоми? Да ги наречем „защити“?

Аз ги наричам симптоми, защото, ако са защити, тогава ще „задърпам“ повече… Не гледам каква е „гадна“ природата, ама защо заваля сега, защо съм гладен… Просто съм приел всичко това – в началото душата ми се вайка, после нещата се слягат, успокояват се. Трябва си време да свикнеш – на мен по-малко, но все пак в този период си най-уязвим.

Като махнем целия сюжет на пътуването – къде тръгваш, през какво преминаваш и пр., – твоята нова книга е разказ за абсолютно базисни неща, за основата на живота. Започнах да си мисля за такива въпроси: Какво е да си мъж? Какво е да си баща? Какво е да си приятел? Какво е да си единак?… Защото думата „единак“ се появява неведнъж в текста. Не съм чувал никого да казва, че е единак. Всеки, дори и силно интровертен, се старае да го прикрие.

Не можеш да прикриваш очевидното. Самото прикриване изисква допълнителни усилия – предпочитам да съм открит и да понасям удари, на мен така ми харесва. Много пъти са ме съдили, че съм сам, но всеки човек има вътрешна структура, която си знае и следва; тя е негова. Защо да я променя заради друго? Това е силната ми страна – ако не силната, то водещата. Това си е моята страна. Първо, такъв ми е духът, второ – такава ми е кармата, и трето, обстоятелствата в живота са ме направили такъв. Да съм с хората, да съм със света, да наблюдавам, но да не давам мнение за него. А по-скоро да го прокарвам през себе си, да го осъзнавам и да се опитвам да разбера нещата колкото може по-обективно.

Мен ме интересуват и двете воюващи страни във всяка ситуация, така да се каже – „цялата картинка“. Трябва да си малко или много саможив, за да можеш да се залепиш към нещата, без да ставаш повече от тях. Защото ако се залепя с цяла партия еколози, то значи ние вече диктуваме на природата… Или пък ако се лепна с цяла партия хора, правим политика… и така нататък. Свободата на човека, който се опитва да разбере всичко, не е самоцелна. Аз харесвам и хора, които с други хора могат да направят нещо.

Да, това ме връща към въпроса ми: саможив баща и саможив приятел – как се случва това? Очевидно се случва при теб, и то успешно.

Хората в живота ми имат нужда от мен. И аз – от тях. Те са достатъчно зрели, за да оценят, че един индивид е истински такъв, какъвто е в своята сила и свобода. По същия начин и аз се съобразявам с тяхната свобода. Няма дилема.

Добре, но ако изведнъж при теб се появи човек, който каже: „Филипе, искам да чиракувам при теб, научи ме как да пътувам навън и вътре във себе си.“ Как ще реагираш?

Доста хора се появяват, но скоро си проличава дали между нас има химия. Аз не мога да бъда учител, защото също съм ученик на живота. По-скоро хората идват и ако не минат някои изпити на живота, няма как да се случат нещата. Плюс това, за мен не е окей да идват, защото че съм написал три книги или съм направил еди-какво си и очакват нещо кой знае какво да им покажа. Те гледат този в книгата или във филма, а аз съм жив човек. Не искам да ме гледат и да затаяват дъх; като кажа нещо, да ми попиват всяка дума. За мен това е грозно.

Какви обстоятелства предизвикват това объркване?

Когато хората мислят, че ще научат нещо велико. Велико няма, всичко е нещо обикновено, което трябва да осъзнаеш и да отработиш за себе си. То е въпрос на лично мъжество, човек сам за себе си да се осъзнае и тогава да върви накъдето иска. Аз не вярвам в това да буташ някого, за да успее. Трябва да има вътък в човека и затова той не може да дойде и каже: „Дай ми ръка – как да стана такъв?“ С вътрешните процеси не става така, трябва ти да си почнал да работиш и да чуваш. Иначе става една любовна възхита, която сигурно е добре в ролевите отношения учител–ученик, но според мен учителят трябва да разочарова ученика, за да може той да расте.

Колко време си прекарвал сам, абсолютно сам?

Не съм го броил. Достатъчно много, особено когато бях дете или тийнейджър. Тогава да си сам е равно на малка смърт, но на мен още тогава ми харесваше. Като дете ми се струваше много да съм един или два дена сам, а като тийнейджър с месеци съм бил сам, така че за мен това е окей. Дори ми е по-лесно, защото ми е интересно да съм сам. Светът винаги има какво да предложи, винаги има какво да разбереш, върху какво да мислиш, какво да опиташ.

Аз се чудех: доколко да оцелееш не значи да станеш цялостен, компактен, да се събереш и да си достатъчно безстрашен, да чуеш всичките си противоречия… или не е така?

Самият живот е свързан с оцеляването, а не с отпускането, удоволствията и т.н. Хората, които оцеляват, са много близко до самия живот. Е, някои нямат образованието да го оценят – и просто сляпо оцеляват. Но ако имаш акъл и образование, виждаш нещата далеч по-многопластово.

Да си ниско долу е предимство, защото си близо до живота. Когато това е така, не ти трябва да стигаш до таваните на живота, към които се стремят нормалните хора с нормалния си начин на живот. Защото накрая винаги научаваме, че истинският успех са здравето и да имаме любящи хора до нас. Това е най-важното, независимо колко сме успели в живота – финансово, кариерно… Аз мога да се задоволя с това, а много хора не могат. Така че проповядвам някаква философия на обикновеността. Мъдрост на обикновеното. Нещо такова. Не е нищо особено. Старците по селата си го говорят същото…

Направи ми страхотно впечатление тази тотална тяга към трудността, която да ти покаже кой си.

Ами не, аз не я възприемам като трудност или като някакъв мазохизъм, по-скоро то е част от нашия живот и колкото повече отричаш нещо фундаментално в него, толкова по-назад се връщаш в развитието си. Така че трябва да прегръщаш смело както радостта, така и трудността и състраданието. Те са наравно. Аз не ги гледам като пречки, а като задължителни компоненти, защото зад тях стои еуфорията, радостта от това, че си жив, че си го преживял това нещо.

Кога си се усещал най-силно жив?

В природата, когато всичко зависи от мен. Аз не качвам осемхилядници, където няма никаква форма на живот и си свързан директно с кислорода, а ако свалиш ръкавиците си, оставаш без ръце. Докато в природата ти обикаляш земята с голи ръце, там живеят много видове… и ти можеш да живееш… Искам да кажа, че условията примерно на джунглата и на нормална надморска височина са условия, при които човек е способен да живее. Днес го наричаме оцеляване, но всъщност точно това е живеенето, дори и да е свързано с лов. Живеенето не е свързано с атлетизма, какъвто го има при алпинизма например.

Пишеш, че си ловец без оръжие. Какво значи това?

Това е честната игра. Човек е измислил огнестрелното оръжие, за да ловува за кеф – това не го разбирам. Да се ходи на лов е разхищение. Но когато си гладен, ти имаш правото да ловуваш, ако знаеш как да го правиш. И когато си много гладен, винаги намираш начин, защото това е вроден инстинкт. И е честна игра спрямо животните. Оръжието е проблем – винаги. Като имаш оръжие, винаги трябва да го използваш. Ако имаш проблем с хора, в момент на ярост може да извършиш нещо, което не би искал да извършиш.

Ти внушаваш кротост и смирение. Но зад кротостта обикновено седи гняв, ярост. Къде отива този гняв?

Отива в творчеството. В опознаването. Бях достатъчно гневен като млад и видях, че е деструктивно – и това е една от причините, поради които се върнах към природата. С този гняв не можех да живея в града. Постигах с лекота професионални успехи, но това да гониш нещо, което не е твое, не е окей… този гняв се събираше. Бях недоволен от себе си. Бързо коригирах нещата. Този гняв сега се е превърнал в страст. Страст, която имам, откакто съм се родил – да обичам зеленото, да обичам да съм навънка. Всеки има някакви негативи и трябва да знае как да ги рециклира. Това е моят начин да ги рециклирам. И така, спокоен съм, защото съм дисциплиниран и защото знам, че няма нужда да се показвам. Не обичам да се показвам, обичам да премислям и да действам.

Какво беше за теб – в чисто екологичен план – най-изненадващото наблюдение в Амазония?

Беше ясно какво щях да видя, но да го почувствам е друго. В един момент се бях принизил до съзнанието на животно – имам способността да влизам в тази роля, това е моята роля. Исках да се откажа на няколко пъти, бях изгубил смисъл в човешкия живот по едно време… Хората ми викат: „Добре, като знаеш, че в Амазония има престъпност, защо го правиш…“ Но където и да отида, аз предварително ги сънувам нещата. Където и да отида, вече съм бил там и вече съм преживял нещата, но на живо е много по-интензивно. Те наистина те опустошават отвътре и от тази разруха се изправяш лека-полека. С дисциплина успях да разбера, че ще продължа да следвам плана и на последния етап отново ще вляза в девствена гора. Че точно това ще ме излекува.

Макар че нямах никакъв стимул да влизам там, бях отслабнал много и нямах психиката да оцелявам още месец – в девствена гора, което се води най-трудното. Вече бях загубил себе си, не можех повече. Уплаших се в това емоционално състояние да преплувам Амазонка и взех моторна лодка, което не е честно по моите правила, обаче ми трябваха някакви патерици, с които да отида до отсрещния бряг. От опит знаех, че в един момент просто щях да се изкефя, че съм там. То така и стана – с всяка стъпка, колкото повече навлизах навътре. Там беше друга история. И това беше награда, то всъщност ми съхрани психиката – тези хиляда километра в джунглата сам. Много ми хареса и даже не исках да излизам на Атлантическия океан, нямах много голямо желание, но трябваше просто да приключим, защото вече бях доста зле физически, имах проблеми с краката…

Но душата ми искаше да се завъртя на сто и осемдесет градуса и да продължа пак обратно. Това е невероятно: да си сам в джунглата и да вървиш… Много мизерно чувство е, но мен ми харесва. Не знам как да го обясня.

А защо го описа в книга?

Винаги пиша, когато пътувам. Имам нужда да пиша. Когато съм сам, не си нося книги за четене или игри. Като човек, който анализира, мога да видя нещата обективно наоколо, но не мога да видя себе си. Когато дисциплинирано пиша тези дневници всяка вечер, аз съм като психоаналитик на самия себе си – виждам, ако влизам в депресия или ако твърде много си вярвам, че съм подготвен, или каквото и да е.

Препрочиташе ли това, което си писал преди седмица-две?

Да, абсолютно. Това е единствената литература, която притежавах, и когато препрочитам едно и също нещо, го виждам от различни гледни точки и по този начин коригирам крачките си, защото крачките на мисленето помагат за крачките на действието и поемането на решения. Все едно си ходех с един психолог. За мене тия писаници са жизненоважни, аз не ги пиша за после, когато ще излезе книга. Първият читател съм аз. Имам нужда от тази литература, за да се спася. Това ми помага да се коригирам. Аз така функционирам.

Винаги – това не се е случвало само в амазонската джунгла, а още когато бях млад, майка ми почина и аз не знаех какво да правя. Не че не знаех, оцелявах, обаче се чувствах самотен, защото светът не беше добро място. Слънчев ден, който всъщност е студен. Само пишейки, аз дишам – за мене писането е дишане. След този момент вече си е истинска документалистика, която съм писал там, и после тук само редактираме.

Аз и до ден днешен не се усещам като писател – просто каквото се случи, каквото усещам, това ще пиша, нямам нужда да се напъвам, просто гледам да кажа това, което е важно за мен.

Всеки разказ за страха не е ли и разказ и за любовта и приятелството?

Ами понякога страхът си е само страх, а другата му страна е нерешителност или оправдание… За любовта си трябва смелост или лудост.

Как ще продължиш оттук насетне?

Както винаги. Продължаваш, без да знаеш какво е, не знаеш колко още напред имаш. По същия начин си продължавам – колкото повече се качваш нагоре, толкова по-опасно става. И по-безсмислено, разбира се.

Защо безсмислено?

Защото човек се задълбочава в това, което прави. Нормално е с годините да се задълбочава, но това не значи, че неговите хора разбират дълбочината, те винаги хващат само какъв е цветът на колата, с която се движи. И е малко обезкуражаващо. Много хора в днешно време не знаят твърде много неща. Твърде информирани са, твърде интелигентни са в белия свят, но не прилагат основни морални принципи. Само на приказки е всичко: знаят колко провинции има в Китай и какви националности, обаче не и прилагане на основни принципи. Не казвам, че съм по-напред от другите, но това в личен план за един индивид винаги е обезкуражаващо. Но не значи, че трябва да спираш и да се връщаш обратно, просто трябва повече да дълбаеш. Така е устроен животът.

Снимки: © Личен архив на Филип Лхамсурен