„Една прояждана от корупция и скандали страна няма как да е притегателна за образованите българи“

Преход. Малко са думите в модерния български език, натоварени с толкова силна емоция и толкова различни конотации. Да, в последните три десетилетия България е демократична държава с плуралистична политическа, обществена и медийна среда. От 15 години е член на НАТО, а от 12 – и на голямото европейско семейство. Българите се възползват както от свободата на движение, което Европейският съюз им гарантира, така и от свободата от чужди зависимости, осигурени от военните ни и политически партньори и най-вече от статута ни на суверенна държава. На хартия всичко е точно така, но колко от вас, четейки последните три изречения, повдигнаха вежди, тръгнаха да казват „но…“, провидяха наивност в написаното?

Далеч съм от илюзията, че „на Запад“ оазисът на свободата и липсата на корупция са категорични и несъмнени. Достатъчно време съм бил „на Запад“, за да знам, че не е така. Но къде се крият разликите? Онези разлики, които ни карат да сме най-неудовлетворени, най-бедни, най-скептични. Бягайки от мантрата на „всички са маскари“ и уличните квазинаучни обяснения за „сбърканото ДНК“, ми се прииска да дам думата на доказани имена в различни сфери как обясняват изминатия път и неизкоренените и до днес проблеми и дефицити от миналото в своята зона на познания и работа. Като водещ на подкаста „Паралели и меридиани“ имах възможността да задам на журналисти, актьори, музиканти въпроса „Докъде стигнахме?“ – в политиката, в медиите, в културата. Отговорите на някои от тях ще ви припомним в следващите няколко седмици, в навечерието на юбилейния 10 ноември.

Българите в чужбина – най-големите чуждестранни инвеститори в България и главните виновници за демографската криза в страната. Това са основните етикети, които се лепят на сънародниците ни, решили да напуснат страната временно или за постоянно, за да търсят поминък, образование, спокойствие, свобода или справедливост зад граница. Българите в чужбина са поне толкова многоцветни и различни, колкото и тези в страната. Затова трудно можем да говорим всеобхватно за тях в един текст, камо ли пък във въведение на интервю. Но един български журналист е посветил голяма част от професионалния си път, разказвайки техните истории.

Георги Тошев е създател на телевизионните предавания „Другата България“ и „НепознатиТЕ“, автор е на книги и филми. Говорим с него за българите зад граница, а аз тайно се надявам да разбера дали в мисията му да събере и разкаже техните истории не прозира и търсенето на един плам и копнеж за свобода – пориви, които в България все по-често изглеждат изпаднали в летаргия. Интересно ми беше да го попитам и за другата му страст – да представя житейския и професионален път на големите. Онези, прославили страната ни, и онези, които са ни обединявали с творчеството си. Защото в последните години сякаш съществува тенденция на поляризиране и компрометиране на всепризнати авторитети. А накъде върви една държава без компаси – морални, професионални, духовни?

В последните двайсетина години разказваш историите на българите зад граница. Как се промениха те през тези две десетилетия?

За всичките тези години съм се свързал с над 7000 българи, от които съм заснел около 3500. Това са много различни като профил българи – напуснали родината през 50-те и 60-те години на миналия век; напуснали много по-отдавна, още с корабите, тръгнали към една непозната земя, каквато е била Аржентина в началото на ХХ век например. Мотивацията на българите при един отворен пазар също се променя. Много често тя е свързана просто с оцеляването. Защото цели села и градове в България продължават да се изхранват предимно от онези, които имат късмета да работят някъде извън нея.

Казвам го с голяма горчивина, както с голяма горчивина отбелязвам, че тенденцията на завръщащи се българи рязко спадна през последните няколко години, тъй като държавата се оказа мащеха за тях. Не е тайна, че големите инвеститори напускат България. Икономиката в никакъв случай не може да бъде наречена бързо развиваща се. Така че една прояждана от корупция и скандали във вътрешнополитически, а и във външнополитически план страна няма как да е притегателна за образованите българи, за онези, които биха били полезни на България със знанията, опита и контактите си. Ето защо тенденцията на завръщащи се българи рязко спадна и днес има нова вълна на напускащи българи, които са доста отчаяни – тръгват си цели семейства. Част от тях са хора с добри доходи в България, с добро образование; хора, които отиват да работят под професионалния си ценз дори, само и само за да бъдат в едно по-уредено общество.

Така че разнолики и разнопосочни са пътищата на българина навън и навътре в България. Ние имаме тотално непознаване от страна на държавата на психиката на заминаващия българин в различните социални групи, в които той може да бъде подреден. В Агенцията за българите в чужбина обикновено работят хора, които нямат никакво познание как битува и как прогресира или регресира българинът извън България. Защото профилът му отдавна е много динамичен.

Не се ли разгръща един нов потенциал – не само на прославящия родината си успял българин в чужбина, но и на тези, които благодарение на модерните технологии, въпреки че живеят на хиляди километри, са много активни в българския обществен живот, защитават каузи в България, следят новините, имат позиция и мнение?

И не могат да гласуват пълноценно в повечето случаи… Споровете продължават – доколко и как да бъде дадено или по-скоро отнето правото на българите в чужбина да упражняват своя вот, дори и електронен. Но това е друга тема.

Да, прав си. Новите комуникации ни позволяват да бъдем активни в страната, на която винаги ще принадлежим, независимо къде живеем и от колко години. От една страна, това е добрата новина, защото поддържа обществения ни статус, поддържа мисленето ни и не на последно място – езика ни. Това обаче е крайно недостатъчно, защото се отнася само за малка част от българите в чужбина. Всички знаем какво показва статистиката за гласуващите зад граница. Това, което получаваме като резултати и активност от чужбина, е… да не казвам под статистическата грешка, но доста неудовлетворително, за разлика от например италианци, гърци и руснаци и начина, по който те се включват, особено в избори с правото си на вот.

Иска ми се да вярвам, че младите българи, които по една или друга причина не живеят в България, по-активно ще се включват в българския обществен живот, но повечето, с които се срещам, са изгубили всякакъв интерес към вътрешнополитическите събития в родината си. Те дори не гласуват, а биха могли да променят съществено вота и в българския парламент да има една доста по-многообразна политическа картина.

Някои българи поеха по пътя към чужбина през тези 30 години, но цялото ни общество пое по един път, по който сякаш не знаем докъде сме стигнали. Твоята оценка каква е?

Мисля, че сме в началото на пътя. Работя върху един документален проект, посветен на тази промяна. Заедно с Алексения Димитрова имаме достъп до американската гледна точка чрез архивите на пет големи организации в Америка, които след давност от 30 години се разсекретяват.

Начинът, по който протича Преходът в България – защото той продължава, не е приключил, – е много спорен и много различен от прехода в други източноевропейски държави. От една страна, съм щастлив, бих казал и горд, че той е безкръвен. От друга страна, Държавна сигурност, по начина, по който присъства на всички нива във властта и в медиите в България, е една голяма въпросителна към бъдещето на този Преход. Докато не стане ясно и веднъж завинаги не се реши проблемът с принадлежността към Държавна сигурност, няма как България да се нареди там, където според мен ѝ е мястото. Не става въпрос за лов на вещици, а за ясни правила кой и как участва в публичния живот в България. Как се управляват медии, как се разпределят капитали, кой стои зад тях. Защото и скандалите в България в момента са следствие на този бавен, несигурен, фалшифициран Преход.

Макар че не искам да е така, според мен са необходими поне още 30 години, за да видим истината. Да направим някаква обективна оценка на процесите, които са започнали в България. Това, което виждам в американските архиви, съпоставяйки ги и с българските, е, че има доста голяма доза случайност на много от историческите факти в българския Преход, особено в първите години. Има много незнание, налучкване на пътя. Но в последните години има абсолютно втвърдяване. До ден днешен в голяма част от основните политически и обществени структури виждаме присъствието на смъртоносната хватка на Държавна сигурност. Това е нещо много притеснително. Нещо, което, за съжаление, нито едно правителство не успя да реши по категоричен, макар и болезнен начин. А сянката на Държавна сигурност е навсякъде.

Тоест откровеният и ясен разговор за миналото е пътят към едно по-добро бъдеще, така ли?

Според мен този разговор е задължителен; той е закъснял, но трябва да бъде много искрен. Трябва политическа и обществена воля веднъж завинаги да се изясни кой и как може да управлява държавата. Не говоря въобще за политика – за център, ляво и дясно. Говоря за основни морални казуси, които трябва да бъдат решени в българското общество, за да може хората да се успокоят и начисто да започне граденето на новата история на България. В момента където и да побутнеш, излизат скелетите на миналото, и то на най-мракобесното минало. Ние говорим, че вече са минали 30 години от началото на Прехода, а системата продължава да функционира като едно време. Единственото ми успокоение е, че го има Европейския съюз – колкото и да е раздиран от противоречия, той е коректив. От друга страна, има Америка, от трета – Русия. НАТО. В този относителен четириъгълник ние можем все пак да имаме някакъв коректив.

А дали не липсва и самочувствието за този разговор?

Мисля, че самочувствието е нещо, което всеки един от нас изгражда на базата на собствения опит и собствения морал. Проблемът е, че понякога подобен дебат не може да се осъществи. Аз се радвам, че медията, в която работя в момента, е възможно най-свободната. Но в различни етапи от живота си също съм бил задушаван или съм се автоцензурирал, защото медиите не са били достатъчно свободни. Това е моят опит. В политиката не съм бил, за да мога да нося някаква отговорност там. Но съм бил в медиите и нося отговорност, че разговора самият аз не съм го провел докрай със себе си.

Какво ти дава надежда?

Ежедневните срещи, пътуванията, това, че в крайна сметка в днешния свят може да се служи с истината. Днес много по-малко безобразия могат да бъдат скрити. Не само, но и заради социалните медии. Всеки един от нас би могъл в собственото си ежедневие да заяви истината и да бъде достатъчно спокоен, че няма по-силно нещо от нея, независимо от цената, която плащаме – загуба на работа, изолация, компромати, – в крайна сметка истината рано или късно подрежда. Подрежда живота и човека, който се е осмелил да стигне докрай, казвайки истината. Това са много трудни граждански актове, на които не всеки от нас е способен. И аз не знам доколко съм способен да стигна докрай, но вярвам, че времето е вече разделно, че светът, в който живеем, е много краен и човек трябва да реши за себе си от коя страна застава – от светлата или от тъмната.

Разказваш историите на големите успели българи – у нас и по света. Уважаваме и признаваме ли авторитетите си?

И да, и не. Пътувам из страната и виждам колко много българи, наричам ги тихи и невидими, помнят, имат сетивата и чувствителността да преживяват своите герои, чувстват се пренебрегнати от медиите и цялата тази безпардонност, която шества в публичния ни живот. Но те знаят мястото на онези личности, които са безспорни. Много е важно да изграждаме у себе си и у близките си съзнанието за памет, защото живеем във време на безпаметност и да си спомняш днес е привилегия. Част от моята много скромна задача като журналист, освен да разказвам историите на новите герои като Соня Йончева и Галин Стоев, които ме вдъхновяват, е да се връщам назад и да припомням за онези българи като Невена Коканова, които винаги ще останат, защото по един много свой и много почтен начин са се разписали в най-новата история на България. За политици няма да си спомняме, уверявам ви.

И последен въпрос – кога ще свърши Преходът?

Преходът е нещо, което аз харесвам, не се страхувам от него. Бих поставил така въпроса – кога този фалшив Преход ще се превърне в настоящо изпитание за всички нас, в което ще се включим активно и в което ще вярваме? В момента всички сме абдикирали от Прехода. Той не ни занимава. Виждаме го само в мигове на онова битово отчаяние, за което говори Иван Хаджийски преди много години в „Оптимистична теория за нашия народ“…

Мисля, че много скоро ще има точка на кипене. И тя ще помете всички онези фалшиви герои, които се мъчат да ни се представят за настоящи. И няма да говорим за „Апартаментгейт“, а за ценностите на времето. Нов морал би направил възможен един същностен, истински Преход. Преход, в който няма статисти, а участници. И много ми се иска аз самият, който в последните години се чувствам повече като статист, отколкото като участник в този Преход, да бъда по-активен. Защото помня, защото съм гневен, защото съм щастлив и горд, когато трябва, но най-вече защото продължавам да виждам, че промяната е възможна.