Пренебрегнатият потенциал на София. Разговор с Гергин Борисов

Гергин Борисов е градски активист и съосновател на „Спаси метрото“ и „Спаси София“. От 2010 г. насам той работи за развитието на градския транспорт на София и градската среда в човешки мащаби, като основният му фокус са метрото и скоростните трасета на наземния градски транспорт. Успя ли София да преосмисли градската си среда в условията на пандемия и защо изглежда, че изоставаме от добрите европейски примери – по тези теми с Гергин Борисов разговаря Александър Малинов.

Кои тенденции в развитието на градската среда се засилиха след началото на пандемията?

Toва, което много градове направиха още в самото начало на пандемията, когато стана ясно, че трябва да се спазва социална дистанция, беше да увеличат значението на индивидуалните форми на превоз, различни от автомобилите. Положиха се истински усилия да се разширят тротоарите, да се обособят повече велоалеи – често за сметка на паркинги и дори активни ленти. Защото в нормалните градове разбират, че автомобилът не е признак на икономическо развитие, а е симптом за провал на управлението. И понеже далеч преди пандемията тамошните общества поощряват обществения транспорт, може да сме сигурни, че след кризата автобусите, трамваите и метрото отново ще станат приоритет на управлението на тези градове.

Защо София изостава от тази тенденция?

У нас като цяло все още съществува онзи манталитет, наследен от социализма, който поставя личния автомобил на пиедестал. Това в пълна степен важи и за властимащите, заради което виждаме резултатите. Видяхме какво се случи с проекта за превръщането на улица „Съборна“ в пешеходна. Виждаме какво се случва като цяло с градския транспорт. Това е причината София да изостава. Когато хората, които управляват града, са заседнали в миналото, няма как да го дърпат напред – въпреки че столицата ни има целия потенциал и всички налични ресурси не само да настигне много от европейските градове, а дори да ги изпревари.

Всъщност модерното развитие на София е исторически свързано с най-доброто от европейските традиции. Чешкият архитект Антонин Колар е автор на първия градоустройствен план след Освобождението, а германецът Адолф Мусман създава мащабен план в края на 30-те години на миналия век, чиято цел е да превърне града в модерен европейски метрополис…

Всички сме виждали снимки на София от османско време – кална и с криви улици. Върху това невзрачно ориенталско градче тогавашната българска държава успява да изгради красив европейски град. Не само това, ами и през 30-те години Столичната община е смятала, че той вече е изостанал спрямо тогавашните разбирания и е трябвало да бъде привлечен архитект от ранга на Мусман, за да може да се преосмисли растежът на града и да се изпълни със смисъл. Това става само половин век след Освобождението – между двете световни войни, след национални катастрофи, бежански вълни и какво ли още не.

Представете си го – за онази София от старите снимки, която сега ни е пример за уреден и хубав град, тогавашните софиянци са си казвали: „Имаме нужда от иновации.“ Като контраст на това в момента имаме управляващи, които с всички сили теглят назад и се опитват да убедят гражданите, че черното е бяло. Че растежът на града може да е оставен на самотек. Ако тогава София беше преживяла бурното разширение, управлявана от „капацитети“ като сегашните, щеше да е нещо по-лошо от запусната стара красавица. Щеше да прилича на бразилска фавела.

Споменахте, че през 30-те години софиянци са искали промяна и иновации за града си. Не е ли ред именно гражданското общество в момента да поиска да се измъкне от настоящото посткомунистическо безвремие?

Не мога да дам лесен отговор. Аз лично не знам как можеш да живееш в квартал като „Манастирски ливади“ например и да не искаш промяна в начина на управление, да си доволен от това, което ти се предоставя. Може би много от недоволните са се отказали да участват в демократичния процес. Трудно ще е да се отървем от това безвремие, но можем.

„Спаси София“ или която и да е друга гражданска организация, занимаваща се с проблеми на градско или на квартално ниво, прави точно това. Давам пример – когато ние започнахме през 2014 г., никой не говореше за бусленти и мнозинството от софиянци смятаха, че те са безсмислени и неприложими в града. След няколко години упорита работа от наша страна се натрупа някаква критична маса, която успя да наложи промяна по темата. Хората започнаха и сами да правят сравнения, казвайки си: „Чакай малко, аз съм пътувал(а) до хубавите градове в Европа, които все даваме за пример. Там се возих в автобус, но автобусът не висеше в задръстване като тук. Защо? Защото имаше буслента. Може би те все пак работят. Какво пречи да сработят и у нас?“

Важно е повече да се говори за нуждата от промяна и да се показват конкретни примери. Защото след всяка дискусия все повече хора ще си припомнят, че са виждали позитивните примери навън, и ще изискват тези промени тук. В европейските градове, които даваме за пример, крачките към промяната се правят много по-често и много по-целенасочено. Докато в Барселона имат смелостта да обявят, че правят „суперквартали“ и че заради тях ще затворят улици, в София управляващите продължават да се страхуват от промяната.

След десетилетия на бездействие всяка промяна изисква още десет други. И защото нашите властимащи ги е страх от работа и ги мързи да се захванат с нея, ще прегърнат всеки назадничав аргумент, ще се скрият зад всяка процедура, само и само да оправдаят бездействието – видите ли, ние, добрите, искахме, ама хората не щат! Иначе, като са си наумили да правят зулуми – нито обществени обсъждания ги плашат, нито мнението на гражданите ги трогва.

Какви конкретни примери за решения в градската среда може да използва София?

Първо, градската среда е много широка тема. Всичко – от кучешките градинки до фасадите на историческите сгради – влиза в понятието „градска среда“. Всяка дейност, която като граждани на София извършваме извън стените на домовете си, оформя градската ни среда и определя дали ще сме щастливи в нея.

И макар локалният контекст да е важен, от гледна точка на функционалността всички решения, които се прилагат в нормалните европейски градове, могат да бъдат приложени и у нас. Няма нужда да преоткриваме трамвайния транспорт, за да стигнем до заключението, че най-натоварените линии в София трябва да се обслужват от 60-метрови мотриси например. Нито е необходимо да измисляме нещо ново, за да осигурим проектантска и ако трябва, финансова подкрепа на собствениците на стари сгради, за да ги поддържат в автентичния им вид.

„Спаси София“ взема пример от подобни градски организации в Европа. Разкажете ни повече за вашето сътрудничество с тях.

„Спаси София“ определено не е уникална организация в европейски мащаб. Много градове имат сходни групи от активисти, които се занимават точно със същите проблеми.

Един от най-големите културни шокове в живота ми беше през 2016 г., когато отидохме в Прага на конференция на ООН – там чешка гражданска организация се оплакваше колко ѝ е трудно да обяснява на Общината в Прага, че градският транспорт на столицата им не става за нищо. Това се случваше в град, в който има обширна и модерна система от трамваи, метро, бусленти и диспечерски системи, реагиращи в реално време без човешка намеса. Идвайки от София, аз не можех да си представя, че такива решения могат да бъдат определени като „за нищо неставащи“, просто защото при нас разписанията се пишат без цялостен поглед и без да се цели синхронизиране, а „диспечер“ означава някой, който седи в стая, зарината с разпечатки на листове А4 и звъни по телефона на шофьори и ватмани. Чувствах се като човек, излязъл от средата на XX век и озовал се в XXI.

Във всеки по-голям град в Европа има подобни групи от активисти и те са двигателите на прогреса. Разликата е, че в градовете, които бият София в класациите за качество на живот, тези граждански организации не са враг №1 – кметове и съветници не се крият или оплакват, а са също толкова мотивирани да направят градовете си най-добрите, най-модерните. А нашите „лидери“? Някой от тях говори ли със страст за бъдещето, или само ни мъмрят как „не помним какво беше“?

Miasto Jest Nazse („Градът е наш“), която е една от големите организации във Варшава, започва като група от недоволни граждани и впоследствие се превръща в организация, фокусирана върху градския транспорт, екологията и опазването на културното наследство. В момента имат общински съветници, а тяхната кандидатка за кметската позиция, след като загуби изборите, беше поканена за заместник-кмет по екологията.

От „Спаси София“ поддържаме контакт с подобни организации, за да си сверяваме взаимно часовниците. Защото трябва да си отворен за нови идеи, ако искаш да подобриш градската си среда.

Нека погледнем към бъдещето. Кой е най-важният капитал на София, който трябва да се оползотвори, за да се нареди столицата ни сред добрите места за живеене в Европа?

Бих разделил отговора си на три части.

Първият голям капитал на София е потенциалът за уикенд туризъм. Със запазването на старата част на града и превръщането ѝ в едно приятно и подредено място можем да привлечем милиони към местната икономика. Нека бъдем честни – нашата столица не е нито Париж, нито Барселона и тук няма да се струпват стотици хиляди хора наведнъж, за да гледат „Св. Александър Невски“. Но София е едно много приятно място за разходка и има много неща за гледане и още повече – за правене. Ако градът истински оценява това, което е останало от римско и царско време, ще го запази и ще го представи по един приветлив начин, черпейки опит дори от градове като Пловдив, Бургас или Велико Търново и даже по-малки градове в България. Понякога се чудя колко от туристите, идващи, за да видят Пловдив, мислят за София като „града с летището“. Защото ако аз бях чужденец, след това, което мога да видя в Пловдив, няма да се сетя за София…

Вторият голям потенциал на столицата са минералните води. С цялото това богатство, което в момента се излива в канала, София би могла да изпревари Будапеща като спа столица на Европа. Подобно на унгарската столица, София може да предоставя възможност за комбиниране на спа туризъм с нощния живот в големия град, с възможностите за пазаруване, за активен културен живот.

Третият голям и неизползван потенциал са планините. Буквално в рамките на града ние имаме четвъртата по височина планина в страната. Малко хора осъзнават, че София е третата по надморска височина столица в Европа и тъй като не се намира в най-топлите части на континента, тук все още имаме четири сезона. Планините предоставят четири възможности за разглеждане на истинска континентална природа без нуждата да напускаме града. Още нещо – от София за около един час път човек може да стигне до подстъпите на Рила, най-високата планина на Балканите.

Ако трябва да обобщим тези три точки, потенциалът на София като център за спа туризъм, планински туризъм, исторически, уикенд и шопинг туризъм е огромен и е нужно целенасочено брандиране и промотиране на тези възможности.

Заглавна снимка: © Ники Николов