Градската среда като враг

Представете си следната ситуация. В хола си имате масичка от масивно дърво, но се дразните, че детето ви се катери по нея. Затова решавате да я смените. Избирате стилна стъклена маса и смятате, че острите ѝ ръбове са пренебрежим проблем. Важното е да научите детето, че масите не са за катерене. Скоро детето ви се порязва на масата. Скарвате му се, че не е достатъчно внимателно. Не след дълго ви идват гости. Един от тях също се порязва, и то лошо. Викате „Бърза помощ“. Тогава най-сетне решавате, че ще смените масата с по-безопасна. Но не бързате. Първо искате да наемете студио за интериорен дизайн, което да ви предложи най-подходящата мебел. И да обмислите всички варианти – и естетически, и финансови. Докато не дойде новата маса, стъклената с острите ръбове ще продължава да ви краси хола.

Може ли един отговорен човек и родител да постъпи по този начин? Не, разбира се. Отговорността изисква опасната маса веднага да се махне. А докато се намери нова, семейството може да ползва вместо нея каквото и да е – табуретка, сандък или просто пода.

А ако става дума не за дом, а за град?

Първоначалната идея за новия облик на ул. „Граф Игнатиев“ беше тя да се превърне в „споделено пространство“ между пешеходци и трамваи. Само че според критериите на Пътната полиция това е невъзможно. Но нито архитектурният проект, нито Столичната община бяха взели под внимание, че улицата трябва да отговаря на определени формални критерии за сигурност. Затова на улицата се появиха ограничителите, станали печално известни като „перките на „Графа“.

„Перките на Графа“ си изглеждаха опасни още преди да е станал инцидент с тях. Те хем са остри, хем цветът им се слива с този на улицата и е лесно да не бъдат забелязани. Проблемът дори стана предмет на карикатури. Реакцията на Общината беше да намали размерите на ограничителите. Жена, живееща на „Граф Игнатиев“, обаче каза пред „Тоест“, че ограничителите не са станали по-малки, а работниците просто са били инструктирани да ги обърнат с дългата им страна към земята. Тя потвърди, че лично е видяла обръщането. Така че намаляването на размера е всъщност въпрос на оптическа илюзия.

Но високи или ниски, „перките“ си останаха все така остри и сиви. За по-малко от две седмици поне двама души се раниха заради тях. Или поне за толкова се знае в публичното пространство – по данни на болницата за спешна помощ „Пирогов“ пострадалите са в пъти повече.

Какво направи Столичната община в тази ситуация? Обеща да махне опасните ограничители. Ама друг път – когато се „проучат всички възможности за смяната им“. Дотогава минаващи по недоремонтираната улица ще продължат да се спъват в тях и да се раняват, което очевидно не притеснява особено Общината.

Всъщност защо „перките“ имат такъв вид? За да са… неудобни. Предисторията е, че на ул. „Солунска“ са монтирани ограничители с формата на кубове. Според архитектката, на която принадлежи идеята за „перките“, кубчетата на „Солунска“ били припознати като „места, удобни за сядане“, което е „злоупотреба с общинско имущество“. Значи да ти е удобно и да поседнеш представлява злоупотреба. За предпочитане е да се пребиеш.

Като се замислим, малко неща в градската среда на София се правят така, че да са удобни. Далеч по-важно е „творенията“ да отразяват естетическите възгледи на архитектите си и да (им) изглеждат добре отвисоко и като архитектурен проект. Ако е лъскаво – още по-добре. Затова някои от софийските метростанции направо блестят. Когато лъскавото обаче се приложи към под, в общия случай е и хлъзгаво. Затова при снежно време понякога е геройство да не се подхлъзнеш на тези „красоти“.

Да поседнеш на „Графа“ или „Солунска“ е „злоупотреба“, но пък нерядко пейки се слагат там, където на човек не му се седи. Например на Ларгото, където няма нито дървета, нито нищо, което да направи седенето желано и уютно.

Друга неудобна особеност на столицата е култът към подлезите. Според съвременни урбанисти като Ян Геел мястото на хората не е под земята, а на нивото ѝ. И докато в Западна Европа например все по-рядко се срещат самостоятелни подлези, които не са вход към метростанция или гара, в София не е така. Дори районът около най-представителната част на града – Ларгото – е недостъпен за пешеходци, ако не минат през огромното подлезно пространство. А в някои части дори няма парапети по стълбите. Защо? Може би защото на архитекта така му е харесало. Затова пък хлъзгавост не липсва.

Хлъзгавостта и сигурността на гражданите обаче се превръща в огромен проблем, когато стане въпрос за влизане във фонтани. В тях по дефиниция влизането е забранено. Изобщо, Столичната община не толерира влизането в никакви фонтани, включително и в сухи. Уж сух фонтан има в новия парк „Възраждане“. „Уж“, защото истинските сухи фонтани не са отделени от пространството за ходене. Една от основните им цели е човек да може да се разхлади, докато си върви. А децата – да джапат вътре и да се радват. Такъв фонтан например има на ул. „Александровска“ в Бургас. Не че бургазлии не могат да се разхладят и в морето, но така градът става по-приветлив и гостоприемен.

Сухият фонтан в парк „Възраждане“ обаче не е част от пешеходното пространство и в него влизането е забранено. Още преди да заработи, той беше „въоръжен“ с табела с дълъг списък със забрани. А вместо това можеше просто фонтанът да се направи качествено, така че хората да не са „заплаха“ за него. Но и този път никой не е мислил за човека, а само за абстрактната естетичност.

Изобщо, като че София разглежда хората и градската среда като врагове един на друг. Ако хората не харесват нововъведенията в града и не ги намират за удобни, това се интерпретира като проява на неблагодарност. А проблемът с острите, хлъзгави, неудобни и прочее градски елементи също се интерпретира като проблем на хората. Които няма да имат проблеми, ако ходят внимателно. И ако са здрави, с добро зрение и без увреждания. Това, последното, не че някой го казва в прав текст, но така излиза на практика.

Добрата новина е, че циничното отношение на града към жителите и гостите му предизвиква все повече нетърпимост и протестни реакции. Но засега, доколкото реакциите водят до някакви промени, тези промени обикновено стават твърде късно и в недостатъчна степен. А елементите на градската среда не са нещо, което можеш просто да смениш. Те определят духа на един град за десетилетия напред.

Снимки: © Светла Енчева