Нева, здравей,

Много ми харесва рубриката ти и бих искала да се включа. Имам дъщеричка на две годинки и три месеца. Чудесно момиченце е, но както е ясно за всички, става все по-ангажираща и грижите около нея започват да заемат цялото ми време. Получавам помощ от родители и съпруг, разбира се, но никой не може да ме отмени, пък и аз не го искам. Идеята е, че напоследък изпитвам ужасна вина от това, че имам потребност от други занимания, а не само да бъда до нея. Преди седмица бях на екскурзия и тя се е разболяла през това време, което засили вината и гузната ми съвест.

Неудобно ми е дори да споделям тези свои чувства, защото звучи някак некрасиво и егоистично, но истината е, че усещам как времето изтича през пръстите ми необратимо, а аз не „трупам“ достатъчно, защото битовото ме омаломощава. Книгите ми помагат да преодолявам това чувство, но напоследък трудно намирам време и сили за четене. Това също ме натъжава. Благодаря за възможността за споделяне. Изговарянето опростява тревогата и я прави по-разбираема и за самата мен.

Цветелина М.

Скъпа Цвети,

Благодаря ти за възможността да пообщуваме. Аз нямам деца, но имам обични хора, чието благоденствие живо ме вълнува, и изобщо не вярвам, че човешкият опит – колкото и да е различен – е несподелим и парцелиран на корави самотни отрязъци. Препращам ти залпа от мисли, които ме връхлетяха – за добро или за лошо силните теми тласкат в много посоки.

В „Утринна песен“ Силвия Плат описва един момент от безвремието призори: тя е в стаята с бебето си и звучи същевременно интимно и епично, уплашено и любопитно, а изборът ѝ на думи издава едно добре познато за мен усещане за безпомощна тромавост. Бебето нарича „дебел златен часовник“ (навит от любовта!), а себе си – „тежка като крава“ в нощницата си на цветя, когато се смъква от леглото, за да се отзове на плача му.

Разглеждах преводи на стихотворението на няколко езика и бях впечатлена как много от тях се опитват да заобиколят именно fat и cow – все едно поетесата не е знаела какво говори, като ги е употребила, все едно има нещо непоетично или неприлично („некрасиво и егоистично“) в тази картина, която противоречи на столетията мадони с младенци (без кръгове под очите, неприятни миризми и побъркващ шум), сраснати във вечна любяща прегръдка.

Вечните любящи прегръдки на лъчист фон не съществуват в живота освен за по миг, и то с късмет, затова и хората след сдобиването си с дете често изпадат в депресия, във всякакви неудовлетворения и в чудения за смисъла и мярата (за които впрочем не е и нужно да раждаш, достатъчно е да се родиш). Което е много мъчително, защото родната ни система на отношения и ценности се е отърсила от какво ли не, включително от най-нужното (съчувствие, срам, отговорност), но ревностно пази най-допотопните си табута, свързани с жените и особено с майките.

Ако те налегнат съмнения или разочарования, свързани с родителството, ако не смогваш да си изпълняваш дори програмата минимум, не си убеден, че точно това искаш, и чувстваш, че всичко, което те прави който си, е отложено за неясен срок, но не искаш да бъдеш заклеймен – или си мълчиш (и се разкривяваш от насъбраното напрежение), или казваш малка част (и оставаш неразбран), или маскираш объркването си с поведения, от които на никого не му става по-добре…

Зарових се в значението на думата „грижа“, която е роднина с тягостното „гризане“ (на съмненията, страха, гузната съвест и прочее подозрителни наши спътници): любопитно е как, от една страна, грижовното отношение и грижливото изпълнение са явен плюс, а брането и създаването на грижи – чист минус. На другите славянски езици грижоподобните думи означават ред болести, а на български първият синоним е „тревога“… Замислих се, Цвети, защото в писмото ти има грижа, която спонтанно прелива от първото (последователно проявявана отговорност към някого или нещо, която му дава възможност да съществува възможно най-добре) във второто (безпокойство, подриващо твоето добро съществуване).

Направи ми впечатление, че от една страна, имаш партньор и близки, а от друга, си убедена, че няма кой да те отмени. Тук сякаш има нещо за обмисляне. Не е ли детето проект и задължение на минимум двама души (тоест не става въпрос за „помощ“, а за равностойно съвместно действие)? Не е ли наличието на готови да се ангажират близки възможност не просто за редовна отмяна, но и за необходими моменти на самостоятелност на теб и на малката? Не е ли потребността от други занимания закономерна проява на душевното ти здраве, а не отклонение от мисията?

Първите рубрики за писма от читатели по екзистенциални въпроси са в английската преса, както може да се предположи – началото им е вероятно от 1690 г. в лондонския вестник The Athenian Mercury. Така прочетох, докато се ровичках в историята на това си занимание тук, за да знам откъде идвам и къде отивам.

Друго, на което попаднах случайно и което ме ужаси с типичността си, беше „Кабинетът на Елена Франсис“ – радиопредаване за писма на слушателки, вървяло в Испания от 1947 до 1984 г. Посветено отначало на козметика и подобни, то скоро се превръща в авторитетен източник на съвети по всякакви теми, като отговарящата всъщност е фиктивен образ, чиито текстове се пишат от различни автори.

Неотдавна излезе книга, в която се анализират 4000 от писмата до Елена Франсис със съответните отговори. Проблемите на тези жени сега веднага бихме разпознали като различни степени на насилие и унижение, а отговорите са смразяващо сходни – стискай зъби. Ако съпругът бие или изневерява например, радиото отговаря в ефир или в частно писмо: „Бъдете смела. Не се занемарявайте дори за миг. Когато той се прибере, бъдете винаги готова да му угодите…“ Преди 40 или 50 години стискането на зъби, очаквано от жените в семейството, включително от тях самите, е било такова. Днес със сигурност е друго, но пак не прилича на най-доброто за тях.

Не може ли най-сетне ненужното страдание да отпадне от опциите?

Исках да цитирам старото будистко наблюдение „Ако има начин нещо да се направи (поправи), няма защо да се тревожиш (ядосваш, отчайваш), а ако няма, пак няма защо да се тревожиш…“ и докато се опитвах да открия източника му, попаднах на една чудесна статия в Psychology Today. В нея чувството на вина и притеснението са представени като лицето и опакото на монета, с която човек си купува само нещастие: зад всяка обезпокоителна емоция, казва авторът, се крие обезпокоителна мисъл, а зад обезпокоителната мисъл – логическа грешка или неправилна преценка, поради което е най-добре човек да преразгледа системата си за придаване на важност на нещата и „мъчителните мисли да посреща с рационални ответни удари“.

Преминаването от естествена загриженост в неестествена угриженост води не до най-добрите решения за предотвратяването на лошите неща, а точно до обратното – липса на фокус и избор, правен под напрежение… Вярно, ако човек преразпредели част от енергията, която влага във вина и притеснения, вероятно ще има по-малко причини за вина и притеснения. Но проблемите на една тревожна майка не са нереални и не са само нейни. Ти четеш ли какво пишат други родители онлайн? Знам, че Мрежата е една джунгла от всякакви плевели, но съм попадала с удоволствие на трезви, честни публикации в блогове като ParentlandМайко мила и Млечни вампири например…

Стана ми много мило от твоето „бях на екскурзия, детето ми се разболя, още се чувствам виновна“, защото то е съвършената илюстрация на подвеждащото „след това, следователно поради това“… Да делиш време и грижи за детето си с другите от семейството няма нищо общо с безотговорността, напротив – това е най-здравият начин да сте заедно и отделно. Не си, не можеш и няма нужда да бъдеш единствена, вездесъща и всесилна. Няма да спреш климатичните промени със силата на волята си, няма да спестиш на дъщеря си срещата с всичко и всички, от които ще ѝ е зле, не можеш да разчертаеш бъдещето ѝ като шахматна дъска, където с гениални ходове да направиш безброй царици от безброй пешки и да ги строиш в защитни кръгове около нея. Това дори не е твоята шахматна дъска, а нейната…

Времето наистина изтича, битовото наистина омаломощава и това се случва не само на теб в случая с майчинството, а на всички в най-разнообразни обстоятелства. Неизбежно е, както е неизбежно житейските промени в някакъв момент да те стреснат или объркат. Но ти си личност, не списък от задължения за отмятане (в това число и „трупането“, което ти липсва – все едно дали е на знания, на умения или на друго, няма как да го поддържаш равномерно цял живот) и имаш поле за действие…

Преди няколко дни казах на една разтревожена приятелка „Дръж се!“, а тя се засмя: „Добре че не каза: стегни се!“ На теб бих казала: отпусни се. Отговорността за дете е голямо нещо и именно заради това не трябва да блокира нито отговорността ти към теб, нито „дълга ти към удоволствието“, личната ти наслада от живота, която много пъти е най-заразителното добро, с което можеш да се включиш в общото добруване. Да бдиш е важно, но е насъщно и да спиш или да зяпаш, да си мислиш и харесваш твои си неща, да имаш собствени планове и решения.

Естествено е да си там, където си. Ако не си убедена, че ти харесва достатъчно, има начини да се разместят нещата и те са повече от един. Поговори със себе си ей така дружелюбно, както си поговори с мен.

Заглавна илюстрация: „Детската градина“, худ. Алберт Анкер (1831–1910)

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.