Спокойно може да прочетете този разговор, ако още не сте гледали филма „Бащата“ на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Няма да ви подсказвам историята.

Но ако вече сте гледали лентата, която през 2019 г. спечели едно от най-важните отличия в света на киното – „Кристален глобус“ за най-добър филм на фестивала в Карлови Вари, знаете, че ще гледате семейната трагикомедия „Бащата“ още и още. Историята за близостта, тайната и вината ще ни изяде лакомо.

Предишните два филма на Петър и Кристина – „Урок“ и „Слава“ – спечелиха десетки награди. По-важното е, че заедно с „Бащата“ режисьорският тандем спечели доверието на зрителите със способността си да прави безкомпромисно изкуство, в което да се разпознаваме – и което да ни издига със страх и облекчение.

Филмът най-после е по кината.

Един от въпросите, които си зададох след Вашия прекрасен филм: кога един син се превръща в баща – когато се налага да се отнася с баща си вече като с дете или когато самият той очаква дете? Как всеки от Вашата режисьорска и семейна двойка би отговорил на този въпрос?

Кристина: Според мен – когато е готов да стане баща на самия себе си.

Петър: И майка също.

Кристина: Да, точно така, когато е готов да стане и баща, и майка на самия себе си.

На какво бащата Васил е научил сина си Павел, за да се държи точно така – и към баща си, и към жена си? И на какво не го е научил?

Кристина: Научил го е да прави всичко възможно да не разочарова близките си.

Петър: Не го е научил, че точно това е начинът най-много да ги разочарова.

Във филма едната съпруга и майка е мъртва, а другата е невидима. За какво служат женските образи в „Бащата“?

Кристина: За Бог. Или поне за божи наместници.

Петър: Да, това е т.нар. божествен персонаж…

Кристина: Как така, те нали са две, а божественият персонаж е един?

Петър: И Бог е един…

Кристина: Да, но имаме Отец и Син…

Петър: Ние не говорим ли за майката?

Кристина: И за жената…

Петър: Тоест жената е Бог? Затова може да ражда, да създава живот?

Кристина: Ох, не сме подготвени за тази тема, а и може някой да се почувства обиден от глупостите ни…

Петър: Със сигурност не и Бог.

Кристина: Задайте ни друг въпрос.

Кадър от филма „Бащата“
Кадър от филма „Бащата“
Кадър от филма „Бащата“
Кадър от филма „Бащата“
Кадър от филма „Бащата“
Кадър от филма „Бащата“
Кадър от филма „Бащата“
Кадър от филма „Бащата“

Бащата е художник. Синът работи в рекламата. Към какви културни и обществени напрежения препращате с това конкретно решение в „Бащата“?

Петър: В новия, модерен дигитален свят няма място за „безсмислено“ изкуство. Всичко трябва да е с приложен характер. Затова и синът се е ориентирал.

Кристина: А не беше ли, защото искаме да изтъкнем, че синът е рационален и точен, за разлика от баща си, който е отвеян и объркан…

Петър: Много елементаризираш. И двамата са визионери, но единият гледа напред, а другият – назад.

Кристина: И кой накъде гледа?

Петър: Трудно е да се каже, зависи от гледната точка.

Обичайно бащата е символ на реда и закона. Престоят на Васил в гората обаче е символ на дълбокия хаос, предизвикван у нас и от остаряването, и от неспособността да разбираме рационално реалността, и от неизбежната вина в общуването… Но освен тази екзистенциална перспектива, има ли филмът и политически ключ за своето разбиране? В болницата? В полицията?

Кристина: Не ни вълнува политиката…

Петър: ОСТАВКА!!!

Кристина: … вълнува ни абсурдът. В случая те просто се припокриват. Това е ключът.

Има ли разлика в рецепцията на „Бащата“ в различни точки на света?

Петър: Оказа се, че образите и идеите в „Бащата“ са доста универсални. В различни точки на света различни зрители имат една и съща реакция: „Това е филм за мен“, „Това съм го преживявал“, „От това се страхувам“…

Кристина: Може би това се дължи на простия факт, че филмът се занимава с тема, която е много човешка, едва ли не неизменна част от нашата съдба.

Името Павел значи „малък“. Успява ли да порасне той до края на филма? И как мислите, дали порастването е обратима величина? Чрез гняв ли се расте? Чрез обич и търпение?

Кристина: Расте се чрез осъзнаване. Порастването, започнало веднъж, не е обратима величина, но не е и константа, демек порастваш веднъж завинаги – и готово, край. Порастването е процес…

Петър: … процесия от изпитания…

Кристина: Точно така. Учиш се да растеш, цял живот.

Петър: Или пък завинаги си оставаш „малък“, но пък тогава егото ти започва да расте…

Кристина: Да, ако избереш да растеш само външно, отвътре се смаляваш.

Петър: Значи порастването може и да е обратима величина?

Кристина: Може би да… не… обърках се. Но важното е, че Павел продължава да расте и след края на филма.

На награждаването в Карлови Вари
На награждаването в Карлови Вари
На награждаването в Карлови Вари
На награждаването в Карлови Вари

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни