„Не можеш да победиш, ако не си готов да загубиш и да продължиш към целта си въпреки това“

Голямата поетеса и анархистка Екатерина Йосифова има стихотворение, според което „всеки режим заслужава бунт“. Така си е. По-късно, струва ми се, Йосифова редактира своя текст до „всеки режим си отглежда бунт“…

Този разговор с Христо Иванов е точно на мястото на историческата необходимост да заменим „заслужава“ с „отглежда“. И обратното. И да си обясним защо. А и в този момент не се сещам за друг съвременен политик, с когото политически разговор би тръгнал от стихотворение. При това – насред самия бунт. Бунт преди всичко на родените след моето с Христо поколение.

Именно затова ми се струва страшно важно колко често в това интервю се появява темата за последователното, съпътствано с грешки и провали усилие.

В коя календарна година имате чувството, че живеете? Аз специално се чувствам като през октомври 1989 г. А Вие?

Наскоро ми се наложи да прегледам целия семеен архив – снимки, писма, вестникарски изрезки от почти век и от няколко европейски страни. Имах чувството на дежавю по отношение на Германия от 30-те и България след 1944 г., главно по скоростта, с която се променя политическата ситуация и се отнема свобода на фона на заблудата, че всичко си е постарому, която течението на ежедневието често създава. Когато хората усетят влошаване на нивото на своя живот, това е със закъснение, често фатално. Аз от години предупреждавам за огромния риск от състоянието на прокуратурата и създаването на репресивни органи. Днес много хора видяха това на практика. Надявам се общественото пробуждане да се случва навреме.

Но събитията във вътрешната политика се случват в драматичен глобален контекст. Комбинацията от пандемията, започващата икономическа криза, огромните технологични промени и конфронтацията на двата гиганта САЩ и Китай създава „перфектна буря“. С огромно ускорение навлизаме в нова епоха, в която ще се разместват пластове с безпрецедентен мащаб. Не мога да посоча един исторически прецедент, но съм сигурен, че промените ще бъдат бързи и много големи. И съвсем не е сигурно, че ще бъдат към добро, освен ако ние не сме готови да се преборим за него.

През 2013 г. в статия за вестник „Култура“ написахте: „Наред с другите важни изводи, които трябва да си направим от миналото, постижимо е обединение, което може да формира един рубикон на осъзнаването ни като демократична общност, което може да ни позволи да пристъпим към скъсване с миналото на криминализирания преход и към ренационализацията на държавните институции от ръцете на мафиотизираната олигархия. Кауза, която вече изведе хората на улицата. За първи път от началото на демокрацията имаме реална възможност за това тъкмо заради възможността за осъзнато и споделено „никога повече“, което най-сетне да бъде годна отправна точка на обществената ни траектория нататък.“ Дойде ли най-после този момент? И какво лично във Вас се промени оттогава?

Тогава надеждите ми не се оправдаха. Сега, отново, има надежда, че масовото настояване за оставката на Гешев може да доведе до необходимите реформи на прокуратурата и премахване на т.нар. „прокурорска република“ – състоянието на политическия процес, при което властовите и икономическите процеси все по-често се предопределят не от демократичния вот, закона или конкуренцията, а от действия и бездействия на прокуратурата. На обществено ниво осъзнаването на проблема е видимо. Въпросът е дали има достатъчно смели и свободни от зависимости политици да реализират това обществено очакване.

Аз, и далеч не само аз, след трийсетгодишно участие в протести вече не вярвам в мащабните политически проекти, а в малките образователни и културни инициативи. Какви аргументи може да предложите срещу това поведение?

Според мен трябва да си даваме сметка, че живеем във време, в което има твърде много мащабни негативни или рискови тенденции – и вътре в страната, и около нея. Ако се откажем от това да инвестираме усилията си в „мащабния политически проект“ за отстояване на свободата в България и просвещението в глобален план, това може да бъде пагубна грешка, която бързо да се окаже и необратима. Разбира се, че значението на малките инициативи е голямо, най-малкото като убежища, острови на някаква нормалност и смисъл. Но ако те не се мислят като част от по-голямото усилие, поне като посети зърна, от които може да поникне нещо по-голямо, могат да се окажат просто едно бягство.

За мен много важен е въпросът как стигнахме дотук. Кой изобрети Бойко Борисов? И как интерпретираме с днешна дата сдружението на ценностите „Глобална България“? Какво трябва да помним и какво трябва да забравим?

Не съм изследовател и не мога да реконструирам конкретната (пред)история на Борисовия възход. Мога от собствен опит да кажа каква нагласа стои зад подкрепата за него и подобни политически явления: търсенето на леснина. Постигането на трайни политически резултати изисква дългосрочни политически усилия: изграждане на структури, отглеждане на кадри, вкореняване на идеи в умовете, изработване на наистина добри решения, налагане на консенсуси, но и на дух на сплотеност.

Ако днес недоволстваме, че ДПС има огромно токсично влияние, което в пъти надвишава тяхната електорална тежест, трябва да си дадем сметка, че това се дължи на десетилетни последователни усилия от тяхна страна. Ако се оплакваме, че проевропейската средна класа в България е твърде слаб политически фактор, това се дължи на отказа от ангажиране с подобни дългосрочни усилия. Бизнесът в България не разбира, че ако искаш някой трайно да гарантира върховенството на закона и модернизацията на страната, трябва да си готов да инвестираш трайна подкрепа. Вместо това няколко месеца преди изборите се търси договорка с някой, който има шанс за победа. Интелигенцията невинаги разбира, че ако нейните „малки проекти“ не са част от едно голямо политическо усилие, ще получи Рашидов.

Справедливост и солидарност, твърдят инфлуенсърите, са понятия от лявата реторика. Какви политически мерки може да бъдат предприети в полза на разбирането, че това са водещи характеристики и на човека, и на общността?

И справедливостта, и солидарността като политически концепции имат своите десни версии. Справедливост, но на изходните условия, а не на крайните резултати. Солидарност, но като свободен личен избор, а не като държавно наложена норма. Всяко общество в рамките на политическата демократична борба между тези леви и десни версии намира своя междинен баланс. Факт е, че у нас тези понятия практически отсъстват от политическия разговор. Особено солидарността. Това, че вляво тя се споменава по конгреси и предизборни документи, не променя нищо – те не са подплатени с никакво политическо действие.

Мисля, че базовата причина за това отсъствие е, че на някакво ниво ние изобщо не сме се съгласили, че ще живеем заедно. Самосъзнанието ни като емигранти – вътрешни или реални – като че ли отменя тази дългосрочна инвестиция във взаимна хуманност тук. Смятам и че пандемията и започващата икономическа криза, както и големите геополитически размествания карат много хора да преоткрият необходимостта от своя страна-дом. В която да са трайно вкоренени назад и напред в поколенията. За да участва човек в някакво колективно дългосрочно усилие за солидарност и поддържане на условията за нейната справедливост, той трябва да е готов да инвестира не просто конкретен финансов ресурс, но и своето самоосъзнаване като брънка във веригата на поколенията преди и след себе си, да формира общи ценности, култура, традиция.

Надявам се, че идва време да разберем, че България не е просто инцидентна шопска салата, а мястото, в което да бъдем общност. Трябва да се осъзнаем като хора, които са в една лодка заедно с наследството си и заедно с бъдещето на децата си. Трябва заедно и осъзнато да се превърнем в критична маса. Тогава ще стане възможен разговорът за справедливостта и солидарността помежду ни.

Какви са най-конкретните Ви спомени от срещата с турците на „Росенец“?

Пътувайки натам, имах ужасното притеснение, че нещата ще бъдат тласнати или ще ги изпуснем да се превърнат в някаква етническа свада. Помня изгрева по пътя и как броим автобусите на ДПС, които изпреварвахме. Не си спомням по-мрачен изгрев… И после моментът, в който двете групи, умишлено противопоставени от жандармерията допреди 20 минути, се срещнаха на брега: невероятната лекота, с която се смесиха, завързаха разговор, спориха дори, но бяха просто съграждани. Когато заедно запяхме химна, стана ясно за всички, че моделът на плашене на едните с другите и рекетирането на цялото общество може да бъде сломен. Но разбира се, за това трябва още много работа.

Правителството на Борисов безспорно си отива, в т.ч. и заради куриозния си етически и интелектуален капацитет. Но пред нас застава въпросът как да продължим да живеем заедно тук, на територията, която се опитваме да отвоюваме? Как?

С осъзнатото решение да се превърнем в критична маса и незаобиколим фактор. Борисов, Пеевски, Гешев и подобните им – това са все фъндъци, образували се във вакуума на нашето бездействие и израснали до чудовища в празнината на равнодушието ни. Само с организирано и сплотено действие можем да ги изчистим и да запълним вакуума.

Мои студенти бяха тотално попарени от неуспеха на „Да, България“ на парламентарните избори. Как да ги подготвим психологически за неизбежните провали?

Всеки човек е политическо животно, не може да нямаш политическо измерение. И както във всичко важно в живота, трябва да си готов на дългосрочни усилия – не можеш да победиш, ако не си готов да загубиш и да продължиш към целта си въпреки това.

А изобщо влиза ли в политиката ново поколение? С какво е ново то?

Заради поредица от технологични и геополитически фактори ние навлизаме в епохата, която ще бъде под знака на въпроса „Що е човек?“. Досега това е бил важен философски въпрос, но днес той започва да има все по-конкретни практически измерения заради възможностите, които откриват новите технологии. Новото поколение, за което говорите, ще трябва да живее под знака на този въпрос. Това е съдбовно решение. Вероятно толкова съдбовно, колкото и решението на онази малка група човекоподобни маймуни, до която някога се е свеждал целият човешки род според генетиците, накъде да тръгне да мигрира, в резултат на което ние, техните наследници, доминираме на Земята.

Тези дни чета книгата на един пътешественик изследовател, който след живот в джунглата заявява, цитирам по памет, че честността е вид смелост. Затова искам да Ви попитам какви конкретни стъпки ще предприемете по реформата на съдебната система, която е безспорен център на Вашата програма? И с какво друго от джунглата бързате да се захванете?

По отношение на съдебната реформа приоритетите са очевидни: поставяне на прокуратурата под демократична отчетност и отделяне на самостоятелен съдийски висш съдебен съвет. След което – прилагане на всички онези политики за модернизиране на сектор правосъдие и отключване на позитивна кадрова селекция, което беше предвидено в Стратегията от 2014 г. Това включва и въвеждането на ценностите и практиките на възстановителното правосъдие. И разбира се, премахване на специализираните съд и прокуратура, КПКОНПИ и бюрото за защита на свидетели в настоящата им форма.

Друг първостепенен приоритет е реалното въвеждане на електронното управление. На практика това означава реорганизация на всички административни процеси и реформа на администрацията. Нашите очаквания са, че това може да доведе до намаляване на административното бреме за гражданите и бизнеса с 60–70% в рамките на един мандат. Това на свой ред значи нови нива на отчетност, прозрачност и свобода на конкуренцията. За отделните сектори това означава радикално повишаване на ефективността на публичните разходи, например в здравеопазването.

Още един приоритет: създаване на условия за отваряне на българската икономика към вълната от технологични иновации. Тази вълна ще изведе света от икономическата криза, но и ще преструктурира икономиката и ще определи кои страни са новите „икономически тигри“ и кои – новите бедни. България трябва да бърза с модернизацията си, ако не иска да се окаже губеща и от този преход. Един пример е възможността за радикална реформа на енергийния сектор с помощта на новите технологии.

Още един: Народното събрание и регулаторите трябва да си върнат истинската роля на независими институции, в които работят компетентни хора.

И последно, но не по място: образованието и културата. Без тях нито един от горните приоритети не би бил възможен в дългосрочен план. Ние трябва да направим сериозна инвестиция в българското училище, в учителя, в това да имаме истински университети, да издигнем националния си културен живот на много по-високо ниво. България трябва да си постави като национална цел да бъде привлекателна страна за отглеждане на деца.

Решаването на тези задачи е ключова предпоставка за гарантирането, че България ще бъде свободна страна, привлекателна за инвестиции. Ще отвори пътя за модернизация и просперитет. Ще ни позволи да се борим за запазването на българските млади в България, да ги мотивираме да създават и отглеждат деца тук, да финансираме адекватни социални услуги.

Един по-общ политически въпрос: как се съчетава пресметливото търсене на сигурност, от една страна, със съвестта, от друга? Защото много често, поне у нас, съвестта не предполага дълго политическо бъдеще?

За мен лично, ако не забравяш каква кауза те води в политиката, ще намериш и начин за морално самосъхранение.

Появиха се идеи за нова Кръгла маса, за ново Велико народно събрание… Колко възможни биха били те в съвсем близко бъдеще? И на какво може да се разчита тези иначе съвсем валидни инструменти да не бъдат завладени и използвани от мафията за бетониране на позициите ѝ?

Идеите за Велико народно събрание наистина крият опасност от повторение на капана, в който влязохме през 1990 г. Тогава всички централноевропейски страни се фокусираха върху конкретни икономически и институционални реформи, а подмениха конституциите си чак след това. България започна с писането на нова конституция и позволи на ДС и тоталитарната номенклатура да се прегрупира. Още плащаме цената за това.

Твърдя, че необходимите съдебни реформи могат да се извършат от обикновен парламент. Необходима е достатъчна политическа решителност за преодоляване на Филчевото решение на Конституционния съд (№ 3 от 2003 г.). Ако това се окаже невъзможно, следващият парламент може да вземе решение за курс към Велико народно събрание. Но междувременно да се направят другите важни стъпки – като тези, които изброих по-горе. Несъмнено по тях трябва широк политически консенсус, но за това е нужна не Кръгла маса, а здрав разум. Няма да подкрепим никакви действия, които забавят провеждането на парламентарните избори.

Кристиан Таков беше казал: „Писна ми от интелектуалстващи десни избиратели, на които бахарът им е в повече, сминдухът им е малко и все им е на езика: Ама мама как го правеше!“ Узряхме ли за осъзнаването, че трябва да премахнем циреите и паразитите от нашата доста млада и все още неуверена демокрация, преди да спорим за цветовете и нюансите? Ще успеем ли в крайна сметка този път да намерим съгласие около фундаменталните за градежа на една държава въпроси?

Това е продължително усилие. В това – и само в това – трябва да се поучим от успеха на ДПС в корупционното завладяване на държавата. Нейното освобождаване и модернизация ще изисква същата сплотеност, устойчивост на приоритетите и постоянство на усилията въпреки всичко.

Заглавна снимка: Христо Иванов, преди да достигне брега край „Росенец“ на 7 юли 2020 г. © ПП „Да, България!“