„Животът няма втора половина“ (ИК „Жанет 45“, 2018) е последната книга на Христо Карастоянов. В нея документалистиката и художествената измислица са трудно различими в разказа за времето непосредствено след годините на белия терор. Гео Милев, Георги Шейтанов, Милю Касабов, Мила Гео Милева, Антон Страшимиров, Никола Гешев са част от героите на този роман. При представянето му пред публика в Стара Загора тази сряда писателят казва:

Българите сме дали на света идеята за героя в сегашния му вид – скрит зад пердето като калпаво дете, което замерва отгоре хората с камъни. Ние сме автори на най-кървавия терористичен акт в Европа чак до 1988 г., когато терористът Али ал-Меграхи свали самолета на американската компания „Пан Ам“ над Локърби. Но това не е само наша вина, нито наша гордост. В романа като автор стигам на финала чак до мястото на сринатите кули близнаци в Ню Йорк, защото човек, който е роден на 16 април 1925 г., на 11 септември 2001 г. е можел да бъде на 76 години. И целият му живот да е минал през сянката на тероризма…

Венелина Попова: Бягство от живота ли е изкуството, както твърди Гео Милев?

Христо Карастоянов: Да, на пръв поглед е така – скриваш се и изживяваш живота на героите от книгата, която пишеш в момента. Само че това е невъзможно – да живееш като поетите в кула от слонова кост. И по-честно е да признаеш пред самия себе си, че ти не бягаш от живота. И дори да пишеш за неща от миналото или за бъдещето, винаги пишеш за своя живот, за своите приятели, за хората около теб. Станислав Лем не е бил на Соларис, Рей Бредбъри не е бил на Марс. Какъв е животът на Марс, аз не знам, но при Бредбъри е неговият живот.

ВП: Толкова много страници са изписани за Гео Милев – за живота му, за поезията и прозата му, за осиротяването на българската литература след убийството му. Вие стоите ли зад твърдението, че той е европеизиран българин? Тук бих добавила и цялата колосална като култура и дух интелигенция от първите десетилетия на ХХ век…

ХК: Да, Гео Милев е наистина европеец, както и хората около него. И неговите противници са били в някакъв смисъл европейци. Европейци са били и неговите убийци. В крайна сметка генерал Вълков е завършил Петербургската военна академия, тоест той е бил интелигент и надграничен човек. Както и голяма част от министрите в кабинета на Драган Цанков са били хора с европейско образование, но са си оставали българи като мислене и манталитет.

ВП: Затова ли използвате определението „европеизиран“, а не „европеец“ и за Гео?

ХК: Да, това се отнася и за Гео Милев, защото човек не може да избяга от произхода си. И аз не мога да кажа това добро ли е, или лошо. Не мога да отсека – тоталната изолация от света ли е по-доброто, или тоталното бягство от корените.

ВП: Милю Касабов, отчаян след безследното изчезване на сина си Гео, казва в романа: „Всекий си пази кожата и никаква гражданска доблест отникъде.“ Близо век по-късно можем ли с пълно основание да направим тази тъжна констатация и за нашия обществен живот?

ХК: Този въпрос е такъв, че мога да отговоря само с едно „да“. Леко ще се отклоня от темата и ще кажа, че не само всеки си пази кожата. През последните десет години ни се случиха две страшни неща. Първото е много добре имплантираната апатия, поради която ние вече не можем и да мечтаем за онзи милионен митинг на „Орлов мост“ през 1990 г. в София…

ВП: А защо имплантирана? Тази апатия не е ли резултат от неспособността ни да извършим мечтаната от нас промяна вече 30 години?

ХК: Да, успяха да ни убедят, че от нас нищо не зависи. Вече нищо не може да ни накара да повярваме на думи, защото няма такива, които да ни вдъхновят за действие. Другото страшно нещо, което ни се случи, е тоталното разделение. Оставете настрана „фили“ и „фоби“, това разделение датира отпреди повече от век. Не, говоря за това, че сме готови да се хванем гуша за гуша, до смърт, и то за най-обикновените неща.

ВП: Слава на Бога, че днес не сме окървавили тази вражда.

ХК: Да, но сега е не по-малко страшно, независимо че не се пролива кръв. Защото ние не само сме разделени, вече не можем да се разбираме. Довчера си мислех, че ако аз кажа, че тези листи са бели, а Вие – че са черни, ще се хванем гуша за гуша. Но сега стигнах до по-абсурдното мислене: аз казвам, че това е бяло, и Вие казвате, че е бяло, и пак се хващаме за гушите.

ВП: Заговорихте за думите. За 1925 г. казвате: „… било е дошло време, когато дори от най-обикновените думи смърдяло на мърша.“ Грешно ли е усещането ми, че и днес от публичната реч, особено от тази на политиците, не се разнася благовоние?

ХК: Говоренето на политиците стана страшно. То показва, че ние не сме в полезрението им. Те могат да говорят каквото си поискат, но ако някой случайно им опонира, започват да бълват зловонието, за което говорите. Ето, да вземем за пример думите на Валери Симеонов от последните дни, отправени към майките на деца с увреждания. Думите му предизвикаха не само омерзение и погнуса, но и усещането, че хора като него не гледат на нас дори като на идиоти. Преди два дни написах във Facebook: „Ще го замажат, а трябва да го размажат.“ Но не става дума само за Валери Симеонов. Като се разпишат над Конституцията, политиците забравят за какво са ни завели до урните. Те не ни имат за нищо, защото не се страхуват. И правилно.

ВП: Полицаят Никола Гешев, на когото отделяте значително място в романа си, казва на едно място: „Властта е непрекъсната война с народа.“ Затова ли по-добрата част от човечеството бяга от властта?

ХК: За мен това е сложен въпрос. Да, познавам хора (лаская се, че и аз съм от тях), които отказват да влязат във властта. Навремето са ме питали защо, като толкова пиша за политика, не вляза в нея? Отговорът ми е бил, че като се погледна в огледалото сутрин, ще ме е срам. А още по-страшното: като се погледна в огледалото, да не ме е срам.

От една страна, е така – хората, които имат някакво чувство за гордост, бягат от властта. Но този въпрос има и друга страна – тези, които се докопаха до властта през тези 29 години, не допускат други да влязат в нея. Може един или друг да е отпадал от кораба, но в крайна сметка те са едни и същи, те са окупирали тази власт и нищо не може да ги помръдне.

ВП: Все повече гласове се чуват за рестарт на системата. Или да си внесем политически борд отвън, както Стефан Стамболов е тръгнал навремето из Европа да ни търси цар, защото е знаел, че в онзи момент няма българи, способни да управляват новата държава.

ХК: Това обаче означава да признаем политически фалит на държавата. А може би е крайно време да го направим. Освен това ние фактически сме в такъв политически борд отдавна. Но сега вече е особено отчетливо, защото тези марионетки напълно безсрамно не крият глобалния си лобизъм.

ВП: В романа си споменавате и Великата френска революция и казвате, че „след всяка революция връщаме старото с ново име.“ И още: „… вдигаш бунт и идва нов тиранин – по-злобен и сто на сто ще е същият фанатик.“

ХК: Да, това е особено валидно за френската буржоазна революция. Не съм историк, но това, което сме учили в училище, е достатъчно. Тази революция ражда сатрапи, чиято жестокост френските крале дори не са и сънували – в името на свободата, равенството и братството. А след гилотината идва най-големият сатрап, който десетина години по-късно се обявява за император, и всичко се връща назад.

ВП: Пишете и за това как службата „Обществена безопасност“ се превръща в „Държавна сигурност“ – „най-дълговечното нещо, мрачна като страховете и неотменна като съдбата“. Все така силна ли е тази зависимост на обществото ни от ДС?

ХК: Благодаря, че се сещате за този момент от книгата. През 1925 г. „Обществена безопасност“ се преименува на „Държавна сигурност“. След поредния преврат на Кимон Георгиев на 9 септември 1944 г. имената на много институции и министерства се променят. Единствено „Държавна сигурност“ си остава с това име, със същите функции и в известен смисъл – със същите хора.

Но какво се случва днес? Имената на някои хора бяха изкарвани от Комисията по досиетата нееднократно, като Велизар Енчев например – веднъж като журналист, втори път като дипломат, трети път като общински съветник, като кандидат за депутат и за президент. Но какво следва от това обявяване? Нищо.

Красимир Каракачанов също беше изваждан като сътрудник на ДС многократно, което за нас има само морална, но не и правна стойност. Само че за онези в НАТО има законови последици: човек, който е служил на бившите тайни служби на комунистическата държава, няма достъп до класифицираната информация на Алианса. Е, българският военен министър е без достъп до тази информация. Което какво означава? Означава, че на онези не им пука – избирайте се, назначавайте се, само територията не барайте!

ВП: Заради това, че не приложихме лустрация на лица, работили за ДС, и днес те продължават да са президенти, министри, депутати, шефове на банки, на медии, колумнисти във вестници, водещи на телевизионни предавания, ментори на общественото мнение. Но да се върнем към книгата и към този драматичен момент от историята ни, когато братя застават един срещу друг. Всъщност ние и до днес не можем да се помирим за жертвите от това време и да си простим – вече близо 100 години. А наследниците на комунистическата партия и до днес не искат да признаят, че атентатът в църквата „Св. Неделя“ предизвика белия терор. Това е един омагьосан кръг, от който като че ли няма излизане?

ХК: Нашата история е като онова древно митично същество Уроборос (змията, която е захапала опашка си) – тя не просто се повтаря, тя се върти в един и същи кръг. И това братоубийство, за което говорите, макар и не в онези драстични форми, продължава и днес.

Всъщност България е в една гражданска война от 1918 г. – като се започне от Войнишкото (Владайското) въстание, когато юнкери посрещат парцаливите войници откъм Витоша, та чак до 1925 г., която слага някакъв временен край на тази война. После през 1944 г. изригва повторно. Семейство Касабови е пример за това как братята са от двете страни на барикадата. Борис е член на Военния съюз, той прави преврата в Стара Загора и е секретар на Областната управа. Отделен въпрос е, че той е обожавал брат си Гео.

Но и десетилетия по-късно, през 90-те години на миналия век, пресата съобщаваше за убийства в семейства, в което единият партньор е от БСП, другият – от СДС. Дори и едно да е било само – представяте ли си? Е, това гражданска война ли е, или не?

ВП: Най-страшното не е кръвопролитието само̀ по себе си, а това, че много пъти в историята ни умишлено е била унищожавана най-добрата част от народа ни – неговата интелигенция. Кажете днес защо интелигенцията ни не излъчва духовни водачи, защо се е спотаила страхливо?

ХК: Синът ми, като беше малък, ми казваше: „Защо ми задаваш отговори?“ Как да излъчва водачи, как да бъде начело, когато е натикана в ъгъла на обществото? И не за друго, а защото е купена.

ВП: Антон Страшимиров, на когото отделяте немалко място в сюжета на книгата, казва, че животът няма втора половина. И Вие избирате тази сентенция за заглавие на романа си. Защо?

ХК: Защото наистина е така. Ние, по някакви причини, като навършим 50 години, възкликваме, че сме преполовили живота и започваме втората му част. И току се намира някой, който да ти каже: „Ти много ли 100-годишни хора познаваш?“ Ето, Гео умира на 30 години – кога свършва първата и започва втората част от живота му?

ВП: Всъщност човешкият живот в рамките на вечността е просто един дъх.

ХК: Благодаря, точно това исках да кажа, а Вие го казахте къде-къде по-красиво от мен. Животът е един и трябва да го живееш като един. И не може в първата му половина да си сътворил някои гадости и да разчиташ, че във втората половина нещо в теб така ще се е променило, че ще зачеркнеш стореното. Няма такава игра. Живота, независимо колко продължава, не можеш да го делиш. Както не можеш да преполовиш дъха си.

Заглавна снимка: стопкадър от интервю на Христо Карастоянов пред BiT

Венелина Попова

Венелина Попова

Дългогодишна журналистка в програма „Хоризонт“ на БНР, кореспондентка от Стара Загора. Носителка на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За свои разследвания е минала през два съдебни процеса, и двата с оправдателни за нея присъди. Вярва в силата на независимата и честна журналистика.