Игра на димки – шестите предсрочни парламентарни избори

Шестите предсрочни парламентарни избори, иначе седми поред, преминаха и България е отново в ситуацията, в която се намираше и след предходните – разговори за съставяне на правителство около ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ. Или поне това е основната хипотеза в публичното пространство, където, изглежда, не може да се намери по-приемлив вариант, достоен за обсъждане.

Само по себе си това обстоятелство е изключително проблематично, защото навява на мисълта, че мнозинството от политическите партии в парламента се възприемат като недостатъчно легитимни или като неспособни да понесат отговорността да участват в правителство въпреки гръмките си заявки.

Близък до този мотив е и въпросът защо ГЕРБ–СДС, победили с голяма разлика вторите – ПП–ДБ, заявяват именно тях като свой естествен партньор. Отговорът според мен се крие отново в легитимността, която ГЕРБ–СДС трескаво желаят от ПП–ДБ и от цялата либерална общност, държаща избраниците си на къса каишка. Но отвъд прагматиката в съставянето на управляващо мнозинство имаше ли нещо същностно интересно в състоялия се вот?

Избори или „избори“?

Едно от нещата, които маркираха изминалите избори, беше ожесточеният разговор за купуването на гласове. Практика, която в България отдавна е спряла да впечатлява особено избирателите. Те знаят, че се прави, МВР знае, че се прави, партиите знаят, че се прави, и като резултат по този проблем почти нищо не се прави.

Откъслечните показни акции на Вътрешното министерство гръмко се провалят в опита си да убедят обществеността, че полицията извършва някаква превенция на това престъпление. Реакцията често е противоположна – ехиден присмех с дъх на онова леко отчаяние, с което сме свикнали въпреки ясното съзнание за измамата, разиграваща се пред очите ни.

И как може да бъде иначе? Дали на МВР му липсва кадрови капацитет до такава степен, че да се оплаква публично, че не може да си върши работата, защото получава голямо количество сигнали? Или му липсва кадрови – а може би по-скоро професионален – капацитет до такава степен, че да се оплаква, че сигналоподателите не представят доказателства?

Вероятно хипотезата как едни хора са способни да заливат най-голямото ведомство в държавата със сигнали, за да саботират работата на служителите, е възможна, но нормално ли е да се налага вечно преоткриване на топлата вода, при положение че списъците със заподозрени в търговия с гласове изобилстват от познати на МВР лица? Фактът, че всеки може да види записи от секции, в които явно се извършват груби нарушения в избирателния процес, а в същото време МВР чака доказателства от сигналоподатели, няма как да не остави впечатлението, че тук не просто е така, ами и няма изгледи скоро да е иначе. 

Въпросът дали изборите трябва да бъдат частично, или изцяло касирани, зае челно място. За първи път от много време насам сякаш се усеща реална енергия в политическите партии за натиск в тази посока. И ако трябва да застанем на страната на честния демократичен процес, отръсквайки се от ужасяващите натрупвания на нормализирани престъпления, свързани с провеждането на избори в България, може би е логично да кажем „да“. Изборите трябва да бъдат касирани, защото всяка манипулация, дори на един глас, е антидемократична. Без значение дали става въпрос за корпоративен вот, контролиран вот, или за директно купени гласове.

Куриозният случай с партия „Величие“, която остана под чертата заради една шепа гласове, е показателен колко важна е превенцията на тези престъпления, способни да определят партиите в парламента и броя на депутатите им. Справка: ДПС – Ново начало.

Общественото доверие

За пореден път се повдига и изключително сериозният въпрос за онова мнимо мнозинство, което систематично отказва да гласува, тоест се самоизключва от процеса на правене на политика в България. Една възможна хипотеза за такава нагласа е и отношението на тези хора към провеждането на изборите. Ако сте убедени, че измамите са нещо нормално, може би един прецедент с цялостно или частично касиране на изборите би върнал някаква доза оптимизъм у вас. Разбира се, далеч не това е единствената или вероятно дори основната причина за подобен отказ от гласуване. Но за доверието ми е мисълта.

Друг ефект, който наблюдавахме в деня на октомврийския вот, беше завишената, макар и не с много, избирателна активност. Тази новина предизвика редица позитивни реакции заради счупването на низходящата тенденция от последните години, която по нищо не личеше, че може да се промени. Дали заради непрестанните призиви от страна на политическите партии и публичните говорители, или заради осъзнаването на важността на това действие от практическа, но и от принципна гледна точка, българите опровергаха множеството прогнози, според които проблемът щеше да се задълбочи. 

Завишената активност може да бъде тълкувана като поне частично – ако щете, и леко насила – връщане на някакво доверие в демократичния политически процес в страната. Прилив на гласове получиха практически всички парламентарно представени партии, което означава, че очакванията към тях са съвсем реални, а лошият вкус от управлявалото до пролетта мнозинство и провалената ротация може да бъде преглътнат. 

Освен всичко останало, най-важният въпрос пред партиите, ако няма изборно касиране или повторно преброяване, което да промени състава на парламента, остава създаването на работещо правителство. Освен иманентното задължение и чисто практическа нужда от действащ кабинет, формирането на функционална изпълнителна власт е очакване, заложено и в увеличената избирателна активност. Какъв би бил ефектът сред редовия избирател, който месеци наред слуша за важността на гласуването, ако дори и след като е направил това „усилие“, бъде отново възнаграден с неуспех и ново завъртане на колелото? Завъртане, което ще постигне точно нищо, освен потенциалното отпадане или присъединяване на някоя малка партийна група, докато в същото време постави основните играчи в практически идентична ситуация. 

И не, изборите в САЩ не би следвало да имат отношение към съставянето на българското правителство по редица причини. Конюнктурата в американската политика не измества наличието на институции, които устойчиво поддържат най-мощната демокрация в света, като не ѝ позволяват да се люшка в крайности. Също така символичната сила, която носи политическата окраска на бъдещия американски президент, не би оправдала крайнодесни и популистки залитания пред българското общество. С други думи, дори Доналд Тръмп да е следващият президент на САЩ, това по никакъв начин няма да направи „Възраждане“ приемлив партньор в едно потенциално правителство. 

Медийният карамбол

Изборите станаха повод и за обилното обговаряне – за кой ли път – на политическия процес в медийното пространство, но все така по добре отиграния за родния мейнстрийм метод на псевдоплурализъм и дъжд от димки, които отново лишиха публиката от смислен анализ (с дребни изключения, лесно оставащи заглушени). Типично за епохата на постистината, всяко мнение беше нахранено с хипотези, често лишени от рационалност и доказателства и легитимирани единствено по силата на голото си същестуване.

Невротичният пристъп на Борисов в ефира на „Дарик“ в защита на Пеевски остави по-скоро хумористичен отпечатък за едни и довод в устите на други. За пореден път получихме словесен залп, лишен от дори и бегли намеци за логика, но пък успешно гарниран с кадри от пълна зала, което сякаш следваше да премахне нуждата от смислен разговор, за да предложи на негово място непосредствения публичен образ на второразрядното агиткаджийство, в което се е превърнал политическият процес на много места в България. 

Ефектът от медийната димна завеса продължава да стои скрит за широката общественост. Зрителят, непостигнал, но и неизискващ по-висока функция от наблюдаващ, остава сам да си преценя дали може да смята за достатъчно очевидни доказателства за престъпни практики, мотивирани от конкретни политически сили, онези почти 400 сигнала, подадени от активисти на ПП–ДБ за купуване на гласове, както и клиповете от секциите, в които се надписват резултати (както беше установено в един от тях – в полза на ДПС – Ново начало и ГЕРБ), също така насилието срещу журналисти по махали, и т.н. Или ако не са доказателства, дали поне не са поводи за разследване? А може би е по-лесно да обявим всички политически партии за маскари, за да минем по-нататък по протокола за замитане на срамотии. И без това разследвания няма, а десетките прякори на криминални субекти изтляват като издихания в мъглата на „всички купуват“. 

Но нека не говорим за това. Пречим на МВР. 

Генералният проблем с големите медии е партизанщината – конюнктурните говорители на конкретни политически партии, които под претекста на често неясната си експертиза пропагандират строго партийни разкази, представяйки ги за анализ. Този проблем е принципен, а създаването на мъгла е просто един от неговите ефекти, които тези добре познати манипулатори успяват да постигнат. Тук дори не обсъждаме абсолютно престъпното поведение на Костадин Костадинов, позволил си да атакува по най-циничен начин журналистка в национален ефир. Практика, която е типична за режими, приключващи в руини, и за лидери, приключващи по стените на бункери. Но това също е нещо нормално, защото прехвърлянето на махленските ни взаимоотношения в публичния политически дискурс остава несанкционирано. 

Какво ли работи СЕМ?

Реалност и измама

Отново ще се върна на неясната връзка между изборите в САЩ и съставянето на правителство в България. През 60-те години на XX век историкът Ричард Хофстетър описва „параноидния стил“ в американската политика, визирайки употребата на мащабни и често абсурдни конспиративни теории в мисленето на поколения политици и колективни политически субекти. Неклиничната употреба на термина „параноиден“ събира в себе си редица практики, нагласи и логики, сред които и прийоми за насъскване на публиката срещу невидима заплаха. Но тези разкази остават само скелет в цялостния механизъм на това, което след Хана Аренд наричаме „модерни политически лъжи“ – една подменена реалност, съшита от произволни разкази, образи и неистини. 

Доналд Тръмп, вече с един мандат зад себе си, преди изборите отказа втори дебат с опонентката си Камала Харис, след като изрази възмущение, че казаното от него в първия дебат бе подложено на проверка на фактите. Дали пък точно този стил на политика не се харесва на Борисов, че затова вече му отнема цяла седмица да подеме разговор за кабинет? Ако бившият (и вече настоящ) президент на най-мощната демокрация в света обича да послъгва и не позволява да му правят забележка, какво му е на послъгването в една малка европейска страна? Какво толкова ще стане, ако пък подменим цялата политическа реалност, така че клиентелистката природа на партията ни (класически примери са ГЕРБ и ДПС) да изглежда нормално и престъпленията да се превърнат в нещо относително? В баналност. 

Разкази има за всички, а фактите са оставени на агиткаджийската природа на политическото животно.