Има ли филм през 2024 г. в българското кино?

Сядам да пиша в кино „Влайкова“. Поводите са два. Първият е, че интериорът на клуба в преддверието е уютен, напомня ми на някогашните киносалони около „Славейков“, в които прекарвах свободното си време. Другият повод е оптимистичен – около Коледа адвокат Димитър Ганев, познат още като Маляка от „Войната на таралежите“, дари хонорарите от детските си роли, които от години е събирал, за каузата на читалище и кино „Влайкова“. 

Ето някои боксофис факти 

В периода ноември 2023 г. – декември 2024 г. във Facebook страницата ми „Има ли филм?“ бяха публикувани ревюта за 24-те български кинопремиери, гледани от 1 238 764 зрители. Те са чудесна новина за нашето кино. Може да се заключи, че салоните през миналата година са посетени от нова аудитория. 1 053 764 зрители са гледали частно продуцирани филми. Дори без „Гунди – легенда за любовта“ (отзивите ми за филма може да прочетете тук и тук, а връзките към останалите ревюта са при имената на съответните филми) – до неговия резултат в последните десетилетия се доближават само „Мисия Лондон“ и „Възвишение“ – зрителите на частно произведени филми са 333 764. Продукциите, дотирани от Националния филмов център (НФЦ), имат аудитория от 185 000 души. 

Защо държавно финансираните филми привличат шест пъти по-малко зрители? Ако отговорът е „Такова е качеството на зрителя“, то авторите на тези заглавия са загърбили основната си функция. Публиката е функция на времето, а творците имат задача да изпреварват нагласите ѝ и да я водят. Тезата ми е, че подборът на проекти в НФЦ е поставен на грешна основа от Закона за филмовата индустрия. Художествената комисия поощрява не проекти със зрителски потенциал, а тези, които биват внесени от определен кръг хора. 

Ето основните проблеми най-вече в подкрепените от НФЦ филми.

Историята и сценарият

Всяка история артикулира проблем и авторите трябва да създадат свят, разбираем за зрителя, от който тръгва пътешествието на главния герой. Като носител на значимата тема той се бори с неправда или жизненоважно за него препятствие. Темата влияе и подтиква героя към вътрешна борба, след която той променя и света около себе си. Тема се изказва с теза и послание. Ако на героя му липсват положителни качества или стремеж към тях, то киноисторията трудно стига до зрителя, той не ѝ вярва и не я съпреживява. Там се провалят филмите „Диада“, „Добрият шофьор“, „Уроците на Блага“, „Цената на властта“, „Аферата Пикасо“, „Уроци по немски“, „Заведи ме вкъщи“, „Сватба“, „Без крила“. Героите лесно разрешават проблемите си, като извършват морално укорими действия или вземат такива решения. 

Слабостите на един проект са ясни още на ниво сценарий. Повечето сценарии, подкрепени от НФЦ, са неструктурирани. Липсва изграден контекст за начало на действието. Авторите знаят предисторията, но зрителят не, а той има нужда от ясен първичен свят, от който тръгва героят. Сценаристите не създават нравствено устойчиви герои, които да защитят темата.

Бърз преглед на най-гледаните в последните 30 години наши заглавия сочи, че само „Гунди – легенда за любовта“ има авторски сценарий. Другите три заглавия са написани по романи – „Мисия Лондон“ от Алек Попов, „Възвишение“ от Милен Русков и „Дзифт“ от Владислав Тодоров. При проекти като „Почивката“, създаден на основата на канала в Youtube „Светът на Ванката“, не може да се говори за добър текст. 

Сценарият за един филм отнема в най-добрия случай два-три месеца в много изтощителен режим на работа от опитен професионалист. Проучването отнема месеци. Пренаписване до работна версия отнема още толкова. Наблягам, че това е в тежък режим на работа, с над десет часа работа на ден. Предлагането му на продуцент отнема поне още няколко месеца. Сглобяването на смислен проект – още толкова. Следват месеци или години за кандидатстване. Сключване на договор и финансиране – два-три месеца. После подготовка, заснемане и монтаж – година и половина до премиера. Дотук почти пет години за проект, осъществен в най-кратки срокове от идея до салон.

Представете си в този ежедневно променящ се свят колко важен е погледът на авторите в бъдещето. Изключително трудно е да поставиш актуална тема. Затова глобални и общовалидни теми като „любовта побеждава всичко“, „човек срещу общество“, „добро срещу зло“ и др. са винаги печеливши, а само обстоятелствата, в които са поставени героите, се менят. Контекстът на идеята за филм трябва да прозира по-напред и да уцели нагласите на публиката. Пример за това са „Гунди – легенда за любовта“, „Русалки“ (само в частта с темата) и „Любен“. Негативен пример е „Уроците на Блага“ – с много добра тема, която е болезнена от десетилетия, но филмът не я поставя в нов контекст и така тя губи актуалността си.

Актьорската игра, операторската работа, музиката

Задаването на правилна актьорска задача изглежда трудно за повечето ни режисьори. Тя е обстоятелство или мотивация, които режисьорът предлага на актьора да преодолее или да постигне по свой начин. В театъра процесът е дълъг, за да се изградят трайни инстинкти за проблемите на всяка сцена, докато спектакълът се твори в реално време пред зрителя. В сценичната репетиция режисьорът вижда завършена играта на актьора.

В киното актьорът има слаба представа за крайния резултат поради липсата на хронология в снимачния процес и многото дубли. В няколко фестивално успешни наши филма героите крият емоционалността си зад непроницаема маска. Липсва вътрешен монолог, който би помогнал без думи да се предаде моментната динамика на емоцията в образа. Изпадането в такова състояние е знак, че актьорът или не може да изгради образа си, или няма добре поставена режисьорска задача. Както пътеката към върха следва спадове и изкачвания, така и пътят на героя никога не е равен.

В разкадровката (гледните точки и близостта до действието в различните кадри на сцените) липсват достатъчно установяващи мястото на действието кадри. Често покритието на сцените, тоест снимането им от различни гледни точки и с различна крупност (различни мащаби на приближение), е недостатъчно. Монтажът страда от липса на гледни точки. Изборът на план във всяка сцена трябва да следва драматургичната логика. Ако у героя назрява решение или напрежение, то движението на камерата към него е оправдано драматургично. С камера, която просто се движи насам-натам, се снимат евтините реклами и видеоклипове.

Стълб в българското кино през наблюдавания период е операторската работа. Емил Христов, Фран Гарсия Вера, Иван Вацов, Борис Славков, Вашко Виана, Александър Станишев, Симеон Кермекчиев, Румен Василев, Кирил Проданов са постигнали много в работата си по тези филми. Пожелавам им работа по добри проекти.

Забелязвам тенденция от композиторите да се изисква работата им да е самостоятелен носител на драматизъм, епичност, тревога. Това са състояния, които сценарият, режисурата, актьорската игра и операторската работа би трябвало вече да са изградили, а музиката само да акцентира върху тях.

Криворазбран „арт“ и липса на мъдрост

Някои автори са успели да пришият към филмите си етикета „арт“. Арт киното е жанр, както и драмата. Той борави с нови похвати, опитва да изкове различен от стереотипа глас, да разчупи форма и структура. Слабо изградената драма не е „арт“, нито „социално“ кино. Друг стереотип налага мнението, че жанрът „драма“ е гаранция за зрителски неуспех. Но не изборът на жанр е проблем, а качеството. „Ерин Брокович“ е социална драма, защото, докато преодолява житейските си проблеми (драма), героинята успява да разреши голям проблем и на хората около себе си (социално кино). „Уроците на Блага“ и „Уроци по немски“ не са „арт“, нито „социално“ кино, а драми със зле структуриран сценарий, защото героите им не разрешават екзистенциален проблем, свързан с тях и социума, а просто се носят по течението. Главен герой, който да противостои и да защитава темата на филма, всъщност няма.

Липсва мъдрост в работата на режисьорите по темата. Изкуството е скалпел, през чийто срез филмовият герой вниква в обществена рана, която му влияе. С усилията или с провала си той се стреми да я излекува. И ако му липсва морален компас, то филмът е обречен на зрителски бойкот въпреки фестивалните си успехи.

Често темата нищи социални недъзи, но вместо да отправят значими послания, авторите просто регистрират проблем. „В България е лошо, това е системата, всеки е част от играта.“ Тези послания остават повърхностни, с герои, които лесно се предават пред препятствията. В много филми тандемът режисьор–продуцент пропуска функцията на темата като спойка. Всяко действие във филма се съотнася с темата. Игралното кино показва как главният герой се съпротивлява на това, което разтърсва света му. Колкото по-жизненоважен е залогът, толкова по-мощна е драматургията. Липсата на пари, ако не е жизненоважна, не е мотив за престъпване на морална ценност. Това е линията на „лошия“. В „Добрият шофьор“, „Диада“, „Цената на властта“, „Уроците на Блага“, „Уроци по немски“, „Аферата Пикасо“ героят много лесно избира тъмната страна. Той става активен участник в проблема и няма кой да се бори в посока на темата на филма. В „Чума“, „Заведи ме вкъщи“, „Без крила“ на героя му липсват ясни морални устои. 

Продуценти или изпълнителни директори?

В България продуценти почти няма. С добрите бюджети на „Уроците на Блага“, „Уроци по немски“ и „Клопка“ на екран се предлагат постни локации и липса на всякакъв размах и въображение във визуалната част. Наличието на бюджет би трябвало да е видимо на екрана. В повечето случаи се приема, че българските филми нямат възвръщаемост. Е, някои доказаха противното. За съжаление, при най-печелившия проект, ако гледаме съотношението между бюджета и постъпленията – „Почивката“ (тук говорим за устойчив проект, развит в „Светът на Ванката“), има творчески дефицити и филмът по-скоро влияе зле на публиката в дългосрочен план. Ако се повиши качеството на филмите, с тях ще израсне и публиката. Така зрителят сам ще започне да отсява слабите филми.

В България има изпълнителни директори. Те разпределят бюджет. За разлика от тях, продуцентът познава пазара в дългосрочен план. Той предчувства какви теми биха вълнували публиката в следващите години, защото има широк поглед върху световното развитие. В портфолиото му чакат идеи за проекти, за които времето още не е дошло, и други, които отлежават, защото е пропуснал момента. Продуцентът има глас за финалния монтаж, следи за ясно артикулиране на темата спрямо сценария. Той е гарант, че ще се създаде добър и гледаем продукт, чието място е в кината. 

Присъствие на фестивали и проблеми с подбора

Големите фестивали са огромни пазари за сключване на сделки. Но има и алтернативни, в които са добре дошли гласовете от малки кинематографии и по-непознати култури. В тях НФЦ се позиционира изключително добре. Филмите, финансирани от Центъра, печелят награди, авторите им обикалят фестивалната мрежа и подпомагат следващите си проекти. Но те не са определящи за облика на едно национално кинопроизводство. То би трябвало да е многообразно и да е огледало на обществото ни. Затова трябва да се продуцират проекти с добре структурирани сценарии и ясни теми, които да се задържат в салона. 

НФЦ изнемогва в подбора на сценарии и в режисурата. От излезлите последни 24 филма добре структурирани истории имат само четири – „Гунди – легенда за любовта“, „Любен“, „Отговор на всички въпроси“ (филмът е без написан сценарий), „Пулсът на танца“, и донякъде „Без крила“. Първите четири са отхвърлени от НФЦ. Неразбираема е липсата на подкрепа за следващия проект на „Междинна Станция“ след изумителния успех на „Гунди – легенда за любовта“. Подобен беше и случаят с „Игра на доверие“. След като „В сърцето на машината“, филм със субсидия от НФЦ, постигна 121 000 зрители за 2023 г. и беше избран за българско предложение за „Оскар“, следващият проект на същия екип не получава субсидия. Все пак продуцентите му финансират проекта с частни средства. „Игра на доверие“ е филм – пример за добро кино. Тук има структуриран сценарий, режисурата е вдъхновяваща, актьорският състав – също, а в операторската работа има недостигнати за наш филм кадри в добре пресъздадена епоха.

Накратко, основните слабости на проектите, финансирани от НФЦ, са темата, структурата на сценария и работата с актьори. Някои продуценти успяват да спечелят не един проект, което ги прави успешни в конюнктурата на НФЦ. Но филмите им не привличат публика. Работата на триото продуцент–сценарист–режисьор не е на ниво, защото не поставя ясно темите си спрямо пулса на зрителските нагласи. Много филми артикулират важни недъзи в обществото – така е в България, това са ни тежките проблеми, безпътица, мъка. Но без съпротива срещу проблема само се регистрира действителността. Ако главният герой не е носител на промяна, това е причина за зрителски неуспех.

В заключение, сценариите, които се поощряват от комисиите в НФЦ, не са пример за подражание. Някои продуценти, които работят активно с проекти, финансирани от НФЦ, нямат желание за промяна, която да създаде работеща среда, за да се издирват и финансират актуални и талантливи проекти. Така те биха се борили за финансиране с все повече творци. Това е причината все още да няма критична маса от съсловието, която да поиска реформа. Затова идеята, че реформата трябва да се инициира от хора извън гилдията, е логична. Не вярвам, че това е най-доброто, което българските творци правят. Но ако наистина е така, проблемът трябва да се сведе до ниво образование. И в двата случая е нужна реформа, а в каква посока може да се развие – на тази тема ще е посветена втората част на статията.

(Следва продължение.)