Има ли здравословен снобизъм?

Преди двайсетина години, като студентка първокурсничка, влязох на семинар на съседна специалност и ми стана много смешно. Беше началото на 90-те и млад преподавател беше изпъстрил изказването си с най-обикновени английски думи, префасонирани да звучат като термини. После друг негов колега ми каза, че целият му курс съзнателно избягвал логическата структура, тъй щото студентите да се стреснат и комплексират и да почне едно стръвно четене и самообразоване (не почна). Случвало ми се е да търся нужната ми за изпит теория в оригинал, защото на български беше неразбираема. И да ме затапват на конференции с имена на авторитети, очевидно по-валидни от спора по същество. Степента на неразбиране като че ли създаваше някакъв вид йерархия, която трябваше да се пази.

Тези времена сякаш отминаха – горе-долу по времето, когато до кофите пред блока намерих пълно течение на сп. „Съвременник“ и внушително количество класическа литература. В момента литературният пазар сякаш е подвластен на обратната догма – модно е да се хвалиш, че нито харесваш, нито разбираш набедените за „трудни“ автори; модно е да използваш „сноб“ като обида за всеки, който смята А за обективно по-добър от Б (и се опитва да го докаже); модно е да не анализираш и доказваш, защото сам ще станеш труден за четене, а не дай си боже – писанията ти може да минат предписанията за туитърска краткост. Модно е да говориш за „качествена литература“ като за киноа, смятана за полезна изгъзица.

Българската оперативна критика се нуждаеше от демократизация. Тя беше свикнала да не забелязва жанровата литература, детската литература, случваше се да пробутва парчета от академични текстове като журналистически статии или текстове за учебник. Действително много от тях звучаха надменно към непрофесионалния читател – например към лекаря, инженера, дори гимназиалния учител по литература. Образовайте се, бе!

Очевидно широко оповестеният отказ от сложност е печеливш пазарен ход. То, „несложното“ писане, си тръгна от маскирани като критика рекламни статии. Днес аргументът е, че то привлича за каузата на четенето много по-широк кръг от хора, които иначе просто няма да посегнат към книгата. Питам се обаче дали ги привлича за четене, или само за купуване на книжния продукт; дали четенето с разбиране също е някак си важно; и дали не е важно все пак и какво казва дадена книга, права ли е, какво я прави красива? Има ли смисъл да се спори по същество за литературата, или рекламите и литературните скандали са напълно достатъчни? И не беше ли една от задачите на критиката да помага за разбирането на сложното, вместо да действа като ресторантьорски гид, който казва на потенциалния читател: „Това не го гледай, не е за твоята уста“?

Според „Сапиенс“ на Ювал Харари едно от естествените следствия на либералната идеология е култът към личния вкус. Клиентът е винаги прав. „Не ми харесва“, „Не ми е вкусно“, „Не ми е забавно“ значат повече от всички аргументи и авторитети, които ви убеждават в обратното. Очевидно поне в това отношение либерализмът у нас триумфира. Любопитно е, че той в крайна сметка спомага за запазване на статуквото – единствени незасегнати са авторите от учебниците, защото те се смятат за сакрални по патриотични, а не по литературоведски причини; „уравниловката“ на всичко останало предотвратява всякакво осъвременяване и разширяване на канона, а олекотяването на „споровете“ като че ли предотвратява опасността съвременната литература да има някаква социална тежест, да допринесе за някаква идеологическа промяна.

Заглавна снимка: Бъстър Кийтън (в средата) по време на снимките на филма „Генералът“