Настъпи месец юли, а с него и „сезонът на сватбите“. Но къде между сцените, познати ни от холивудските филми, и „Бяла роза“ се крият изконните български традиции – и останало ли е изобщо нещо от тях? С този въпрос се потопих в дълбините на етнографската литература. Разбира се, трудно е да се отговори еднозначно предвид факта, че в България има 7 етнографски области, а дори в самите тях традициите варират. Затова ще сравним по-популярните традиции, събрани от д-р Невена Даскалова в „От сватба до сватба“.

Нека проследим паралелно две сватби – една от миналото и една от настоящето.

Сватбата започва с нейното уговаряне. И докато днес то става между влюбените, в миналото това решение са вземали родителите. Не е било рядкост момъкът и момата дори да не са се срещали преди венчавката. Момковият баща е отивал в дома на момичето с шише ракия, на което била вързана сребърна пара̀ с мартеничен конец, а датата на сватбата се избирала така, че да не пречи на кърската работа.

Всяка съвременна булка може да ви каже колко е стресиращо да побереш сватба в един ден – как хем да има време за църковния брак, хем за гражданския. Някога достатъчна е била само венчавката. Докато сме още в църквата, прави впечатление и разликата в думите на свещеника. Ако днес той обръща внимание на нуждата от взаимна почит и равнопоставеност между брачните партньори, то в нявгашните му заръки е проличавало схващането, че жената е подчинена на мъжа и основната ѝ роля в семейството е да ражда деца:

„Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза. Синовете ти като маслинени клонки около трапезата.“

Сватбеният ден неминуемо е свързан със силни емоции у булката. Съвременно свидетелство за това откриваме в жаргона, в думи като bridezilla (от англ. „булка“ и окончанието от японското чудовище Годзила – твърде изискваща и обсебваща булка в предсватбена треска) – защото върху днешните младоженки пада сянката на опасността техният специален ден по нещо да се отличи от прилежно събираните с години представи в Pinterest. Фолклорът обаче пази емоционалните страдания на невестите от едно време:

Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава:
– Прощавай, роде голема,
и ти, рождена майчице,
че аз ще ида далеко,
през девет реки дълбоки,
през девет поля широки,
през девет гори големи,
през девет села в десето.

Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава:
– Прощавай, роде голема,
и ти, рождена майчице.
Халал ми прави, майчице,
дето си мене носила

девет месеца на сърце
и три години на ръки.

На тебе, майко, оставям,
в градинка ранен босилек:
недей го, майчо, оставя,
ами го често поливай –
с росица сутрин и вечер,
с дребни сълзици по обед.

– Дощерю моя майчина,
ти ми са збираш, торнуваш,
ам мене кому оставаш
утрин ранку да стане,
водица да ми донесе,
огънче да ми накладе,
дворче да ми размете…

– Мале ле, стара мале ле,
оставам си та, мале ле,
на мойта сестра по-малка:
тя ще ти вода дониса,
тя ще ти огън наклада,
тя ще ти двори размита.

Тази и много други песни предават мъката, която е тежала на сърцето на невестата. В един ден е трябвало за пръв път да напусне бащиния си дом и да се изнесе с непознат мъж в чужда къща – предвид и факта, че традиционно булките в миналото са били значително по-млади от днешните.

Според О. К. Волков („Сватбарските обреди на славянските народи“, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 1890 г.) обичаят за откупуване на булката е по-скоро балкански, отколкото славянски. И докато днес младоженецът сам отива да си вземе булката от шаферките, които го причакват с обувка, то едно време женихът е разчитал за тази задача на свой приятел. Избраника наричали „заложник“, а неговата задача била да се промъкне незабелязано в стаята на невестата с торба с чифт обувки, червена ябълка, глава кромид лук и сребърна булчинска игла, които да даде на бъдещата съпруга. Забележели ли го обаче, заключвали момата и заложникът трябвало да я откупи.

Разбира се, различно е и облеклото. Бялата булчинска рокля с дантела е носена за пръв път от британската кралица Виктория на нейната сватба на 10 февруари 1840 г.

Картината „Сватбата на Виктория и Алберт“, худ. Джордж Хейтер

„Сватбата на кралица Виктория и принц Алберт“, худ. Джордж Хейтер
Снимка: Уикипедия

Булото пък произхожда още от Древен Рим, където се е наричало flammeum (от латинската дума за огън), и както можете да се досетите, е било червено. Функцията му е била да предпазва от зли сили. В българския обичай булото също е червено, но тук цветът символизира майчината кръв и продължаването на живота. Бялото було става популярно през ХХ в. при трите монотеистични религии и заедно с бялата рокля символизира чистотата и невинността.

Любопитно е, че вечерта преди сватбата и тогава, и днес в дома на момчето са необходими за помощнички моми, чиито родители са живи. Но тъй като времената се менят и ние се меним с тях, някога младите девойки са пресявали брашно, а днес украсяват автомобила, предназначен за младоженците.

В някои от съвременните ритуали също може да открием традиционни корени.

Например булката рита менче, за да ѝ върви по вода, както едно време майката на невестата е поливала пред момичето, когато е напускало дома. Булчинското хоро също е стар обичай, макар днес рядко да се практикува в автентичния му вид. Булката повеждала хорото с букет в ръка, който се поемал от всеки новозахванал се в замяна на пара̀.

Време е за същинската веселба: днес в ресторант, а някога – в дома на младоженеца. Невестата влиза, вървейки по бяло навущено платно, обрамчено с мартеничен конец, за да са здрави и плодовити младите. Някои съвременни младоженци също спазват тази традиция.

Момковата майка посреща младите в дома след венчавката с три босилкови китки, вързани с червен конец, и свещ, с които танцува пред и около нововенчаните. На входа тя им дава по три хапки от сватбения колак (обреден хляб) и ги благославя:

„соль и ляб да солите, да се не делите“.

Силно се отличава сватбената трапеза. Докато в настоящето младоженците се стремят да изненадат гостите си с пищни и изискани ястия от цял свят, то преди векове свекървата слагала на масата предимно боб (самостоятелно или пък със зеле) и булгур. Различна е била храната за кумовете. Всъщност тяхната роля е била доста по-значителна. От деца на момичетата се е заръчвало, когато се омъжат, да стоят прави пред кумовете си, поклон да им правят и ръка да им целуват. А в деня на сватбата за кумовете се поставя синийка с колак, печена кокошка и котле с вино.

И тогава, и сега край сватбената трапеза е време за подаръци. Но невинаги булката само е получавала – в миналото тя е поднасяла дарове. Най-напред и най-щедро дарявала кумовете, свекъра и свекървата, а сетне поднасяла по нещо и на всеки един от сватбарите. Момичетата изработвали чеиза още като деца. На жените поднасяли престилка, а на мъжете – риза.

След като младоженката поднесе даровете си, пристойницата (така наричали една от омъжените сватбарки, на която била поверена ролята) се приближава към нея и я поучава за първата ѝ брачна нощ. Обличат ѝ нова бяла риза и така пристъпва в брачната постеля. Това е най-стресиращият момент за момичето, защото

сватбарите чакат да видят дали тя е „неначената“.

Ако не е, счита се, че това носи нещастие на цялото село. За наказание връщат невестата на баща ѝ върху магаре, седнала с лице към опашката му. Това е притеснителен момент и за момчето, тъй като, ако се сакани много, може да решат, че е „завързан“, тоест направена му е магия и трябва да го впрегнат да оре с ярема.

Сюблимният момент от сватбата се увенчава с пукот – днес от заря, а някога от изстрел на пушка от младоженската стая, който сигнализира, че невестата е целомъдрена. Тогава сватбените веселия продължавали с още по-голяма сила, а пристойницата изнасяла окървавената бяла риза пред сватбарите. Деверите отивали с подсладена ракия при бащата на булката и поздравявали родата, че са отгледали „хубава мома“.

Младоженците оставали в стаята, а празненството продължавало без тях цяла вечер.

Всички останали елементи, които са намерили място в съвременния сватбен ритуал (както по-атрактивните, като сватбения „Менделсон“, пететажната торта, шампанското, хвърлянето на букета/жартиера, така и привидно местните, като чупенето на погача над главите на младоженците и гадаенето на пола на първородното дете по бялото и червеното цвете в менчето) всъщност нямат корени в изконните традиции.

И сватбата, като всичко около нас, е плод на глобализацията – в което няма нищо лошо, разбира се. Защото именно така днешното брачно тържество става толкова изпъстрено с разнообразни традиции, колкото шарени са били престилките, с които едно време са се венчавали невестите.

Заглавна снимка: Пощенска картичка с българска сватба от Дебър през първата половина на ХХ в., неизвестен автор. Източник: Държавна агенция „Архиви“, Уикипедия

Люба Гъркова

Люба Гъркова

Завършила е Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“. В момента учи журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Има публикации във в-к „К“. Вярва в силата на медиите и в необходимостта от отговорното им използване.