Политиката за ограничаване на раждаемостта е един от най-популярните и най-противоречиви белези на китайските реформи, започнати преди четирийсет години. Въведена през 1979 г. като реакция срещу пренаселеността вследствие донякъде на разбиранията на Мао Дзъдун в духа на много сме, силни сме, тя продължава, с известни изменения и множество условности, и до днес.

Действително тази политика постига целта си за овладяване на тенденцията за пренаселеност, но същевременно предизвиква и множество нежелани странични социални ефекти (по-тежките от тях: неизброими убийства на бебета от женски пол, огромен брой хора без граждански статут, кражби на деца, полов дисбаланс), заради които е постоянен обект на дебати, критики, както и тема в немалко художествени произведения, включително в романа „Утробата“ (2018) на Шън Къ-и, в който се разказва за „четири поколения жени и техните утроби“.

Тук предлагаме коментар на писателката, публикуван на китайски и английски в „Ню Йорк Таймс“ малко след обявяването на последната голяма промяна в политиката през 2015 г.

Надпис на стена

Червеният надпис на стената гласи: „Забраняват се дискриминацията, малтретирането и изоставянето на бебета от женски пол“. Фотограф: David Cowhig

Една сцена отпреди трийсет години стои запечатана в съзнанието ми, колкото и да се опитвам да я прогоня: мъж бута количка обратно към селото си, количката се друса по трапищата, върху нея лежи съпругата му след операция за стерилизация, завита от главата до петите с голям цветен юрган, без да гъкне, като умряла.

Тогава за пръв път изпитах страх, който не ме е напуснал и досега – страх, че някой ден ще свърша също като тази жена, повредена от китайското правителство, твърдо решено да наложи политиката за едно дете. В този момент се заклех за нищо на света да не раждам – ако никога не родя, няма как да ми направят операция за стерилизация.

На 29 октомври 2015 г. ККП обяви, че ще разреши на всички брачни двойки да имат две деца. Приключването на политиката за едно дете обаче съвсем не означава, че правителството ще престане да контролира женските тела и че жените вече ще имат думатащо се отнася до собствените им репродуктивни права.

Виждала съм с очите си как с тази политика се потъпкват човешките права на жените – потъпкване, което вече е сраснато с нея.

През 1997-ма започнах работа в пропагандния отдел на един център за планирана раждаемост (акушеро-гинекологична болница), където отговарях за „повишаване на осведомеността за физическото здраве“. Наблюдението на трескавите дейности в болницата ме направи свидетелка на смайващи сцени. Никога няма да забравя как четирима мъжаги в камуфлажни дрехи завлачиха една ревяща и бореща се жена към операционната, всеки хванал я за един крайник. Тогава в сърцето ми се надигна гневен пламък, но твърде блед, за да му обърна по-голямо внимание. Нямаше закога да разсъждавам върху него, понеже бях заета с работата и със собственото си оцеляване.

Точно по това време сторих нещо, от което ще се срамувам цял живот. За да си спечеля място сред щатния болничен персонал, написах измислена история, в която центърът за планирана раждаемост се възхваляваше като място, уютно като дом. Разказът беше публикуван във вестник и спечели награда на Националната комисия по семейно планиране.

Писала съм и болнични доклади, включващи годишния брой на стерилизациите и абортите. И до днес помня едно стъписващо число:

в един ден само директорът на болницата беше извършил 88 операции за стерилизация.

Тогава нямах представа, че по същото време в цялата страна жените са насилствено подлагани на аборти, стерилизации и поставяне на вътрематочни спирали, а в противен случай срещу тях се предприемат мерки за задържане, изземване на добитък и събаряне на жилища; че на местните управи се спускат норми за глоби, стерилизации и аборти; че жени са отвличани и откарвани в болници, за да бъдат подложени на контрацептивни процедури.

В днешни дни обаче интернет е залят от реклами, насърчаващи раждането на второ дете, които изглеждат като подигравка на фона на скорошната политика, според която „само едно е добре“. Сега обаче голям брой жени вече са с добро образование и стабилен доход и едва ли ще има много желаещи за многодетни семейства. Голяма част от по-възрастните майки пък просто не искат да раждат повече деца, най-вече защото не могат да си го позволят финансово.

Във всеки случай обаче политиката за две деца означава, че

правителството все още има право да се намесва в решенията на жените за собственото им тяло и семейство.

Ами ако някоя двойка иска да има три деца? Или ако някоя жена забременее неволно с трето дете и реши да го запази? В скорошно интервю за вестник „Нов Пекин“ експертът от Националната комисия за семейно планиране Лян Джун-тан заяви, че семейното планиране продължава да е основна държавна стратегия. „Надраждането трябва да се санкционира, за да се защити строгостта на държавните политики.“

Тези така наречени санкции ще продължат да влияят не само върху живота на жените, но и върху живота на безброй втори и трети деца, чиито родители не са могли да си позволят глобите за нарушение. Тези деца ще продължават да са без легално гражданство, което означава, че ще продължават да са лишени от образование, здравеопазване и други социални облаги. За момента нямаме основание да вярваме, че при новата политика всички тези деца ще бъдат признати.

Политиките за семейно планиране оказват влияние не само върху семейния живот на хората. Китайското правителство забранява на неомъжените жени достъп до процедури за асистирана репродукция, като замразяване на яйцеклетки или изкуствено оплождане. Съвсем наскоро актрисата Сю Дзин-лей спомена в интервю, че е замразила свои яйцеклетки в САЩ. Тази дискриминация срещу неомъжените жени едва ли ще се промени и след приемането на политиката за две деца.

Освен всичко, при определянето на политиките си правителството навярно взема предвид и

цялата гигантска система за семейно планиране. Според репортажи в медиите в нея са заети над 500 000 служители,

а глобите за непозволено раждане вече са едно от важните приходни пера на държавния бюджет. Тези служители сигурно ще направят всичко възможно да запазят службата си.

Новата политика е просто неизбежна мярка срещу половия дисбаланс и застаряването на населението в страната, но в същността си тя не се различава по нищо от предишната, тъй като все така не зачита човешкото достойнство и изхожда единствено от интересите на политическата власт. Промяната е твърде малка и идва твърде късно.

Заглавна снимка: Jimmie / Flickr. Надписът гласи: „Семейното планиране облагодетелства държавата и народа“.

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.
Шън Къ-и

Шън Къ-и

Родена през 1973 г. в село в провинцията Хунан, започва да пише в края на миналия век и до момента има издадени три сборника с разкази и девет романа. За себе си казва, че не може да не говори за несправедливостта, затова и произведенията ѝ най-често се занимават с тъмната страна на съвременното китайско общество, като за тях е характерно стилизираното поднасяне, било то спекулативно, иносказателно, гротескно. Заради щекотливата си тематика някои от нейните произведения така и не са публикувани в Китай, като например „Фуга на смъртта“, който засяга протестите на площад „Тиенанмън“ през 1989 г. „Творенията ми не са ограничени до определени теми, но няма съмнение, че обръщам особено внимание на съдбата на жените. Те са моите болни точки.“