Слабият в нужда от закрила: Кинонаградите „Независим дух“ 2019

За пръв път от 2008 г. насам има пълно разминаване в номинациите за най-добър филм на наградите „Оскар“ и „Независим дух“. През последното десетилетие малката церемония, която се провежда непосредствено преди и винаги в сянката на голямата, беше започнала да губи самоличността си, особено по време на една почти непрекъсната петгодишна серия от 2011 до 2015 г., когато „Артистът“, „12 години робство“, „Бърдмен“ и „Спотлайт“ спечелиха и двете челни награди.

Може би явлението се дължи на засилващата се тенденция Холивуд да произвежда повече ефекти, отколкото съдържание, което логично кара членовете на Националната филмова академия да търсят смислопроизвеждащо кино сред независимите продукции. А може би е просто заради наскоро удвоения списък с номинации за най-добър филм на Оскарите, което очевидно разширява обхвата и стимулира многообразието. Така или иначе, в последно време отчетливите и достойни опити на трийсетгодишната организация Film Independent да откроява по-особените гласове в киното бяха станали малко по-безинтересни за следене.

Не и тази година. Настоящата подборка въплъщава изначалната дефиниция на независимото американско кино като контрапункт на големите холивудски студиа – най-впечатляващата петорка филми за 2018-та според гласуващите членове на организацията е почти напълно пренебрегната от Академията, като изключим три номинации в по-маргинални категории. Така съдържанието на наградите „Независим дух“ 2019, които отличават продукции с независимо или частично независимо финансиране до 20 млн. долара, е точно това, което го прави вълнуващо от самото начало през 80-те – маломащабно, ръбато, лично, интелигентно, тихо, изчанчено, актуално, нишово…

Да се изведе общ мотив от всички номинирани филми може да бъде опасно в своята тенденциозност. Но в случая тази посока на мислене е особено изкушаваща и не мога да се сдържа да забележа, че и в петте номинации за най-добър филм по един или друг начин става дума за човек в беда и дори по-конкретно – дъщеря в беда. Около тази тема за слабия в нужда от закрила се въртят петте истории, които обръщат внимание на недостатъчно обговаряни тревоги и в идеалния случай умножават каналите за съчувствие към всевъзможните човешки проблеми и травми.

С момичешки перипетии се занимава пълнометражният дебют на Бо Бърнхам „Осми клас“ (Eighth Grade), който не само излага чисто външните особености на осмокласническото съществуване (напълно непознато за повечето от нас най-вече заради навлизането на Instagram – този нов основен тийнейджърски хабитат), но преди всичко се опитва да пресъздаде и да се вчувства в тревогите на главната героиня.

Чрез умело използване на напрегнато озвучаване, стресиращи близки планове и хипнотични забавени кадри Бърнхам изпълнява заявеното си намерение да покаже как малките неща могат да са невероятно агресивни и мачкащи, как най-дребните баналности в ежедневието на една тийнейджърка могат на моменти да са на живот и смърт и как емоциите бушуват неконтролируемо и неартикулируемо, дори външността да не говори нищо за това – основното затруднение на другия главен герой във филма, бащата, който е изключително загрижен, но предимно безпомощен. Постижение на „Осми клас“ е и нетипичното за масовия наратив показване на момичето като сексуално същество, а на момчето – като обект на сексуално желание.

Една от най-ценните характеристики на независимото кино е свободата му да показва алтернативни модуси на съществуване – особени образи с особени настройки и особени реакции, които разширяват разбиранията за проявленията на човешкото и възможните нагласи спрямо света.

В „Не оставяй следа“ (Leave No Trace) на Дебра Граник баща и дъщеря живеят в палатка в забутан кът на крайградска гора, по собствен избор и съвсем доволно, но както се оказва – незаконно. Животът на двамата в природата изглежда идиличен с отърсването от всички съвременни цивилизационни тревоги и пороци, но същевременно неизбежните интеракции с цивилизацията са показани като животоподдържащи, а на няколко пъти – животоспасяващи (периодично пазаруване от супермаркет, случайно намерен подслон в критичен момент в гората, лекар от близкото селище…). С развитието на разказа става все по-мъгляво кое е по-опасно и кое дава по-голяма закрила на дъщерята – бащата или цивилизацията.

Дъщерята в беда няма твърде голямо реално присъствие, но е поводът за историята в „Никога не си бил действително тук“ (You Were Never Really Here) – зловещ, но красиво изпълнен филм за наемник, който трябва да спаси похитената дъщеричка на сенатор. Лин Рамзи е едновременно брутална и артистична, докато показва убийства, засяга трафика на деца и разкрива страшни плетеници между покварени политици и корумпирани полицаи. Всичко е мръсно, тъмно, гадно и объркано, като в роман на Реймънд Чандлър, и само някой тотално пропаднал, изтерзан и суициден, точно като Филип Марлоу, може да внесе поне малко чистота.

В символен план е отношението баща–дъщеря в „Първа реформирана“ (First Reformed) на Пол Шрейдър, където млад свещеник предоставя единствената духовна закрила на жена, чийто съпруг е обзет от депресия поради катастрофалното политическо безхаберие за околната среда. В поредицата от дълги интелектуални диалози и монолози се откроява основният въпрос: „Може ли Бог да ни прости това, което причиняваме на света?“. Срещу него свещеникът трябва да изправи вярата в бъдещето, макар и самият той да я намира трудно.

Липса на вяра в бъдещето не се усеща, но пък то е не по-малко несигурно в „Ако улица „Бийл“ можеше да говори“ (If Beale Street Could Talk). С поетично-меланхоличен тон филмът на Бари Дженкинс по едноименния роман на Джеймс Болдуин разказва паралелно за чистата любовна история между двама млади в Харлем през 70-те и за премеждията, през които преминават момичето и семейството ѝ, когато тя неочаквано забременява, а любимият ѝ е несправедливо вкаран в затвора.

Съзнателно или не, думата „тревога“ изникна няколко пъти в този текст. Несигурността на съществуването е общо усещане във всички тези филми, в които персонажите са на ръба на отказа от търсенето на смисъл. За какво се тревожим понастоящем според авторите на отличените филми? Че хората все още не са равни по подразбиране; че цивилизацията е по-враждебна от природата; че светът не издържа на хорските издевателства; че след хилядолетия саморефлексия човек още не може да се справи с вътрешните си кризи; че вредният егоизъм е отвъд границите на въобразимото и поправимото…

Оптимизмът е в криза, да, но пък обговарянето на тревогите несъмнено е първата стъпка към преодоляването им. Така че с какво друго да завърша, освен с надеждата, че в бъдеще българските кинофестивали ще посягат по-често към филми, които ни поставят неразрешени въпроси и ни изправят челно срещу напиращи опасности.

Церемонията по връчване на наградите „Независим дух“ 2019 ще се проведе тази вечер (23 февруари, събота) в Санта Моника, Калифорния, и може да бъде гледана на живо във Facebook в 00:00 часа българско време.

Заглавна снимка: Кадър от филма „Никога не си бил действително тук“