Ирак днес. Разговор с Инна Рудолф

Д-р Инна Рудолф е старши научен сътрудник в Международния център за изследване на радикализацията (ICSR) и постдокторантски научен сътрудник в Центъра за изследване на разделените общества към Кралския колеж в Лондон. В рамките на докторската си дисертация в Катедрата по военни науки към Кралския колеж Рудолф се фокусира върху хибридизацията на управлението на сектора за сигурност, изследвайки иракската паравоенна организация Народни мобилизационни сили (PMF) и стремежа им за легитимност в държавата. С нея разговаря Мирослав Зафиров.

Неотдавна в интервю за „Тоест“ ливанският анализатор Надим Шехади спомена, че страната му е в плен на наложения от Иран модел на „Хизбулла“, държавата се задъхва в прегръдките на движението. Шехади сравни Ливан с Ирак. Вие склонна ли сте да мислите в такива сравнителни категории, или все пак предпочитате да стоите далеч от подобни паралели?

Разбира се, подобни паралели са възможни, ако вземем предвид системната корупция и практиката на политически патронаж и клиентелизъм, упражнявани от политическите партии с религиозна принадлежност. Въпреки това по-скоро бих се въздържала да правя подобни сравнения или да анализирам иракския политически живот с презумпцията за едно неизбежно репликиране на модела на „Хизбулла“, налаган в Ливан.

Основната причина за моята въздържаност е фрагментацията в рамките на шиитския политически елит в Ирак. Споровете в тази затворена общност и между отделните нейни центрове на влияние доведоха наскоро до патова ситуация, в която самият лидер на „Хизбулла“ Хасан Насралла трябваше да се намеси в качеството си на посредник.

Истината е, че в огромното си разнообразие шиитските политически лидери не са в състояние сами да постигнат компромис по принципни въпроси, които касаят съдбата на модела на управление на Ирак, заложен от 2003 г. насам и познат с термина „мухассаса“ – разпределение на властта и нейните привилегии на етнически и религиозен принцип. Поради своята разединеност тези политически играчи не са в състояние да повторят модела на „Хизбулла“, който гарантира на движението неговата сила и доминантна роля в Ливан.

Ако ми позволите нова препратка към Ливан, там се смята, че от съществено значение за националната история на страната са появата и делото на имам Муса ас Садр. Неговата работа сред населението и ролята му за консолидацията на шиитската общност, както и заслугите му за самото ливанско общество са обект на множество анализи. В каква степен дори спекулативно можем да сравним политическото поведение на Муса ас Садр с това на неговия племенник Муктада ас Садр?

Преди всичко и имам Муса ас Садр, и Муктада ас Садр представят себе си като защитници на онеправданите. И двамата демонстрират виртуозната си способност да мобилизират масите, като се стремят към влияние, надхвърлящо рамките на тяхната религиозна общност. Ако трябва да използвам терминологията на Антонио Грамши, и Муктада, и неговият чичо Муса ас Садр претендират за ролята на „органични интелектуалци“, те се стремят към пиедестала на морални ментори, които са в състояние да „модифицират и задават начина на мислене и поведението на масите“.

Но докато днес методите на Муктада ас Садр в политически аспект биват поставяни под съмнение дори от неговите поддръжници, то имам Муса ас Садр е все още окичван с ореол от ливанските шиити. Неговото мистериозно изчезване дори често се сравнява с това на легендарния свещен дванайсети имам Мухаммад ас Махди.

За разлика от своя чичо, Муктада ас Садр има доста по-земен образ, част от злободневните събития в Ирак. Той е много по-въвлечен в политическия живот на страната си, което прави всички опити да бъде представен като отявлен лидер на съпротивата все по-трудни. В крайна сметка дори Муктада ас Садр не може да бъде непрекъснато на гребена на вълната. По някакъв начин той ми напомня на героя от поемата на Христо Смирненски за стълбата – с всяко следващо стъпало губиш частица от своя интегритет, като постепенно принасяш в жертва изконните си морални ценности.

Само иранското влияние ли е пречка пред развитието на Ирак? Кои са основните хронологични репери, които според Вас диктуват събитията в страната днес? През 2005 г. референдумът за нова конституция донесе усещане сред масовата публика за начало на нов етап в историята на Ирак, но с модела си на разделение на властите не създаде ли тази конституция и проблемите, чиито последствия наблюдаваме?

Ще преиначим фактите, ако изцяло отдадем вината за сегашното състояние на Ирак на някакво зловредно иранско влияние. Да поясня: аз по никакъв начин не омаловажавам огромното влияние на Иран върху по-голямата част от политическите лидери, които доминират на иракската сцена. Протестното социално движение в Ирак, познато под името „Тишрийн“ (зародило се в Багдад през октомври 2019 г., движението настоява за реформи, които да сложат край на политическата система, базирана на разделението на властта на етнически и религиозен принцип – б.р.), обвинява Иран за това, че подкрепя корупционния модел и управляващата класа от 2003 г. насам.

Проблемът на иракската Конституция, както видяхме отново неотдавна, е в двусмислията, които тя съдържа. Тези двусмислия отварят пътя за интерпретации – и за съжаление, за политизиране, особено в отсъствието на независимо правораздаване. В подобни условия заложените неясноти в текста на основния закон може лесно да послужат като аргумент на хора, които се стараят да интерпретират буквата на закона в своя полза. Не искам да твърдя, че именно Конституцията следва да бъде обвинявана за съществуващата система на разпределение на политически постове и влияние на етнически и религиозен принцип. Виновник за създалата се ситуация е по-скоро манталитетът на политическия елит и начинът, по който се прилага Конституцията – това е, което според мен изкривява духа ѝ преди всичко.

Като че ли новата история на Ирак след 2003 г. е низ от събития, които някой би нарекъл ключови. Доколкото в история има нещо „ключово“, смятате ли, че Ирак премина през етап на отрезвяване след агресията на ИДИЛ – и кои от научените уроци днес са поставени на изпитание? Отново виждаме политическо разединение сред елита в Багдад и Ербил…

Разделението между Багдад и Ербил не е онова, което ме тревожи най-много. В крайна сметка заинтересованите от това да експлоатират системата винаги ще намерят начин да постигнат компромис, който да им позволи да запазят позициите си и да избегнат сценарий, при който ще им бъде търсена отговорност.

Моето основно безпокойство като страничен наблюдател е отсъствието на доверие у хората в държавата и институциите. В много скорошни интервюта иракчаните, независимо от етническата или религиозната си принадлежност, посочваха един и същи проблем – отсъствието на държавата. Непрекъснато чувах, че „няма държава“. Това усещане за отчужденост е много опасно, тъй като от него могат да се възползват зловредни сили, особено там, където държавата със своите институции наистина отсъства. В тези области, където представителите на държавата биват възприемани като корумпирани и незаинтересовани, няма да е никак трудно за членовете на паравоенни формирования, на милиции да представят себе си за алтернатива, поставяйки по този начин хората в положение на подчинение.

По тази причина Багдад следва да е научил урока си от катастрофалните последици от действията на ИДИЛ и пренебрегването на обществените тежнения. Жертвите на ИДИЛ заслужават и очакват правосъдието да възтържествува. Не на последно място – и това е много важно: иракските общности, живеещи на север, не заслужават да бъдат стигматизирани като колаборационисти, тъй като това би засилило тяхнaта маргинализация и търсейки спасение и покровителство другаде, те допълнително биха били тласнати в обятията на центробежните сили. Така както се случи през 2014 г.

Близкият изток преживява значителни по своята сила социални, икономически и политически промени. Започнатото през 2010 г. продължава да отеква не само в Ирак, но и в Сирия, Ливан, Йемен, Либия, Палестина. Като човек с дълбоки професионални и академични знания за региона какво е Вашето мнение за бъдещето на Близкия изток днес, в контекста и на войната в Украйна?

Общественият дебат по отношение на войната в Украйна още веднъж демонстрира травмата и незаздравелите рани в общественото съзнание на хората в Близкия изток, преживели множество недобре планирани чуждестранни намеси. Има такива, разбира се, които категорично осъждат руската агресия срещу Украйна и симпатизират на Украйна, но все пак съществува немалка част от обществото в ислямския свят, която е скептична спрямо всяка форма на намеса от страна на Запада във войната.

За съжаление, не са малко и онези, които гледат на войната в Украйна и през призмата на максимата, че „врагът на моя враг е мой съюзник“. В очите на подобни хора всяко събитие, което поставя на изпитание модела на западната демокрация, заслужава да бъде приветствано, без да се взема под внимание цената, която плаща местното население в зоната на конфликта.

Друг противоречив аспект на общественото възприятие бе степента на гостоприемство, което украинските бежанци получиха в сравнение с тези от Сирия, чието нещастие, за съжаление, вече не е в центъра на вниманието на световната общественост. Подобни интерпретации може лесно да бъдат използвани от популисти и демагози, които търсят способ да вбият клин в обществото, предлагайки „отговори“ чрез конспиративни теории. Тези хора се опитват да убедят обществата в Близкия изток в уж изконната недоброжелателност на Запада спрямо хората в региона.