Ливанската революция без име

Всеки народ има своята непроходима гора.

От 2005-та насам, след убийството на министър-председателя Рафик Харири, Ливан започна да се отърсва от дълго насажданите етно-религиозни различия и да върви смело към свободата на многообразието. Кедровата революция (от февруари до април на 2005-та) тръгва по улиците на Бейрут, след като кола бомба се взривява до кортежа на Харири, а с него умират още 22 души. Обвинена е Сирия, тогавашният окупатор на Ливан. След 15 години гражданска война ливанците отказват да допуснат още насилие и жертви, затова в продължение на два месеца протестиращите излизат на площада. Целите тогава са незабавна оставка на правителството и на ръководителите на службите за сигурност, изтеглянето на Сирия от Ливан, както и създаването на международен трибунал към ООН, който да разследва убийството на Харири.

Преди две седмици хиляди граждани отново излязоха по улиците на Бейрут в опит да спрат затягащата се икономическа криза в страната. Финансовият дълг на Ливан е толкова голям, че когато правителството на Саад Харири (син на Рафик Харири) обяви въвеждането на такса за обажданията по безплатната комуникационна мрежа WhatsApp, ливанците разбраха, че нямат време за губене.

Активното присъствие на шиитската военизирана ислямска организация „Хизбула“ (обявена за терористична групировка от САЩ) в ливанския парламент държи икономиката на страната в зависимост от регионалните решения на Иран от дълги години. Всъщност Ливан се оказа третата държава с най-голямо съотношение на дълг спрямо БВП – 152%. Разбира се, вземат се и лоши финансови решения, като изкуствено завишените заплати в публичния сектор. Но когато говорим за Ливан, е трудно да си представим, че базисни услуги като течаща вода и електричество са част от проблемите на страната. През април тази година премиерът Саад Харири (понастоящем вече бивш) проведе реформа за електричеството и обеща, че този път режим на водата няма да има. Но в последния месец над сто опустошителни пожара на юг от Бейрут поставиха министър-председателя в безизходица.

Ливан прие милион и половина бежанци в резултат от войната в Сирия – най-много на глава от населението в сравнение с всички останали държави по света. Но при положение че местното население живее с режим на тока и водата, натискът върху държавата и конкуренцията за работни места усложниха ситуацията въпреки международната помощ.

Непроходимата гора пред Ливан се оказва дълбоката му политическа фрагментарност – правителството е неспособно да постигне консенсус по дълго отлагани реформи. То е съставено по модел, завещан от годините на френското управление и цели да даде възможност за най-широко представителство на ливанското население. Основните места са разпределени между християните маронити, сунитите и шиитите. Според Конституцията на Ливан президентът винаги трябва да е християнин маронит, министър-председателят – сунит, а говорителят на парламента – шиит. Така се оказва, че министър-председателят винаги е в тесни отношения със Саудитска Арабия, а тъй като говорителят на парламента има по-слабо влияние, „Хизбула“ е развита като политическа сила, без която решения в Ливан не могат да се вземат.

Лина Хатиб от „Чатъм Хаус“ (Кралски институт за международни отношения, базиран в Лондон) коментира, че тази пропорционална система всъщност кара политическия елит да пази интереса на своята религиозна общност. Така се оказва, че липсва фокус върху проблемите на обществото като цяло. Този път обаче протестите напуснаха очертанията на Бейрут, а в тях се включват провокатори от „Хизбула“, които предизвикват сблъсъци между протестиращите и силите на реда. Иран не може да отстъпи лесно.

Дори след оставката на министър-председателя Харири протестите продължават, защото младите хора търсят промяна в модела на управление. Знак за това е, че няма искания за отделни реформи, както през 2005-та. Сега и работническата класа в южните части на страната се включва заради непреодолимите икономически фактори. Предстои да наблюдаваме реакции от различни представители на международната общност, тъй като Ливан е ключова държава в региона и нестихващото недоволство не би могло да бъде подминато с лека ръка.

Как Ирак се опитва да изостави миналото

Безкрайните протести в последните пет години показват, че единствeно политическата нестабилност е последователна в Ирак. Тъй като държавата бе съсредоточена върху последиците от войната в съседна Сирия, хората останаха на заден план. Миналата година гражданите протестираха заради отровената от нефтената промишленост вода и липсата на ток в един от най-богатите градове в държавата – Басра.

Подобно на Ливан, и тук политическата класа е разделена на квоти, които гарантират включването на шиити, сунити и кюрди в управлението. Така миналата година президентът на Ирак Барам Салих назначи нов министър-председател, който в качеството си на технократ да успее да спре корупцията в държавата.

Иракската икономика зависи предимно от нефтената индустрия, но и от намесата на Иран, който е идеологически съмишленик. Техеран гради зони на влияние по шиитската линия и поради факта, че Ливан и Ирак правят опити да се отърсят от това влияние, насилието в протестите започна именно тук. Намесата във вътрешните работи на Ирак е толкова сериозна, че анализатори обръщат внимание, че в разгара на новата вълна протести най-високопоставеното лице от Иранската революционна гвардия – Касим Сюлеймани, е кацнал в Багдад вероятно за да даде препоръчителен на вид, но задължителен по характер съвет на управляващите. След посещението на Сюлеймани иракските сили на реда започнаха да използват насилие, за да потушат протестите, а жертвите са стотици.

Една от причините за започването на последната вълна от протести бе смяната на длъжност на един от най-важните иракски генерали в борбата с ИДИЛ – генерал Ал-Саади. Протестиращите вярват, че диктовката е от Техеран, тъй като генералът, изглежда, е неудобен за шиитските милиции в армията. Но всъщност, точно както в Ливан, сякаш всички забравиха за хората, затова не се очаква назначението на новия министър-председател да доведе до осезаема промяна в Ирак в близко бъдеще.

А Сирия е на всички и все така ничия

На 26 октомври мащабна американска операция в село Бариша, провинция Идлиб, доведе до смъртта на избрания за халиф на ИДИЛ – Абу Бакр ал-Багдади. Той бе харизматичният лидер, обвит в мистерия, за когото не се знаеше много, и за разлика от Осама бин Ладен, никога не даде интервю. Макар и редки, неговите изявления допринесоха за разпознаваемостта на групата, но не го направиха неизменна част от съществуването ѝ. В този смисъл лидерите на ИДИЛ не биха претърпели същия удар, който „Ал-Кайда“ понесе преди години, защото групата „продава“ идеите на десетките радикализирани съмишленици, а не на лидер, когото всички да следват в мисия. Всъщност най-важната задача на ИДИЛ бе изключителната децентрализация, затова и разположените клетки и структури на територията на Близкия изток, части от Африка и Азия, както и на Балканите и в сърцето на Европа действат без необходимостта от еднолично одобрение.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп обяви военната операция за огромен успех на своята администрация и подчерта, че лидерът на ИДИЛ е „умрял като куче и като страхливец“. Макар тези думи да звучат, сякаш не носят особено значение, те всъщност съдържат послание. В историята кучетата са смятани за нечисти животни от исляма. С усядането на номадските племена в градовете мюсюлманите започват да вярват, че кучетата са преносители на зарази. Тъй като това твърдение е все още широко разпространено сред изповядващите исляма, думите на Тръмп са подбрани така, че да покажат културно познаване на врага.

Относно унижението в исляма, всеки лидер би желал смъртта му да е асоциирана с героизъм, а не със страх, и тук е вторият словесен удар спрямо привържениците на Ал-Багдади. Всъщност в радикалните течения на исляма фетвите съветват на всяка цена да се избегне попадане в ръцете на врага. Когато това е невъзможно, радикалните учители препоръчват да се прибегне до самоубийство (смятано за грях в традиционния ислям), което по възможност да нанесе и удар по врага. Когато четем, че Ал-Багдади е избягал през таен тунел заедно с децата си, трябва да знаем, че до последно той е вярвал, че те ще го предпазят от покушение. Във военната етика децата се третират с особен статут и често са използвани като щит – така както и цивилните.

Успехът над ИДИЛ е важен на чисто тактическо ниво, тъй като до момента организацията имаше предимството на добре опазената тайна – местонахождението на Ал-Багдади. Провинция Идлиб е всъщност последният бунтовнически анклав, така че в известен смисъл не съществуваха много места, на които лидерът да може да се скрие (не без помощта на сирийската държава в лицето на Асад). От друга страна, смъртта на Ал-Багдади идва като новина в момент, когато организацията претърпява тежки финансови, идеологически и стратегически загуби. След вълната от присъединили се към джихадисткия хадж много бойци се завърнаха в Европа и разказаха за сериозните разминавания в идеологията и ежедневието в ИДИЛ.

По-малко от седмица след смъртта на Ал-Багдади бе обявено името на новия халиф – Абу Ибрахим ал-Хашеми ал-Курайши. С избора на име групата цели да покаже, че той произлиза от племето на пророка Мохамед – ключова квалификация за лидер на халифата. Тъй като лицето е непознато на службите до момента, се счита, че вероятно е използвано военно име и обща характеристика, докато се намери подходящ лидер. За ИДИЛ е от особена важност да не показва момент на слабост с липсата на водач и решението да го пазят в абсолютна тайна за момента е обосновано.

Какво всъщност се случи в последните седмици в Сирия

Тъй като Тръмп благодари на Русия и Турция за операцията срещу Ал-Багдади, изглежда, по отношение на едно нещо трите сили бяха единодушни. Русия контролира въздушното пространство над Идлиб, а Турция бе предупредена за операцията заради разположените сили в региона. Нито една от двете държави не понечи да осуети американската атака, с което всъщност помогнаха за осъществяването ѝ. Напоследък има нещо общо между Кремъл, Анкара и Вашингтон – трима лидери се опитват да спечелят допълнителни политически дивиденти и изглежда, единствената територия на разположение е Сирия.

Иначе трудно бихме могли да обясним кампанията на Ердоган срещу кюрдите, която в момента е в застой. От нея Ердоган, Тръмп и Путин излязоха герои, а единствените загуби бяха човешки, и то за кюрдите. С течение на хода на войната в Сирия и новата политика на отдръпване на Тръмп, кюрдите се превърнаха в тактическия нападател срещу ИДИЛ. С всеки военен успех още едно парченце земя в Северна Сирия ставаше кюрдска автономия, която пък е гранична на Турция. Споразумението между Путин и Ердоган целеше да отблъсне засилващото се кюрдско влияние в северните провинции на държавата, тъй като според Ердоган те представляват заплаха за националния интерес на Турция.

На кюрдите се наложи да потърсят споразумение и закрила от прокремълския режим на Асад, което автоматично направи Путин отговорен за техните бъдещи планове. Така падна и отговорността от Тръмп, а това е последователност във външната му политика. От друга страна, споразумението между Турция и Русия доведе до ново затопляне на взаимоотношенията между двете страни, които поделиха отговорността за турско-сирийската граница. Въпреки оттеглянето на Тръмп, малко вероятно е Ердоган и Путин заедно да сложат край на войната, тъй като решенията, взети днес, са временна мярка. Така след време Дамаск ще бъде изправен пред същите проблеми, пред които и Ливан днес.

Заглавна снимка: Аятолах Сеид Али Хаменеи и Касим Сюлеймани през 2015 г. Източник: Wikimedia

Мария Бабикян

Мария Бабикян

Завършила хуманитарни науки с фокус върху националната сигурност и антитероризма. Учила във Франция, Белгия, Израел, а понастоящем живее и работи във Великобритания. Влюбена в България. Вярва, че едно общество няма шанс за успех, ако най-уязвимите хора в него нямат равен достъп до образование.