Продължаваме темата „Какво всъщност се прави в ромските общности“ и се опитваме да отговорим на въпроса възможна ли е устойчивата промяна. „Столипиново“ беше една от централните теми при кандидатстването на Пловдив за Европейска столица на културата, а прекият досег с един от проектите по нея – Мобилно училище „Столипиново“, ми вдъхва надежда, че промяната е възможна. Дали ще е устойчива? Зависи от това кой и как ще използва успешния опит, дали ще го продължи, дали ще го въведе и другаде, дали ще търси експертността на тези, които са работили на място. В случая залогът е дали новото поколение в „Столипиново“ ще говори български, дали повече деца ще ходят на училище, дали ще придобият умения, с които да са полезни на себе си и всички нас.

„Детската архитектурна работилница“ на Магдалина Ръжева и екипа ѝ от 8 години е едно от най-интересните начинания за деца, случващи се в София. Тя не е само за бъдещи архитекти, а възпитава вкус, интерес към изкуството, развива фината моторика и най-вече умението да търсиш творчески решения на проблемите. Не се изненадвам, че е намерила находчиво решение и на сложния казус с децата, които никога не влизат в класната стая. Нарочно оставих интервюто малко по-дълго – от вниманието, което отделяме на важните въпроси, зависи шансът ни да намерим добър отговор.


Ще започна с въпроса „Защо?“. Ето тук сме на детската архитектурна работилница, която водиш от 2011 г. Няма да те питам защо я почна, то е очевидно, въпреки че основната ти работа е като архитект и би могла спокойно да си стоиш в студиото. Но защо реши да я правиш в „Столипиново“, нали всички смятат, че там контекстът е… труден?

Точно така, труден. Нямах никакъв опит с работа в ромски общности. Преди три години ме поканиха от Фондация „Пловдив 2019“ на международен уъркшоп за събиране на идеи какво може да се направи в „Столипиново“ – преди изобщо да почнат да се подават проекти и пр. Аз това място никога не го бях посещавала и исках да го видя сама.

И това, което ме стъписа… като питах родителите какво обичат да правят децата им, обичат ли да рисуват, отговорът беше: „Ами не, те не ходят на училище. Като отидат на училище, там ще ги научат.“ Всякакъв тип артистични неща, с които нашите деца от малки са свикнали – да рисуват, да режат, да апликират, тези деца въобще не са имали възможност дори да опитат. В същото време виждах как си играят с кашони, правят си къщички, нали повечето от тях са на улицата.

Оттам ми хрумна идеята. Някои от тези деца ходят на училище, някои не – защо да не направим едно мобилно училище в „Столипиново“? След като самите те не искат да отидат, защо да не отиде училището при тях? Родителите много се притесняват за децата си, винаги гледат да са около къщите, не смеят да ги пускат по-надалече. Когато ние отидем при тях, те имат възможност да се включат, да видят какво представлява и че не е нещо страшно.

За презентацията е нужен JavaScript.

Казваш, че се страхуват от училището. Защо?

Много сме говорили с родителите. Хубавото е, че докато архитектурната част от екипа ни работи с децата (аз и Анна Калинова сме архитекти, има и доброволци, и студенти по архитектура), много от възрастните любопитстват какво става, и през това време нашите антрополози от „Открити пространства“ (Геника Байчева, Беноа Ребул-Салз) могат да им зададат най-различни въпроси.

Защо не ги пращат на училище? Различни са причините. Някои казват, че нямат пари, а много пъти в клас се искат пари за това-онова. Знам за деца, които нямат дрехи за зимата. Веднъж едно момченце дойде на токчета, с ботушите на баба си при нас в ресторантчето, където ги събирахме, за да не са на студа. Други се страхуват, че някой ще им набие децата, страхуват се от агресия. Трети се притесняват от учителите. Някои не виждат смисъл да го правят.

Имаме няколко момиченца, които са изключително талантливи и се опитваме да говорим с родителите, че имат шанс да учат след осми клас в професионална гимназия и да придобият професия, да научат по-добре български и да се адаптират към средата.

И какво ти казват?

Ами аз се хванах да проуча конкретни учебни заведения, да говоря с учители; една от целите ни е да направим мост между квартала и училищата и да преодолеем това недоверие. Да покажем, че те също искат да помогнат на децата. Вече два пъти канихме учители от най-близкото до квартала училище да дойдат и да работят с нас. И беше страхотен успех, защото родителите видяха на живо какви са тези хора – двама начални, един по рисуване и учителката по математика на пети, шести и седми клас. А и самите възпитатели подходиха по друг начин.

Принципно учителите са си в училище, а родителите са в квартала и много малко знаят какво се случва всъщност в клас. И почват да предполагат – те не се държат добре с нашите деца, те им се карат, те не ги учат на нищо… А в същото време учителите полагат много усилия. Има някакво недоразбиране между едните и другите.

На нас ни трябваше много време, докато ни приемат. Виждат, че идват някакви хора, носят разни работи за децата… Но то много пъти идват хора, правят нещо и си тръгват или оставят дарения. Отначало ни питаха: „Кроасани ли носите? Дрехи ще ни дадете ли?“ Трябваше ни време да им обясним, че ние искаме да им дадем изкуство, да научим децата на определени умения. Вече от две години всяка седмица сме там. Самите родители казаха, че има смисъл от това, което правим. А и децата се промениха. Учим ги на търпение. Атмосферата на упражнението ни сега е много различна от това, което беше в началото.

По какво е различна?

В началото децата буквално ни тестваха, бяха много по-разрушителни, по-малко се концентрираха върху заниманието. Трябва да кажа, че не е лесно да се правят упражнения навън. Има всякакви разсейващи фактори. Работим с от 2–3 годишни до 15–16 годишни деца. За мен е впечатляващо да видя петнайсетгодишно момиче да седи и да рисува заедно с останалите, да оцветява и пр. Случвало се е майки да идват с бебетата си и докато ги държат на ръце, да се включват заедно с децата. Те самите имат необходимост от такъв тип занимания.

Един от най-големите ни успехи с течение на времето е, че имаме помощта и на родителите. В началото те само седяха отстрани и наблюдаваха. Сега вече някои от бабите и майките, които не ходят на работа, се включват да помагат да комуникираме с децата. Някой път ни помагат с дисциплината – повече ги слушат тях, дори да им викнат. Също така помагат на по-малките деца, рисуват… Те самите се забавляват. Много ми се иска да открием сред тях хора с умения и таланти, за да се включат в работилниците като водещи.

За презентацията е нужен JavaScript.

Запознахме се с няколко младежи. Има примерно един Тодор, който ни е помагал с децата, искаме да го накараме той самият да води упражнения. Много добър художник, рисувал е по стени на къщи, по каруци, показвал ни е свои модели за татуировки. С него сме си говорили, че би било страхотно да учи другите деца да рисуват, но още не сме го убедили сам да води упражнения. В много други държави имат практика да откриват уменията на хората от квартала и под мотото „Моите родители имат таланти“ да развиват много такива дейности, като талантът може да бъде да сглобиш колело, да правиш палачинки или пък нещо друго, не е казано, че трябва да е точно артистичен.

В момента се чудим как да направим така, че нещата да продължат. Да не се разчита само, че отвън идват някакви хора, които правят някакви неща с децата. Да им се създаде желание… Ние примерно винаги правим кът за четене на книги с най-малките. От самото начало усетихме, че трябва да имаме няколко места; не можеш да кажеш: ти си под петгодишна възраст, няма да участваш. Едно парче плат слагаме на земята, нареждаме книги – това винаги сработва. Има 7–8 деца, които седят и разглеждат книжки.

Има ли възрастен с тях?

Има. Гледаме какви са им интересите, сега напоследък беше за човешкото тяло. Забелязваме, че тийнейджърите вече се интересуват от отношенията между мъжа и жената. Намерихме и такъв тип книжки, за да можем да говорим с тях и на тази тема, без да се притесняват и да правят провокации. С някои от по-големите се разбираме да им оставя през седмицата книжка и когато идваме пак, те ни я връщат обратно. Носим обикновено и топка за децата, които имат нужда първо от някаква физическа активност. В началото почнахме по един начин, после доста бързо променихме самата програма.

Казваш, че има човек с тях да чете. Езиковият въпрос как стои?

Проблем е по принцип, защото повечето от тях всъщност не говорят български, само турски.

А на какъв език четете тогава?

Български. Много често ни помагат по-големите деца, които превеждат на по-малките, или ги учим да свързват примерно дадено животно с името, а децата повтарят. Малко или много, така упражняват различни думи от българския език. Някой път не е свързано с четене на дълга история, а с гледане на картинки със съответната дума или буквички… по-скоро като интерес към книгата и това, което могат да научат от нея. Взели сме различни миниенциклопедии, говорили сме си за камиончета, за професии. Игри за научаване на думи, тип „Къде е зайчето?” и пр.

Начално езиково обучение?

Да. Като сме питали родителите на какво искат да учим децата, българският език е едно от нещата, които изброяват. Защото много от тях самите говорят само на турски, въобще цялата среда е бедна откъм език, няма табели, няма надписи… Аз знам как моите деца започнаха да четат, как гледахме табелките по пътя и малко по малко взеха да разбират, като на игра. Ние решихме да оставяме различни неща, свързани с езика, които да въздействат като фон – като картинки с текст, които лепим на една метална ограда. Например за Гауди, „Саграда фамилия“, „Каза Батло“… упражнението за Гауди беше впрочем голям хит, работата с глина много я обичат. Не знам колко време издържат тези картинки после, но определено събуждат интереса на децата към дадената тема.

За презентацията е нужен JavaScript.

Казваш, че 2 години върви проектът. Колко време му остава?

Официално проектът приключва в края на тази година. Само дето никой от нас не иска да спира, защото реално виждаме промяна. В същото време все още не сме готови да ги оставим, без да знаем дали нещата ще продължат да се случват. Това с учителите ми се вижда някакъв вариант за продължение, още повече и с директорите говорихме, че е изключително полезно и за тях, нали се опитват да мотивират учениците да ходят на училище – ходят по домовете, обаждат се на родителите. С неформалната работа в самата махала вече започва да се получава. Така или иначе в момента всички търсим начин да го направим устойчиво.

А мислила ли си как може вашият опит да се предаде някъде другаде? Да не бъде само за тия хлапета от „Столипиново“. Всичко това ми звучи доста различно.

През септември организирахме една международна среща заедно с Fourth World. Имаше хора от София, имаше от Румъния, Сърбия, Белгия, Унгария и Франция. Организации, които работят с ромски общности и въобще с места с крайна бедност. Осъзнах, че ние сме единствените, които действат на улицата. Всички останали или са към някакъв социален център, или си имат място, къща, където децата идват, занимават се и се прибират. Когато имаш затворено място, е съвсем различно – не всяко дете ще дойде. Или родителят трябва да има желание да го доведе, или самият ти трябва да го потърсиш и заведеш. А при нас е много спонтанно – отиваме, отваряме масата и на десетата минута вече са дошли 30 деца. Не си избираме кой да дойде, всеки може да опита, да му се създаде отношение и желание да учи.

Тоест имате или нямате нужда от такъв център?

Различни са нещата. Декември месец нямаше как да си проведем упражненията навън. Беше много студено и намерихме място, където да отидем на закрито. Хубаво беше, че вече от една година родителите ни познаваха и за част от тях нямаше проблем да пуснат децата с нас… Но не всички.

Хубаво е да работят и двата модела, защото иначе няма как да се стигне до всяко дете. И другото е, че когато сме между къщите, родителите ни виждат какво правим с децата и има по-силно участие на общността – когато имаме нужда да се измием, да вземем вода отнякъде… На 17 октомври организирахме празник, решихме с децата да направим много занимания и накрая да се почерпим. Някои родители донесоха безалкохолни, ние направихме баница, имаше хубава музика… Защото вече се познавахме, това наистина има много голямо значение.

За презентацията е нужен JavaScript.

Предлагали ли са ти да обучаваш хора, които да правят това другаде? От Фондация „Пловдив 2019“ примерно доколко следят какво става? Доколко имат представа за резултатите от работата?

От Фондацията ме бяха поканили да представя проекта пред група от Австрия, където имат големи места с бежански лагери и комуникацията с децата е по-трудна. Разказах им за нашия опит, бяха наистина много впечатлени.

А самите хора от Фондацията идват ли на занимания?

По-рядко.

Имат ли интерес те да продължат проекта, за да има полза… за „Столипиново“, най-общо казано?

Впрочем в момента има възможност за кандидатстване за средствата, останали от „Европейска столица на културата“. Казаха ни го като възможност за продължаващи проекти. Сега искаме да представим резултатите си в центъра на Пловдив. Защото „Столипиново“ е град в града, много рядко хора от Пловдив влизат в квартала. Няма физическа граница, но има психологическа. Много ми се искаше да направим изложба на някакво централно място – и занимание с деца както от центъра, така и от квартала.

Ще ги пуснат ли?

Единственият ни вариант е с училищата, там можем да го направим наистина организирано. Иначе е много трудно. Бяхме поканили деца на международната среща през септември, на дискусиите, но много малко дойдоха.

Доколко такава изложба би била интересна не само в центъра на Пловдив, а и във „Факултета“ в София примерно?

Първоначалната идея за тази изложба беше автобус – спираме на различни места, отваряме, децата да могат хем да видят какво е направено, хем на всяко едно място, където спрем, да опитат да направят същото. Но много трудно се намира автобус.

Значи можем да отправим някакъв призив в края на интервюто – който има идея откъде може да се намери автобус, да ти се обади.

Другият вариант е да намерим павилион, който може лесно да се разглобява и превозва, и хем нещата да бъдат видими, хем да може около него да се работи. Във всеки случай, пак да се случва в самото място.

Последно, кои от другите неща, които се случваха в „Столипиново“, ти се видяха работещи?

Има видим интерес към програмите, които са свързани с танци; имаше с цирково изкуство – много успешна. Нашите упражнения също винаги приключват с танци.

В момента има определено проблем във връзка с незаконните постройки, защото Общината започна поетапно разрушаване – отначало на незаконни търговски обекти около пазара, но притесненията са, че ще се събарят и къщи. Би работила наистина организация, която да помогне на тези хора да ги узаконят.

А искат ли да ги узаконят?

Искат. Виждам, че имат желание да го направят, но не знаят как. Такъв тип проекти – дали с архитекти, дали с адвокати… Това би била практична помощ.

А и би се намалило доста напрежението и в двете посоки…

И в двете посоки, да, защото правилата ще се изравнят, ако стъпят всички на законова основа.

 

Снимки: © Магдалина Ръжева

Зорница Христова

Зорница Христова

Преводачка, издателка, журналистка, авторка на детски книги. Съоснователка на издателство „Точица“. Вярва, че нищо не е даденост и за да го има, трябват мисъл, труд и сърце.