В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Демокрацията е немислима без свободни медии. Констатация, която на пръв поглед звучи неоспоримо. Която логично доведе до това преди 30 години свободата на словото и изразяването да бъде отвоювана с ентусиазъм и надежда. Но осъзнаваме ли все още нуждата от тези свободи? Отговорът на този въпрос се корени в основните функции и смисъла на журналистиката, които през 2019 г. в България сякаш ни е все по-трудно да дефинираме.

Оръжие или щит е микрофонът? Оръжие, с което да се нападат и заклеймяват инакомислещите и да се циментира статуквото? Или напротив – щит, пазещ журналистите от реваншизъм и цензура? Щит, зад който журналистите могат да зададат неудобните въпроси, които обществените фигури дължат на гражданите, но за които гражданите нямат възможността да потърсят сметка – липсват им трибуната и достъпът до голяма аудитория, нямат експертните познания в дадена сфера или не могат да разчитат на защита, че когато зададат неудобен въпрос, а после бъдат погнати и работата им заплашена, обществото ще ги подкрепи и ще застане зад тях. Само че този договор между обществото и медиите като техен говорител и куче пазач изглежда отдавна изтекъл… Вина за това, разбира се, носят и двете страни.

Но защо стигнахме дотам неудобните въпроси да се считат за проява на лошо възпитание, а препубликуването на пиар материали и задаването на предварително подадени въпроси да се превърне в новата норма? Кои са причините, които доведоха до това, има ли връщане назад, как трябва да изглежда новият договор между обществото и медиите, къде останаха отбранителните сили на журналистиката и със затихващи функции ли са те, обсъждаме с Любчо Нешков – журналист и създател на Информационна агенция БГНЕС, и Николета Атанасова – журналистка в Българското национално радио и водеща на медийното предаване „Мрежата“.


Разговор с Любчо Нешков

Навършват се 30 години от началото на Прехода. През тези три десетилетия как се промени начинът, по който интерпретираме, четем и разбираме новините?

Може да се каже, че съм дете на журналистиката по време на Прехода. Започнах като журналист в началото на 90-те години във вестник „Стандарт“. Денят ми започваше много рано сутринта и приключваше с печатницата, когато излизаха първите броеве на всекидневника. Минах през телевизията и след края на войните (в бивша Югославия; Любчо Нешков става известен с репортажите си, отразяващи кризата в Косово през 1998–1999 г. – б.р.) тръгнах по пътя на създаването на агенция БГНЕС.

Трагична е историята на българската журналистика след промените. И тя е огледало на всичко, което се случва в обществото. Хората вярват ли в съдебната система? Вярват ли в парламента и в законодателната власт? Вярват ли в изпълнителната власт? Отговорът е същият и за журналистиката. Носим ли вина? Гигантска! Кога започна упадъкът? Мисля, че упадъкът на българската журналистика започна някъде с идването на Тройната коалиция.

Репортери без граници са съгласни с Вас, да.

Не съм поглеждал дали моето мнение съвпада с тяхното, но превръщането на журналистиката в пиар на властта започна по времето на Станишев. Това го твърдя категорично. Тогава започна този модел на „информационно обслужване“. Дори не се притесняват и не крият, че има такива договори за „информационно обслужване“. Брутално, вулгарно, срамно. Докъде ще стигне това нещо? Тази система не може повече да функционира по този начин.

Огледайте се около нас какво се случва. Вижте начина, по който се внушава нашето отношението към някои от съседите, без да ги познаваме. Това нещо трябва да се изтрие, много сериозно да се приземят и четирите власти.

А къде е надеждата?

Надеждата в свободата и даването на възможност хората да разгръщат своя потенциал. Срещам хора, на които имам абсолютно доверие, с които подписвам по телефона и чак след няколко месеца на хартия. Не съм обграден от мошеници. Ние не сме народ само от измамници…

Но този негативизъм, това трябва да спре. Не може да тероризирате хората в 7:30 часа, когато се събуждат и още не са си отворили очите, със заклани и пребити. Представяте ли си, ако в Германия така трябва да се събуждат хората? Или в Австрия? Там има такива извращения, че сигурно един месец няма да им стигне за новинарска емисия. Но това не се показва. По този начин вие не образовате собствения си народ, собствените си деца.

Проблемите са цивилизационни и заради това, което се случва в областта на науката и на технологиите. Но само формата се променя. Посланията са едни и същи. Това, че има интернет, с нищо не променя хартията отпреди 200 години. Никога насилието, изнасилването, убийството не е било добро. И не интернет е виновен, а системата, която създава условията, за да се пропагандира това нещо. Никога обидата, омразата, измишльотината, таблоидът, жълтото не е било категория в журналистиката. Не може да ми твърдят, че интернет е опропастил журналистиката. Глупости! Напротив, интернет е невероятна възможност за хората да разберат във всеки един момент какво се случва.


Разговор с Николета Атанасова

На фона на медийната тишина, на липсата на въпроси и на празните микрофони, как БНР успя да запази своите отбранителни сили и на изчерпване ли са те?

Аз мисля, че всеки, който е работил някога в БНР, никога не се е съмнявал в отбранителните сили на радиото. Просто такъв е духът вътре. Има нещо, което те прави свободен; така се чувствам там. Навремето един мой учител по радио ми каза: „Няма по-силно нещо от това да говориш и да казваш истината, колкото и да е гадна или пък да те заплашва. Мълчанието и свиването не са рецепта за нищо.“

Колкото до втората част на въпроса – не, не мисля, че са на изчерпване. В радиото нищо не се е променило като дух. Политици, директори, всеки от тях идва със своя мандат, който рано или късно изтича, а журналистите остават там, където са, с името си.

В България през 2019 година в какво намира вдъхновение един журналист?

Установих, че за да водиш едно медийно предаване, което дискутира проблемите на българските и световните медии и начина, по който успяват или не успяват да се справят с работата си, трябва да намериш наистина интересен ъгъл. Търся вдъхновение в други науки. В „Мрежата“ разглеждаме проблемите на медиите и техните зависимости – политически, икономически – през погледа на културолози, политолози, социолози.

Най-големият проблем на журналистиката в момента според мен е, че ние не знаем на кого говорим. Има някакви социологически проучвания за това какъв е рейтингът на някоя телевизия или някое радио, за продажбите на един вестник или посещенията на един сайт, обаче ти не знаеш кой стои отсреща. На кого говориш и какво ще му бъде интересно, от какво ще бъде отегчен.

Като говорим за предпочитанията на аудиторията и това, което тя заявява, че я отегчава, се получава един дисонанс – ако попиташ публиката, тя е отегчена от злободневните политически новини; ако видиш обаче това, което генерира най-много интерес, това са точно тези теми. Същото е и с негативните новини. Негативното съдържание привлича повече внимание.

Това е феномен, за който май трябва да питаме психолозите. (Смее се.) Ако се доверяваме на тези, които се занимават с проучване на човешкото съзнание, то е така структурирано, че много повече би го привлякло нещо злободневно, нещо лошо и скандално. Аз лично обаче не мисля така. Защото залагайки на тази теза, че хората търсят непременно негативното и лошото, медиите представят сюжетите си по сходен начин. Има копи-пейст в медиите: Ние ще представим тази тема по критериите, по които я е направил предишният или по които са ни учили някъде. Ние ще поканим двама души, които да се скарат и да направят шоу. Това е единият начин. Другият е да направим копи-пейст отнякъде, където ни е харесало как е написано. Но те, хората, това вече са го видели. И се отегчават. Казват си „Ох, пак ли това?“ Затова ти казах и в началото: да търсим различен подход към една и съща тема, защото, ако тя е актуална и обществено значима, няма лошо да я изговорим. Важен е подходът към нея.

Знаеш какъв е големият проблем – едни и същи събеседници, едни и същи въпроси, липсата на въпроси. Тук възниква и един голям въпрос, който се дискутира от много време. Дали аудиторията има нужда от задълбочен анализ по една тема, или има нужда от бързото ѝ съобщаване – диагонално и атрактивно. В БНР като обществена медия сме длъжни да даваме всичко. Имам много приятели, които казват: „Кратките форми в радиото са окей, защото не отегчават, но в същото време, ако аз чуя едно добре структурирано предаване, в което се говори интересно по някаква тема, бих слушал и 15, и 20 минути.“

Ще се навършат 30 години от кулминацията на копнежа за една свобода, която включва в себе си и медийната. Какви са твоите наблюдения – за каква свобода копнеят журналистите днес, за каква копнееха през 90-те, за каква са копнели преди това? 

Ако говорим за преди промените, мога да ти отговоря какво мисля по това, което ми е разказано и съм прочела. Благодарение на един страхотен човек, професор Филип Панайотов, който преподаваше „История на българската журналистика“ във ФЖМК. Времената тогава не са били на противопоставяне на „искам свобода“ и „не искам свобода“, а „мога или не мога да кажа нещо; а ако го кажа, ще ме застраши ли, или не“. Според мен целият манталитет на създаването на информация тогава е бил различен. Той е бил поставен под страха и заплахата да не можеш да оцелееш, ако направиш нещо различно. Веднага някой тук ще каже: „Имаше „Всяка неделя“, която си позволяваше да разказва неща от света.“ Да, но има една теория за „Всяка неделя“, че е било за отпушване на клапана. Тоест че самите властимащи са имали нужда от предаване, което да симулира някаква демокрация, някакъв плурализъм.

След това дойде демокрацията. И аз ходих по площадите. Тогава човек имаше чувството, че може да каже всичко. Безнаказано. Това беше опияняващо. Като дързостта на малко дете, което е пораснало, и може да каже на родителите си всичко, от което е било недоволно години наред. След това всичко се пречупи. Появиха се политическите интереси, корпоративните взеха да доминират. Започнаха разцепленията, дори вътре в тези „сини“, на които хората толкова вярваха. И тогава човек губи почва под краката си и вижда, че порочният кръг от едно време никога не е бил разкъсан, като че ли сме имали само някаква илюзия. Това е много тъжна констатация.

Разбирането на свобода все още ли се доближава между различните журналисти. Могат ли те да намират обединение и ако да – къде?

За мен гилдия няма. Няма единство дори за гледните точки и схващанията. Бях на една конференция преди време в голям столичен хотел, посветена точно на свободата на словото. Там имаше представители на вестник „Монитор“, вестник „Стандарт“, както и от „Икономедиа“. Няма защо да крием: има две враждуващи медийни групи в България; за едните се твърди, че са собственост на един депутат, а другите са собственост на един предприемач, там е ясно и никой не се крие. Като погледнеш тези две везни, те къде могат да се изравняват?

Винаги съм се чудила, между другото, когато някой говори за свобода на словото, в какво вярва? За мен свобода на словото е не толкова да мога да кажа какво аз мисля, въпреки че имам позиция, а да мога да поканя хора, които по интересен, обективен – доколкото това също е еднозначно понятие, – но със сигурност аргументиран начин да защитят своите тези. И да оставим тези, които ни слушат, да преценят сами според начина, по който те възприемат света. Толкова е шарен и различен той. Да, има категорични неща. Има гравитация. Доказано е. Земята се върти около Слънцето и около оста си. Тук няма защо да спорим. Но други теми имат нюанси. Свободата на словото е да можеш да дадеш тези нюанси за темите, които са интересни на теб или на хората, които те слушат.

Знаеш ли, всички говорим как живеем в общество, в което имаме достъп до всякаква информация. Че можем да я търсим и получаваме светкавично. И в същото време подценяваме хората, че нямат преценка за ситуацията. И че трябва да подхождаме пропагандно към тях. Не, достатъчно е да казваме нещата такива, каквито са.

Последен въпрос. Кога ще можем да кажем, че Преходът е свършил?

А какво ще правим след това? (Смее се.)

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров

Александър Детев

Александър Детев

Разделя времето си между Виена и София. Работи като експерт по дигитален маркетинг. Създател на авторската рубрика „Отвъд границите“ по БНТ съвместно с Николета Атанасова. Автор и водещ на първите два сезона на подкаста ни „Паралели и меридиани“. Вярва, че правилният път е да търсим общото помежду ни, без да губим онова, което ни прави уникални.