През юни Иран атакува два американски танкера в Оманския залив, а седмица по-късно свали американски разузнавателен дрон, намиращ се в Ормузкия проток. Целият пазар на петрол гледа към района. Но нищо не започва от днес.

Концепцията за сигурност

Когато съветската армия навлиза в Афганистан през 1979 г., страхът от наближаването на комунизма вече е изправил религиозната общност в Иран до стената. Тя съвсем скоро ще успее с много умели ходове да поведе обществото по пътя на модерната теокрация.

Шахиншах Мохамед Реза Пахлави се разболява от рак през 1978 г. и постепенно започва да отменя светските си изяви, включително повторното си посещение в България. В страна като Иран слабостта на шаха бързо е разчетена от религиозните водачи като възможност за отнемане на властта му. Той се лекува на Каспийско море и остава далеч от назряващата революция в Техеран. Съпругата му шахбану Фара Пахлави настоява да ѝ бъде назначен регент, за да спаси любимия си Иран, обгърнат от религиозното було, с което жените вече ходят по улиците на Техеран. Но шахът отсича: „Няма да допусна да станеш иранската Жана д’Арк.“ Светските му идеи са зачеркнати от аятоласите.

Но една идея остава – Иран да стане ядрена сила

Сред основните мотиви на управлението на шаха през 50-те години на ХХ в. са неговите националистически амбиции срещу арабите (иранците са персийски, а не арабски народ – б.а.), самозащита от желязната съветска хватка и контрол върху цените на нефта. Има два фактора, които забавят осъществяването на плановете му – отношенията с Щатите и фактът, че Иран никога не е бил нападан по негово време.

Но през 1980 г. Ирак атакува Иран и режимът на Саддам Хюсеин използва химически оръжия във войната. Това е удар по Иран и една от големите травми в новата история на страната. В доклад на ЦРУ, разсекретен през 2004 г., се описват опити на Иран да развие собствена химическа програма за самозащита чак към края на войната (1988 г.).

Религиозните хардлайнери в страната имат амбицията да запазят Иран на перфектната стайна температура в революционна готовност, да прокарат идеята за истиклял (независимост) и така да дърпат конците на всички външнополитически ходове.

Заплахите?

На картата около Иран са разположени Пакистан, Индия, Израел и тогавашният Съветски съюз, които развиват свои ядрени програми. Сунитските държави набират сила и се обединяват помежду си, вземайки контрола в ОПЕК. А когато отсъствието на ирански нефт не предизвиква „паника“ на пазара, остава един изход. Според аятоласите това е пътят към истиклял.

През 2002 г., в годишното си обръщение към Конгреса на САЩ, президентът Буш-младши забожда Иран в „оста на злото“. След най-тежкия атентат в американската история това е логично, но задава курсa в отношенията с Техеран чак до днес. Иранката Мариам описва най-добре ситуацията пред „Асошиейтед Прес“: „Не мисля, че [Буш] иска война с нас. Мисля, че той иска да установи връзка [с Иран], но не знае как, не може да разбере нашия народ и нашите управници.“

Все пак през есента на 2003 г. ислямската република спира своите опити за разработване на ядрени оръжия. Иран предлага на Щатите пълен достъп до центрофугите за създаване на ядрени заряди, както и готовност за съдействие в борбата срещу тероризма, помощ за стабилизирането на Ирак, спиране на материалната подкрепа за групировката „Хамас“. Това предложение е отхвърлено от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Натискът от крайните религиозни общности вътре в Иран прави преговорите трудни и думата на Европа се оказва решаваща. Така се стига до ключовото Парижко споразумение от 2004 г., с което Иран се съгласява да спре обогатяването на уран в замяна на засилено сътрудничество с ЕС на ядрено, търговско и политическо ниво.

Провалът на Франция, Германия и Великобритания идва след година, когато става ясно, че Иран подновява обогатяването на уран в провинция Исфахан. Следващите преговори са вече във формат Съвета за сигурност на ООН и Германия („5+1“). Точно те през 2006-та налагат санкции на Иран, като спират износа към страната на технологии, спомагащи за ядрената програма. Следващите години са белязани от преговори в Женева, Москва, Истанбул и Алмати, но без особен успех. В Иран аятоласите се борят и на втори фронт срещу консерватора Махмуд Ахмадинеджад, който спечелва втори мандат на президентските избори през 2009 г. с измама, след което започват протестите на Зеленото движение.

Ключът към доверието

Към края на първия мандат на Барак Обама взаимоотношенията между САЩ и Иран достигат своята връхна точка, а срещите на високо ниво са описвани като конструктивни. На новия президент Хасан Рохани се гледа като на вече добре познат визионер. Той е лице, което Западът възприема с доверие като важен участник в досегашните преговори за иранската ядрена програма. Ако бяха интервюирали Мариам отново, сигурно щеше да каже, че САЩ са намерили ключа за разбирането на Иран. В Женева се подписва Общ план за действие за отпадането на някои санкции срещу страната, а на 18 октомври 2015 г. Иран и „5+1“ официално приемат ядрената сделка. Това спира развитието на иранските ядрени амбиции за военно приложение.

Но страните в региона все още представляват проблем за Иран, тъй като само той е обект на толкова сериозни икономически санкции и липса на равностоен способ за отбрана. Според една от основните теории за ядреното въоръжение – тази на Кенет Уолц, ако всяка една страна на конфликт притежава ядрено оръжие, то никога не би било използвано, а би предоставило необходимата „имунизация“ и самочувствие, за да приспи напрежението.

На пръв поглед тази идея изповядват и аятоласите в Иран. Но през март 2016 г. кандидат-президентът Тръмп заявява, че една от първите му задачи ще бъде да сложи край на „чудовищната сделка“ с Иран. През декември същата година Конгресът гласува 10-годишно удължаване на срока на санкциите. Въпреки систематичните доклади, които потвърждават, че Иран се придържа към своите задължения от сделката, администрацията на Тръмп е решила да захвърли ключа към ислямската република. Президентът окуражава чуждестранни лидери да не правят бизнес с Иран, издава нови санкции, несвързани с ядрената програма на страната, и прави изказвания, които връщат разговора на двете страни няколко хода назад.

Европейското супертрио Мей–Меркел–Макрон изказва подкрепа за сделката, договорена от Обама, и се противопоставя на новия курс на Вашингтон. Междувременно на територията на Йемен се води хибриден конфликт между Иран и Саудитска Арабия, в който Иран подкрепя бунтовническите хуси, а Саудитска Арабия се опитва да възстанови предишното правителство на Йемен. В началото на 2018 г. става ясно, че Иран нарушава ембаргото и изнася оръжия за хусите в Йемен.

Това е достатъчен повод за САЩ да обяви, че се оттегля от сделката с Иран и подписва още по-тежки икономически санкции срещу страната. Няколко дни по-късно на среща на Европейската комисия в София става ясно, че ЕС ще блокира искането на САЩ европейските компании да се присъединят към новите санкции.

Ударът срещу Иран е тежък – страната няма право да купува щатски долари, да търгува със злато, с ценни метали като алуминий и желязо, с въглища, софтуер; силно притиснат е и мобилният сектор в страната. Иран не може да купува пътнически самолети и храни от САЩ. В това време Европа одобрява финансов пакет в помощ на частния ирански бизнес. Техеран продължава да се придържа към договора, докато Тръмп прави изявление пред Генералната асамблея на ООН през септември м.г., че „иранските лидери сеят хаос, смърт и разрушение“, което напомня за предишната иранска роля в „оста на злото“. Втори пакет от санкции удря банковата и нефтената индустрия на Иран, морската промишленост и бизнеса на 300 нови предприятия. САЩ дава временно разрешение на Китай, Индия, Турция и някои други страни да внасят частично петрол от Иран.

Кой се интересува още от сделка с Иран?

На пръв поглед – не и Техеран, защото през май обяви, че спира да се придържа към договора, а през юни удари два американски танкера в залива при Оман. Едва седмица по-късно в Ормузкия пролив бе свален американски разузнавателен дрон, който според Иран се е намирал над неговата територия. Тръмп отвърна със санкции срещу върховния аятолах Хаменей и неговата администрация. Европа даде крачка назад, въпреки че за Иран ЕС е от изключителна важност. Тя прилага механизма „Инстекс“, който позволява на европейско-иранската търговия да ползва „наложен платеж“, като се заобикалят санкциите. Износът на машинната и транспортната немска индустрия правеха ЕС най-големия търговски партньор на Иран. За Европа поддържането на санкциите е тежък удар, затова прие ролята на укротителка спрямо „непослушния“ ирански режим.

Китай остава уютен заден двор за износ на ирански петрол, но само заради ниските цени, диктувани от санкциите. Жадната за енергия икономика бързо се ориентира към по-изгодни износители, като Русия и Саудитска Арабия. Така Китай не би имал интерес от международните санкции върху Иран, защото оскъпяват петрола в световен мащаб заради по-малкото играчи.

Израел е последната държава, с която аятоласите биха седнали на масата за преговори. Чувствата са взаимни. Бенямин Нетаняху извади доклад на израелското разузнаване, с който убеждаваше света, че Иран продължава обогатяването на уран въпреки сделката. За Израел поддържането на най-високо ниво международни санкции е част от сигурността на страната.

След това изостряне на напрежението и танца със саби на Тръмп в Саудитска Арабия, президентът Рохани вече бе готов да обвини САЩ, че пазят режим, отговорен пряко за убийството на Джамал Хашоги. Но истината е, че близостта със саудитския нефт е още от времето на Рейгън и Джордж Буш-старши.

Руски компании са ключови концесионери на находищата на нефт и газ в Иран. А страната предпочете руски ядрени централи за производство на електроенергия. Така интересът на Москва извън износа на оръжие се настани и в два от ключовите сектори на енергетиката. При това хвърляне на картите най-заинтересовани от сделка в икономически план се оказват Москва и Берлин.

За подготвящия се за втори мандат Тръмп е очаквано да изостри действията си по повод Иран, а вече не харесва и „Северен поток 2“ – газопровода между Русия и Германия. Тръмп е човек на делата и трябва да убеди бизнеса, че изненади на пазара няма да има, стига той да остане на власт.

Техеран започва да греши

В началото на миналата седмица стана ясно, че Иран е рестартирал „спящите“ центрофуги и е надвишил допустимите нива на обогатяване на уран, достигайки 5%, което е ясна демонстрация, че Техеран отказва подчинение спрямо договора от 2015 г. Сделката е на път да се разпадне, тъй като за производството на ядрена бомба е необходимо Техеран да достигне ниво на стойност 20% обогатяване на уран.

Още едно действие, с което Техеран надигна глава, е въоръженият опит за задържане на британски танкер в Ормузкия пролив. В сряда британският танкер, превозващ суров нефт, се е изтеглял от Персийския залив, когато получава заповед от Ислямския революционен гвардейски корпус (ИРГК) да промени курса си и да навлезе в ирански териториални води. По британски данни, три мореплавателни съда са обградили танкера преди намесата на кралската фрегата „Монтроуз“, която е добре подготвена да противостои на нападение срещу танкера. Фрегатата застава между танкера и иранските мореплавателни съдове и издава устно предупреждение срещу ИРГК, което осуетява опита за задържане на танкера.

Последните дръзки ходове на Иран демонстрират, че търпението се е изчерпало, както и че ефектите от санкциите са притиснали икономиката на страната до краен предел. Необходимо е Техеран да направи стъпка назад и да прецени рисковете от директна конфронтация, както и заплахите си за допълнително завишаване на нивата на обогатяване на уран. В историята войните започват, когато чашата на търпението на една от страните прелее. Допуска се грешка. А по всичко личи, че Техеран е предвидил още провокации.

Но иранците добре знаят, че идеята на шаха за истиклял на Иран изглежда невъзможна. А една персийска поговорка гласи, че планините не се срещат, но хората могат.

Заглавна снимка: Иранският президент Хасан Рохани © kremlin.ru

Мария Бабикян

Мария Бабикян

Завършила хуманитарни науки с фокус върху националната сигурност и антитероризма. Учила във Франция, Белгия, Израел, а понастоящем живее и работи във Великобритания. Влюбена в България. Вярва, че едно общество няма шанс за успех, ако най-уязвимите хора в него нямат равен достъп до образование.