1.

Когато човек се срещне с изкуството на уличните комедианти, го пронизва чувство на възхищение и завладяваща тъга […] защото изведнъж усеща пълната детска безкористност и куража на актьорите да играят пред случайната тълпа.

Това са думи на прочутия театрален художник Борис Месерер, след като наблюдавал спектакъла „Керван на мира“ преди 30 години в парка на Централния спортен клуб на армията в Москва. Оттам в началото на май 1989-та започва едно знаменателно петмесечно турне, което минава през Ленинград, Варшава, Прага, Западен Берлин, Копенхаген, Базел, Лозана, Блоа и завършва в парка „Тюйлери“ в Париж със спектакъла „Одисей – 89“ в рамките на честванията на 200-годишнината от Френската революция. По време на това пътешествие са изиграни 600 спектакъла, а в цялата авантюра са участвали 200 артисти и техници, 100 транспортни средства, 5 шатри и 8 театрални трупи (4 западни и 4 източни).

Онзи легендарен поход е първият международен, независим, истински европейски културен проект на актьори, които осъществяват своя замисъл въпреки геополитическия контекст – Берлинската стена си е все още на мястото и разделя не просто един град, не само цяла Европа, но и целия свят.

30 години по-късно Берлинската стена я няма. В Европейския съюз членуват 28 държави, инициативата на Мелина Меркури за „европейските столици на културата“ е факт с различна и доста противоречива биография, която най-вероятно не е достатъчно позната на тези, на които тепърва им предстои това изпитание.

Мълвата за пътешествието „Керван на мира“ 30 години продължила да се носи из средите на странстващи артисти и комедианти. Поколението на децата се размечтало това приключение да се повтори, в него отново да участват улични клоуни, илюзионисти, музиканти, акробати, певци и танцьори, които вярват, че изкуството и културата са незаменими, независимо от езика, държавата, националността; че те са истинските посланици на една обединена Европа.

30 години по-късно единственият начин отчасти да се финансира такъв проект се оказва онази идея на Мелина Меркури, наречена Европейска столица на културата.

„Когато Пловдив представи кандидатурата си за Европейска столица на културата, се обърна към Международното обединение на пътуващите театри CITI с молба за подкрепа. И след като градът получи титлата, беше някак очевидно, че ще включат проекта на CITI в своята програма“, разказват артистите от международното обединение.

Те са 200 души от 15 театъра, с 20 камиона, 35 каравани, 10 каруци с коне, тръгнали по различни пътища, за да се срещнат в Пловдив.

„Пловдив Каравана“ е групов проект на CITI – мрежа, която обединява около 60 трупи от различни страни, предимно франкофонски – Франция, Белгия, Швейцария, но и италиански, марокански, унгарски, германски. Различни са театралните стилове – от пътуващи театри с каруци и коне до платноходки и велосипеди – общо е убеждението, че театралният спектакъл трябва да се случва извън салоните, че артистите трябва да отиват при публиката, а не да я викат при себе си; че това е техният начин „мъничко да променят света“.

2.

Наивно ли ви се струва?

Въпроса задава Клое.

Клое и Тома са най-малката от включените в проекта театрални формации. Те тръгнали преди 3 месеца от Франция с два велосипеда, снабдени с подвижно ремарке за техния 4-годишен син Елуан, движили се по протежението на Лоара, Рен и Дунав, пресекли Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия и пристигнали България. За да са част от „Пловдив Каравана“, за да изживеят това участие преди всичко като човешки опит.

Решихме да тръгнем с велосипеди, защото това привлича хората. Имаш непосредствен контакт с тях, минаваш през малки селища, можеш да спреш и да разговаряш с всеки – това не е възможно, когато си с голям камион или каравана. В продължение на три месеца, когато спирахме, за да пием кафе, да купим хляб или вода, най-малко един човек, а в повечето случаи четирима, петима, десетима се доближаваха до нас и започваха да ни разпитват.

– Откъде идвате?
– 
От Франция.
– Къде отивате?
– В Пловдив.

Никой не беше чувал за Пловдив. И като им казвахме „Пловдив“, те ни гледаха с изцъклени от недоумение очи. Самите ние никога преди не бяхме чували да се произнася името на този град, който се оказа доста голям…

– Какво ще правите там?
– 
Ще се съберем с още двеста пътуващи артисти.
– И защо?
– Защото искаме да докажем на света, че изкуството и културата нямат граници. И че живеем свободни и щастливи и можем да мечтаем.
– А защо се движите с колела?
– Защото имаме екологично съзнание. Добре е, че другите отиват с камиони, защото ние имаме нужда от шатра, за да играем, но това, че някои се движат с велосипеди или с коне, защото има и такива… това вече е повод да се говори за екология.

С всички хора, с които се срещнахме, говорихме за социални проблеми, за политика, за екология. И всички чуха името на Пловдив. Име, напълно непознато във Франция…

3.

Клое е била на две години, когато се е осъществил онзи знаменателен поход от Москва до Париж, легендите за който се разказват и до днес. Нито тя, нито някой друг от музикантите, клоуните и танцьорите, които бяха дошли в Пловдив през юни, не би могъл да има съзнателен спомен за онова време, за смисъла на културата и за границите на свободата в онези години.

Когато „Керванът на мира“ тръгнал из Европа, поканили чешкия театър „Дивадло на провазку“, а негов драматург бил Вацлав Хавел. Дисидентът бил под домашен арест по онова време. Когато актьорите влезли в Чехословакия, решили да намерят най-добрите адвокати, за да го освободят. Всички трупи играли своите представления и събрали приходите, за да платят адвокатските хонорари.

Хавел пише след това, че „Керванът на мира“ е бил нещо като генерална репетиция на Нежната революция.

Годината е 1989-та. Керванът тръгнал от Берлин през септември. Искали да минат през Бранденбургската врата от източната в западната част, но нито едните, нито другите им позволили. А през ноември, когато падна Стената, получили писмо: „Всички препятствия са отстранени, вече може да играете.“

30 години по-късно препятствията и границите са различни. Клоуните и културните оператори – също.

4.

Следва разказът на Клое:

За мен идеята за една социална Европа е прекрасна. Изграждането на мрежи, които да обединяват хората, е смислен, модерен начин за намаляване на отчуждението и стреса, с които живее днешният човек. Такава мрежа е Европейската федерация на велосипедистите, която ни помогна по пътя. Това е чудесен проект, който позволява да се създадат социални връзки: колелата минават пред къщите, хората надничат през прозорците, махат ти с ръка, спираш, поздравяваш, споделяш. Разпитват те – някои от тях никога не са напускали селището си, а ти им разказваш, че пресичаш с колелото целия континент, че от едната страна е Атлантика, от другата – Черно море.

Проектът „Европейска столица на културата“ би могъл да бъде от такава категория – събитие, което създава социални връзки… Но не. Отделят се пари за градовете – било за Марсилия (столица на културата през 2013 г. – б.р.) или за Пловдив, но има огромни проблеми с корупцията и тези пари не е ясно къде отиват. Което е жалко. От момента, в който те включват в програмата и ти дадат определена сума, ти казват: „Оправяйте се.“ Един вид, вече не се интересуваме от вас. Това не помага на града така, както би могло. Защото в идеята има потенциал – ето, тази година ние всички гледаме към Столицата на културата, нека видим заедно какво се случва там. Това е красиво като образ. Само дето европейските институции не го правят така, че да има истински ефект. И въпросите не опират само до финансирането.

(Всъщност малцина знаят, че ЕС участва във финансирането само с 1,5 млн. евро, което се равнява едва на 4% от общия бюджет на проекта „Пловдив – Европейска столица на културата“ според Апликационната книга; по-голямата част трябва да се осигури от общинския и от държавния бюджет, съответно 60% и 26% – б.р.)

Хората от Фондацията в Пловдив са затрупани от работа – има двеста неща, които се случват през годината. Те са малък и неопитен екип, не са свикнали да управляват такъв културен проект. Изобщо не усещаме каквато и да е подкрепа от тяхна страна. Това е очевидно. Всички го споделят. Тъпо е, защото когато човек види колко много артисти и асистенти, озвучители и музиканти, акробати и танцьори са пропътували всички тези километри, за да дойдат тук, си казваш: покажете поне малко отношение към нас.

Знаехме още в началото, че това е лошо организиран проект. Че европейските столици на културата са скапана работа. Някои от нас бяха потърпевши от Марсилия през 2013 г. Там имаше разни битки в ръководството, а онези, които бяха на терен и които вършеха същинската работа, не бяха оценявани по достойнство. Така че когато дойде ред на България – една от най-корумпираните страни в Европа и най-бедната, не можехме да очакваме друго. 

Всички трупи подписват договор с Фондацията в Пловдив. В бюджета ѝ нямаше достатъчно, за да се плати артистичната част. А понеже ние пътуваме с велосипеди, е сложно да се изчисли колко струва преходът. За да получим 2000 евро, трябваше да попълваме тонове документи – да пазим разписки, билети… Така че ние подписахме договор, в който срещу сумата, която трябва да получим, пишеше 0 евро. Малко абсурдно е, но тъй като официално сме част от проекта и точно защото там пише 0 евро, няма пред кого да се отчитаме.

Ние и двамата сме пътуващи артисти и този статут ни позволява да имаме финансова независимост. Всеки от нас печели по 1000 евро месечно и това ни е напълно достатъчно предвид начина на живот, който водим. За такава малка трупа като нашата това е възможно, но не така стоят нещата с големите компании. Не само че не ни се плаща, но тук, в Пловдив, от нас искат да си плащаме за вода, за електричество, за охрана… За наем на терена?! Което е немислимо. Във Франция кметството предоставя всичко това безплатно, освен че и на нас ни плащат. Тук е обратното – това е българската система.

Всички преживяхме моменти на съмнение, на отчаяние, на разочарование. Но на въпроса дали бих направила отново подобно пътуване, отговорът е „да“. Ето защо:

Първата ни среща с българската публика беше в Столипиново и беше незабравимо: много, много, много вълнуващо, защото публиката реагираше изключително живо, много по-бурно от това, на което сме свикнали – аплодираха, смееха се, бяха възторжени по начин, какъвто не бяхме виждали досега. Бяха като гейзер от емоции.

Столипиново е отделна тема – там се срещнахме с публика, която няма навика да вижда какъвто и да е културен проект в своя квартал, а именно това е един от козовете, използвани от Пловдив, за да спечели титлата. Това е най-големият ромски квартал в Европа. Градът е имал нужда от тази титла, за да направи нещо за интегрирането на това население. Само че новата велоалея спира до входа на квартала. Излиза, че това е било претекст… Има непреодолима граница между Пловдив и Столипиново. Столипиново е друг град. Усещането е смазващо.

5.

Същото изпитахме и когато влязохме в страната. След 3800 километра по европейските пътеки, реки и долини, след като си пресичал граници и градове, Северозападна България ти действа като шок – сякаш си в Индия. Има нещо като сегрегация между белите българи и ромите. Доста е жестоко и е доста стряскащо да видиш път, който разделя две различни кръчми – едната е заведението на белите българи, другата – на ромите. Именно там, във Видин, в първия ден, в който влязохме в България, празнувахме рождения ден на нашия четиригодишен син…

Елуан на бретонски означава „светлина“. За него цялата наша авантюра ще остане незабравима – с всички картини, които ден след се сменяха пред очите му. Всеки път, щом пристигнехме някъде, той питаше: „Тук как се казва „добър ден“?“ Два дни по-късно знаеше да казва „добър ден“, „благодаря“… Понякога, като играе, го чувам как брои на чуждия език, и понякога изведнъж пита: „Ама ние на кой език говорим сега?“ Смятам, че е много обогатяващо за едно дете да разбере, че всички сме човешки същества. Веднъж ни попита: „Ама защо всички да не говорим на един и същи език? Ще е много по-просто…“

Нямам отговор на този въпрос, но знам, че всички имаме едно и също сърце и ако сме внимателни едни с други, можем да се разбираме. Детският поглед е супер координатна система за връзки – когато по пътя спирахме в паркове, на пързалки, две секунди по-късно той вече си намираше приятели, а ние започвахме да говорим с родителите. И нямаше значение на какъв език става това.

6.

Ако преди 30 години покрай „Кервана на мира“ е имало екип от документалисти, вероятно е щял да заснеме следната сцена:

Тъй като пътешествието продължило почти половин година, вътре в кервана организирали детска градина. Когато спирали, покривали пода на шатрата със сено и там играели деца от 40 националности. А клоуните гледали как децата си общуват с езика на жестовете, и се учели от тях…

Снимки: © Еми Барух

Еми Барух

Еми Барух

Журналистка, авторка на документални филми („Стената“) и публицистични книги („Евреите по българските земи. Родова памет и историческа съдба“). Ръководи международния фестивал ФотоФабрика. Превежда от френски и испански (Сенел Пас, Педро Хуан Гутиерес, Исабел Алиенде и др.). Вярва в смисъла да търсиш смисъл.