Видимият характер. Изложбата за Борис и Славка Деневи в СБХ

По принцип избягвам да пиша за изложби, защото това е работа на изкуствоведите, а аз съм филолог. Изложбата за Борис и Славка Деневи в СБХ обаче преживях като литература. Затова и се осмелявам да разкажа за нея. „Отвъд картините“ е дело на Антон Стайков и Свобода Цекова – и е необикновена не само с изложените творби, а като разказ, като читателско преживяване.

Зад нея много силно се усеща задочното общуване с двамата ѝ герои – професионално, но не само. Също като добрата литература, тя те кара да видиш героя като жив човек, който ти въздейства емоционално, влиза в зоната ти на комфорт и дръпва завесите, за да видиш света отвъд.

Светлината в изложбата е естествена. Много от прозорците са оставени открити: незабележим уж избор, който задава стила на разказа – не театралността на затвореното помещение с изкуствено осветление, а светлината, на която са рисувани повечето от картините. През откритите прозорци нахлува зеленината на улица „Шипка“, същата, на която са живели художниците. До един от прозорците има табелка с текст – спомен от тяхна съседка как са се движили, как са плащали по две картини за една пломба. Но… избързвам.

Първото важно решение е откъде ще започнеш. Антон Стайков и Свобода Цекова започват с летателните апарати, които Борис Денев упорито се опитвал да изобрети. Оставят това ей така – като първи маркер за характера, първо впечатление при среща. И започват да те водят нататък.

Вторият видим избор е да не слагат обяснителни бележки под всяка картина. Бележките са налични, ако искаш – получаваш ги в книжен вид. Преди всичко обаче те изправят пред самите изображения, доверяват се на окото ти, на вкуса ти, на това, което ще видиш или няма да видиш в тях. Изследователската работа е свършена, видимо задълбочено, но изследователят не върви след теб да те поучава как да гледаш. Читателят в мен благодари.

Обяснителните текстове са два вида: „световни събития“, най-общо казано – огромни бели пана с черни букви, които се спускат от тавана към пода и буквално те принуждават да прекрачиш в друго пространство. Същата принуда, която са оказали на героите. Вторите текстове са малки табелки, които стоят по широките архивни чекмеджета с лични снимки, рисунки, писма, разкази, скици, изрезки от вестници. Ето в тях пък е характерът, начинът, по който баща и дъщеря не се дават на историята, опитват се да променят нейния разказ или поне да ѝ попречат да променя техния.

Снимката, по която Борис Денев е рисувал мъртвите коне от Балканската война. Изрезка от вестник с метода, по който преподавал рисуване (оставете децата да се изразяват с рисуване, не бихте ги спрели да говорят, защото са малки да формулират граматически правилно изречение); свидетелство на модна дизайнерка за облеклото на Борис Денев (запомням едни гети, както и общото впечатление за самоуважение), бохемският, веселяшки артистизъм (за първото куклено представление, това на „Бръмбазъците“, знаех, но историята за истанбулския кауш ми беше нова, също като открития лично от Антон Стайков „разказ в картинки“, иначе казано – програма за посещението на гръцка делегация по покана на българо-гръцкото дружество), купчината снимки на малката Славка, приятелството с Вера Мутафчиева, тайните разговори по телефона с Дора Габе, която търпеливо изслушва детските стихотворения, палатката в двора, домашният театър. Задържаш се повече пред тази картина на детството, кара те да мечтаеш, не Астрид Линдгрен и Туве Янсон, това е било на метри от мястото, където стоиш.

И прекрачваш оттатък Девети. Дори след завръщането на Борис от лагера (Славка рисува баща си непосредствено след това) по-буквален смисъл на „стесняване на хоризонтите“ трудно може да се намери. На художника му е забранено изобщо да рисува извън къщи. Нито в парка. Нито в града. Нито в планината. Натюрморти и семейни портрети. Рисувани от двете страни на платното (Антон и Свобода решават да ни покажат „обратната“ страна).

Славка е приета първа в Академията, но не ѝ позволяват да завърши. По-късният ѝ обичай да оставя много картини незавършени – а може би не, може би така иска да ги покаже. Селските сюжети, филигранната купа царевична шума, пълните китки на жената, която реди пасианс. Изрязаната от картината сцена с къпещи се хора, за да се снади на тяхно място преден план. Антон и Свобода излагат и окончателната картина, и изрезката, и ти виждаш буквалното, физическо, решително рязане. Впрочем картината е отговор на рисунка на баща ѝ – къпещите се в затвора мъже.

Личната библиотека, подредена с кориците нагоре, не просто да каже, че Славка Денева е ерудит (превежда Дикинсън!), а да те прикани да видиш конкретно, да те попита кое от това си чел, кое виждаш в картините, да те накара да се чувстваш пред библиотеката на приятел. До една от книгите, „Вещите“ на Жорж Перек – табелка с препратка към създадения от Славка гоблен, притежание на Националната галерия.

И финално, въпреки гоненията и тормоза, щедрият жест да остави на СБХ всичко – и своите картини, и тези на баща си, и семейния дом (без условия, само да позволят на квартиранта да живее без пари до края на живота си). Видимо огромно наследство – както на бащата, едно от големите имена в българската художествена история, така и своето, асистемно, неръкоположено от конюнктурата на времето – безценно наследство, за което облагодетелстваната институция… не се е грижила достатъчно. До днес.

Тази изложба е реабилитационен жест – не защото реабилитира Борис и Славка Деневи, а защото се опитва да възстанови справедливостта, честността пред лицето на художественото наследство, да върне надеждата, че доброто времето ще го отсее.

Изложбата на Антон Стайков и Свобода Цекова разказва история – но и поправя историята. Достойна работа, идете я вижте.

„Отвъд картините. За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи“ може да бъде видяна до 14 юли в зала 1А на софийската галерия „Шипка 6“ на Съюза на българските художници.