Източноевропейският разлом

Дългоочакваното предложение на Европейската комисия за обвързване на еврофондовете с върховенството на закона разкри дълбок разлом* с няколко измерения. На отсрещната страна застанаха държавите платци в бюджета на Европейския съюз от Стара Европа. Погледнато от София, отсам стоят бенефициерите, възприели средствата, но не и нормите на клуба, който промениха с присъединяването си. Именно този непредвиден недостиг на ценности се стреми да скъси Комисията.

Платците, разбира се, са в правото си да не желаят да подпечатват с данъците си стабилокрациите, фасадните демокрации и откровено антилибералните режими на Източна Европа. През 2004 г. малцина можеха да си представят, че именно в Полша и Унгария – страните, за които бе най-естествено да се завърнат към европейското семейство – демократичността ще претърпи такава ерозия. Днес обаче липсата на защитни механизми, включително и финансови, срещу подобен регрес изглежда очевидна грешка на ЕС. Ще доведе ли обаче предложението до желаните резултати, ако страните, които ще бъдат засегнати от него, все пак бъдат принудени да го подкрепят и то бъде прието?

И преди Комисията е прибягвала до прекратяване на плащания при проблеми с демократичния процес в държава членка, макар и под друг претекст. В България това се е случвало поне два пъти, при кабинетите на Станишев и Орешарски, с изцяло политически мотиви и недвусмислен политически ефект. Формалното обвързване на еврофондовете с върховенството на закона със сигурност е крачка напред – Комисията ще може открито и публично, а не по дипломатически път и чрез обходни жестове да постави проблемните въпроси. Така политическото условие ще бъде заявено именно като такова, а няма да бъде представено като избирателно приложено следствие от одиторски отчет.

Същевременно това крие и сериозни рискове. Отношенията между платци и бенефициери в контекста на кохезионната политика предполагат партньорство и солидарност с цел сближаване на стандарта. При политическата условност обаче връзката неминуемо е тази на власт и подчинение; при това, за разлика от предприсъединителния период на източноевропейските държави, тя би продължила до изчерпване на нуждата от сближаване, тоест безсрочно. Този тип отношения наподобяват по-скоро политиката на развитие на ЕС към трети страни, но с многократно по-мащабни числа и залог. Това заплашва да задълбочи още повече пропастта между източния и западния дроб на ЕС, по неотдавнашната метафора на Юнкер. Ако евроскептиците във Вишеград досега не се заиграваха сериозно с идеята за излизане от ЕС, то до голяма степен бе поради важността на европейските средства за тях. При липсата на такива, авторитарни лидери като Орбан или Качински със сигурност биха предпочели нагледно представената от Борис Джонсън и Найджъл Фараж демагогия пред това да се разделят с властта си. А антиевропейската пропаганда, знаем, работи твърде лесно в страни с неконсолидирана демокрация и ограничена медийна свобода.

Не твърдя, че предложеният от Комисията регламент неминуемо ще доведе до влошаване на ситуацията и втвърдяване на антилибералните режими. Но той е политически инструмент, който трябва да бъде употребяван предпазливо, в подходящ момент и при благоприятни обстоятелства. При изгледите страните от Вишеградската четворка солидарно да налагат вето на чл. 7 от Лисабонския договор (който отнема правото на глас на държава членка в Съвета), спирането на еврофондове на практика би било единствената възможна „ядрена опция“. Твърде честата ѝ употреба просто би я обезсмислила, отчуждавайки нейните мишени още повече от Стара Европа.

Освен това предложението на Комисията е с дългосрочни намерения и няма как да даде бърз резултат. Ако бъде прието, то ще влезе в сила при следващата многогодишна финансова рамка, започваща през 2021 г. Дори и при изкривена демократична система, никой от днешните властници в Източна Европа няма гарантиран утрешен мандат. Допълнително отлагане на влизането в сила на регламента е и възможна цена при евентуална сделка за неговото приемане. Времевият диапазон подсказва, че „най-ощетени“ от него ще бъдат западнобалканските държави, ако успеят да се присъединят след средата на идното десетилетие. Комисията недвусмислено се стреми да избегне повторно разиграване на българския сценарий.

И все пак има повод за оптимизъм, който бе илюстриран от съвършено различните инстинктивни реакции от страна на източноевропейските управници и гражданите на тези държави. Първите, включително българските, издаваха притеснение, че ще трябва да променят методите си, докато вторите доловиха средство за справедлива промяна. Присъствието на тази тема в публичното пространство в идните месеци и години може, за ужас на властниците, да оголи най-дълбокия разлом, който често в българския контекст бива скриван от множество местни филии/фобии и привнесени идеологии.

Демократичният политически процес се придвижва чрез разрешаването на фундаментални за обществото проблеми, предизвикващи разломи. Тоест за да преодолеем усещането за застой и вървеж на място, трябва да определим първостепенния днешен проблем, който предизвиква подобно същинско делениe. Обществената енергия, вложена във вторични въпроси, е способна да доведе единствено до частичен и временен успех в дисфункционална, възпроизвеждаща се система. Дръзвам да твърдя, че тук и сега – в България, в Източна Европа – първостепенният проблем е разломът между правова държава и институционализирана корупция.

* Използвам чудесната дума разлом вместо чуждицата кливидж. В политическите науки cleavage (англ.) е делението на електората по фундаментални признаци, например труд–капитал; център–периферия; държава–църква и т.н.