Как Западът си отгледа диктатура – и сега е длъжен да я прекрати

Отвличането на граждански полет, насилственото му приземяване с помощта на изтребители и последвалият арест на журналистa Раман Пратасевич шокираха обществата и политиците в Европа и света. Тези действия на беларуския диктатор Александър Лукашенко обаче не би трябвало да изненадват никого. Авторитарният режим в бившата съветска република съществува вече цели 27 години. Действително този път инструментът за натиск срещу опозицията беше различен –

подобен държавен авиотероризъм няма прецедент.

Но Лукашенко прилага същите действия от десетилетия, за да гарантира оставането си на власт: пълно незачитане на международните норми, игнориране на основни човешки права, незаконни арести, последвани от измъчвания и убийства, тероризиране на журналисти и разбира се, използване на огромния потенциал на силовия апарат за постигане на всичко изброено. Директорът на авиокомпания „Райънеър“ определи случилото се най-добре, наричайки го „пиратство, спонсорирано от държавата“.

Защо обаче се стигна дотук и как този режим беше оставен да мутира до сегашното си състояние? Причините са няколко.

Геополитическото значение на Беларус

Беларус има огромна стойност на европейската геополитическа шахматна дъска. Държавата се намира на пътя на Русия към вътрешността на Европа и на Прибалтика и Скандинавия към Черно море. Заради разположението си на голямата европейска равнина в северната част на континента, страната има геополитическо значение, равностойно на Германия, Полша или Украйна. Ако разгледаме модерната европейска история, ще си проличи колко е важен контролът върху територията на Беларус. Именно там се разиграват някои от най-важните сражения в Наполеоновите войни през ХIХ век, както и впоследствие в двете световни войни.

В момента ключовото разположение на Беларус се използва от Русия за влияние върху прибалтийските републики, Централна Европа и Украйна, както и за потенциален сухопътен коридор до руския анклав Калининград. Докато Минск е държан в зависимост от Москва, Русия отлага един от най-големите си страхове – създаване на кордон от неприятелски държави между Балтийско и Черно море. От гледна точка на Европейския съюз процесите в Минск са от ключово значение най-вече за съседните Полша, Литва и Латвия (членки на ЕС), но чрез тях – и за цяла Източна Европа. Потенциалното дългосрочно демократизиране на Беларус би катализирало подобни промени в самата Русия, както и във всички останали бивши съветски републики, стигайки до Кавказ и Централна Азия.

Западният свят и клишетата на Студената война

Европейските политици и особено лидерите в Западна Европа, изглежда, не разбират важността на Беларус за общата сигурност на континента. Три десетилетия след падането на Берлинската стена и разпадането на СССР някои западни политици все още предпочитат да живеят в удобните за тях условия на Студената война, когато трябваше да комуникират единствено с Москва по повод всяко развитие източно от Берлин.

През 2020 г. Западът не само забави първоначалната си реакция спрямо фалшифицираните избори в Беларус и последвалите ги масови протести, но някои политици от ЕС си позволиха да дават изключително обидни квалификации, насочени към беларуските граждани – и го направиха в най-лошия момент. В разгара на протестите, когато беше обсъждана възможността за подновяване на санкциите срещу режима на Лукашенко, европейският комисар по въпросите на вътрешния пазар Тиери Бретон заяви:

Беларус не е Европа. Беларус е наистина силно свързан с Русия и по-голямата част от населението благоприятства тесните връзки с Русия.

Бретон всъщност повтори разпространеното на Запад виждане, което през 90-те години на миналия век беше прието дори от известния политолог Самюъл Хънтингтън. В книгата си „Сблъсъкът на цивилизациите“ Хънтингтън твърдеше, че „Беларус е на практика част от Русия и не притежава собствена национална идентичност“. Но докато американският политолог е имал свoите причини да смята така през 1996 г., то 24 години по-късно еврокомисарят (и бивш финансов министър на Франция) показа фрапиращо непознаване на политическите реалности около границите на ЕС.

Oсвен че беше пропуснал да забележи многобройните протести през 2019 г. срещу възможната анексия на Беларус от страна на Русия, Тиери Бретон явно беше останал сляп и за стотиците хиляди граждани, които през лятото на 2020 г. протестираха за ценности, които са основополагащи за Европейския съюз – зачитане на човешкото достойнство и човешките права, свобода, демокрация и върховенство на закона.

Нещо повече, на протестите преобладаваха беларуските национални символи, свързани исторически и културно с европейското наследство – знамето в комбинация бяло-червено-бяло и гербът, изобразяващ рицар на бял кон. Тези два символа са заимствани от историята на Великото литовско княжество – средновековна държава, която през последните два века на своето съществуване, в съюз с Кралство Полша, се радва на изключителни за времето си религиозни и правни свободи.

Необходимо е далеч по-силно участие на ЕС по отношение на бъдещото развитие на Беларус и нейното място в обединена, свободна и демократична Европа. Очевидно е, че поне що се отнася до процесите в Минск, досегашният механизъм на „Източно партньорство“, стартирал през 2009 г., претърпява провал. Мотивацията на Запада трябва да бъде на първо място морална – защита на основни човешки права, но също така прагматична и продиктувана от непосредствен геополитически интерес. Защото въпреки старомодните разбирания, наследени от Студената война, Беларус наистина е част от Европа. Граничният град Брест например се намира по-близо до Берлин, отколкото Будапеща. Чисто исторически, като част от някогашната Полско-литовска уния,

страната принадлежи много повече към Централна Европа, отколкото към Източна.

В годините след разпадането на СССР Беларус се възприемаше от Запада, поне до масовите протести от 2020 г., като нищо повече от съветска реликва, отритната държава и „последната диктатура на Европа“ – едно прекалено опростяване, което улесни западната дипломация да изолира бившата съветска република. Причините за това са много, но може би най-важната е наследената в последните два века зависимост на Минск от Москва. По този начин територията на страната остана изкуствено отрязана от Европа.

В края на 90-те години и началото на новото хилядолетие почти изглеждаше, че ЕС и САЩ въздъхват с облекчение по новооткритата „стабилност“ в Беларус, въпреки че тя криеше брутален авторитарен режим. На държавата се гледаше като на безобидна диктатура, която няма вътрешни или външни конфликти, поради което не изисква много внимание или дипломатически усилия в момент, когато Западът беше зает с прекратяване на войните в Югославия и започване на нови в Близкия изток.

Опозицията в Беларус е по-силна от всякога

Голямата промяна, която се наблюдава в Беларус през последните десетилетия, беше раждането на активно гражданско общество с беларуска национална идентичност. Национализмът, който се създаде там, по своята същност е граждански, a не етнически или религиозен. В страната няма политическо разделение между православни и католици, между говорещи руски и беларуски, както и между различните географски части на страната. Този тип национална идентичност следва най-добрите демократични примери, върху които са изградени днешните модерни общества. Тя ярко контрастира с опита на Лукашенко да наложи носталгична, постсъветска идентичност, която да се базира на близост с Русия и пълно подчинение на държавния лидер. Чрез възраждане на своето национално самосъзнание обществото в Беларус избра да се откъсне от централноазиатския постсъветски модел и да бъде част не просто от Европейския съюз, а от Европа, разбирана като идея за общо семейство на свободни народи.

През 90-те години на ХХ в. антикомунистическата опозиция и впоследствие опозицията срещу Лукашенко се състоеше от шепа на брой депутати и имаше подкрепа основно от интелигенцията в Минск. Този път е различно. Протестите през 2020 г. обхванаха буквално всички слоеве на беларуското общество и 80-те процента, получените на изборите от Циханоуская (според местните независими наблюдатели), изглеждат напълно реалистично.

В лицето на опозиционните демократични организации ЕС най-накрая има партньор, с който е длъжен да работи по посока трансформирането на страната. След инцидента с отвлечения самолет и ареста на Пратасевич, екипът на Циханоуская повтори пред ЕС нуждата от по-силни международни действия спрямо режима на Лукашенко – включително спиране на износа от Беларус към Европа и организиране на международна конференция на най-високо ниво, която да определи начините за оттегляне на Лукашенко и организиране на нови, свободни избори в страната.

Източна солидарност

Като контраст на дезориентираната реакция на Запада, демократичните протести в Беларус през 2020 г. получиха силна подкрепа от страни от Централна и Източна Европа. Литва, Полша, Чехия и Украйна най-активно помагат на беларуското гражданско общество в борбата му срещу режима на Лукашенко. За съжаление, България не се включи в тази група държави, с което за пореден път избра международната изолация пред солидарността.

Още на 10 август м.г., само ден след като първоначалните протести бяха спрени с брутално насилие, външните министри на Полша, Литва и Украйна направиха официално изявление, в което призоваха за прекратяване на насилието и освобождаване на задържаните. Впоследствие Литва предложи политическо убежище на Циханоуская и екипа ѝ, а Полша и Чехия създадоха система за закрила на граждани, репресирани от режима на Лукашенко.

Десетки протести и различни акции на солидарност с Беларус се проведоха в Източна Европа. Тук се корени и голямата разлика в реакциите към беларуската криза – за западния свят тя се случва някъде далеч на изток и остава неразбрана и неочаквана като шока, който революциите от 1989 г. предизвикаха на Запад.

За източноевропейците дългата борба срещу тоталитарните режими намира своето продължение днес именно в Беларус.

Тя се води срещу режима на Лукашенко, но се разбира и като историческо продължение на съпротивата срещу диктатурата в тази част на Европа. Диктатура, започнала със Сталинския терор през 30-те години и продължила с нацизъм и близо половин век комунизъм. Разликите между западните и източните страни членки на ЕС във възприемането на настоящата криза показват дълбоко разделение, което само би се увеличило, ако политиците и обществата на Запад не успеят да въплътят идеята за континента като едно цяло, с общи ценности и интереси. Европейците трябва да си припомнят думите на американския президент Джордж Буш-старши от лятото на 1989 г., казани в контекста на разпадащите се комунистически режими:

… страстта към свободата не може да бъде вечно отричана. Светът чака достатъчно дълго. Времето е дошло. Нека Европа бъде неделима и свободна.