Какво научи?

Здравей, Нева! Съвсем наскоро ми се случи да се разделя с момчето/мъжа (хммм, какво сме на 32?… аз още упорито се наричам „момиче“), когото обичам, защото нещата не вървят. И се замислих колко различни могат да са разделите, както и дали това в крайна сметка има значение. С бившия ми съпруг се разделихме преди пет години с толкова горчивина, че най-вероятно няма да си проговорим отново. С последното момче прекарахме няколко дълги и топли часа да си кажем честно кое какво е наранило всеки от нас и къде смятаме, че са се объркали нещата.

Но преди пет години гневът и мъката, която бях насъбрала, ми подействаха като барут – изстрелях се напред и усетих мъката едва след няколко години, когато вече животът ми беше съвсем друг. Сега ми е просто празно и объркано, защото съвсем честно осъзнавам, че няма кого и какво да обвиня – даже себе си. Нещата понякога не се получават. Радвам се, че не се стигна до грозни и нараняващи истории, но барут определено няма. А може би барутът е лесният начин навън? Окей, а кой е трудният? И наистина ли могат да са толкова цивилизовани и топли нещата, или болката, ядът и горчивината все пак чакат удобен повод зад ъгъла? Такива ми ти въпроси.

Н.Д.

Обичам, когато пред автоматичните врати в салона „Пристигащи“ на някое летище стоим в редица пред парапета и внимателно следим кой излиза. Всяко отваряне на вратите е раждане, тържествена поява, която се отбелязва с повикване или направо вик. Всеки от чакащите е заел най-добрата си стартова позиция и в някакъв момент се откъсва и впуска, и финишира в нечия прегръдка. Всяко чакане е възнаградено, всяко „Здравей“ е начало – на ден, ваканция, пътешествие заедно. Много обичам началата. И никак – разделите.

„Да си отидеш е донейде да умреш“, казва поетът. Макар и човек да се усеща безсмъртен именно когато е влюбен, моментът на пълно единение на телата се знае и като „малката смърт“. В гръцката митология Хипнос, сънят, е брат близнак на Танатос, смъртта. И така нататък – вариации около самотата и заедността, оставането и напускането, живота и раздялата с него. Всяка раздяла е смърт, всяка смърт е трудна за преодоляване, но всички знаем, че е единственото ни сигурно бъдеще. И че понякога никакво знаене не може да ни помогне.

Мисля си, че лесни раздели няма. Важи не само за любовните, а и за всички други. Защото, честно, каква е голямата разлика, ако си вложил тон време, душа и доверие в любим, приятел, професия, общност и взаимността секне? С „късането“ човек чупи системата на сигурностите си (от най-сложните си етични построения до най-баналните си делнични навици), губи едно от собствените си изражения (другият е и това), по които е работил усърдно, оказва се persona non grata някъде, където е вярвал не просто че е добре дошъл гост, но и законен обитател.

Разривите причиняват болка, защото са напомняне, че всичко е до време, включително и ние самите с все съзнанието, с което се опитваме да осмислим, че всичко е до време. И защото отварят кутията на Пандора и съмненията плъзват не просто в настоящето, но и към миналото и бъдещето: ако нещото, което ми се е струвало безкрайно, свършва, то какво всъщност сме имали дотук, кое въобще е трайно и кое значи онова, което мисля, че значи? Струва ми се, че любовните раздели са особено мъчителни, защото, когато хората са започнали постоянно партньорство по романтичния ритуал, който твърде често отразява фантазиите и ограниченията на патриархалните традиции и слабо отговаря на реалността, щом тръгнат да се отдалечават, имат повече горчиви хапове за преглъщане. И личните, и общите.

„Гледах тези кутии с писма и се питах: добре, той ми е казвал буквално всичко… какъв е изгледът да каже нещо ново в новата си връзка?“ Снощи една неотдавнашна позната ми разправи как преди години съпругът ѝ от две десетилетия, изтъкнат професор, я е оставил да се оправя със стария им живот, включващ две недоумяващи деца, за да подхване нов с една от студентките си в друга държава (ами да, клишетата не са случайност). Настрана подлото изсулване в конкретния случай – в тази и други раздели една от най-големите травми е да видиш как от главен герой се превръщаш в част от масовката и как всичко, което ти се е струвало лично и по тази причина съществено, може да се рециклира другаде като чарк от машина. И не само не изригват обидени вулкани и небето не се стоварва върху земята, а никой наоколо не се впечатлява особено.

Като прочетох писмото ти, се сетих за куп неща, които написах и изтрих. Ще оставя само тези пет. Филмът на Асгар Фархади „Раздяла“, в който сякаш се вижда „трудният начин“, споменат от теб: когато държиш на някого, но и не можеш повече с него, когато съчувстваш, но мислиш другояче. Картинката, която веднъж ми прати моят скъп приятел Стефан, за да илюстрира как споровете изкривяват спорещите*. Писмото на Джема в самия край на „Пролетни води“ от Тургенев: благодаря ви, че ме напуснахте – вярно, тежко ми беше отначало, но иначе нямаше да поема по сегашния си път и да стигна до своя по-добър живот. Една превъзходна статия от „Гардиън“, в която става ясно как реагира мозъкът на края на любовта и защо най-често е най-разумно теглената черта да е окончателна. Въпросът на една приятелка, когато ѝ разказах за глуповатия край на една уж интелигентна връзка, която – точно както го описваш ти – ме „изстреля“ в нова посока с барута на отвращението: „Какво научи?“

Въпросите, които сега си задавам във всеки край (и пак да кажа: ни най-малко не свеждам важните си партньорства само до романтичните), са именно „Какво научи?“, както и „Защо беше там?“ и „Какво е обичам?“. Нещо повече: много се опитвам да си ги задавам и докато трае (каквото и да е то). Защото колкото и да е мило чистото, розово пространство на началата, факт е, че в тях се движим опипом: избора да сме с някого правим много „по-наизуст“, отколкото избора да не сме с някого. Първият твърде често е дебалансиран от безпочвени надежди и погрешни тълкувания и не може да разчита на обективна информация, защото няма откъде да си я набави, освен от времето, което ще последва…

По раздялата ще ги познаете. Това си помислих, когато прочетох за топлия разговор „без барут“, за часовете, отделени за разбор и сбогуване, и това естествено „обичам“ в сегашно време, което казваш. Би било странно и криво да е другояче – нищо, което в която и да е своя част е грозно, грубо или студено, не е „обич“ и не си заслужава да се мъчим за него. Не сме толкова дълголетни, че да се заблуждаваме повече от ден-два в юношеството си по този повод. Приятелят се познава в нужда, но и в несъгласие, и в отдалечаване. Който те обича, ще се постарае да сте наясно и начисто; ще иска, докато се опитва да си закрепи устоите, да защити твоите. И да остане близък. Дълбокото ми убеждение е, че нищо друго не си заслужава барута. (И да, сигурна съм, че може да бъде цивилизовано; сигурна съм, че когато е тихо и честно, отшумява по-бавно, но пък възхитително, и няма просто да „преболи“, а ще остане като етаж от градежа ти.)

Колкото и да са смущаващи, разделите (ако наистина се налагат, разбира се) са всъщност голямо добро – колкото по-скоро, толкова по-хубаво. Информацията, получена от грешки, върши отлична работа. Какво не искаш и не можеш, е важно откритие, което се прави на много етапи и служи безотказно. Важи и за връзките.

Аз ти заблазявам, Н. Рядкост е да срещнеш човек, в сбогуването с когото да си придружена и изслушана. Това, предполагам, означава, че и двамата ще запазите по нещо смислено от близостта си и ще имате добър отговор на „Какво научи?“. Надявам се да сте се чули и да сте си преформулирали отношенията така, че да остане коловоз, в който да работят. Щом се обичате, няма да се загубите, а ако се загубите – наоколо има предостатъчно за намиране. Когато отговорностите са осмислени и поети, може да се продължава нататък без вина… И за да спра да звуча като тълкуване на хексаграм от „И дзин“, ще се прекъсна с думите на Дъглас Адамс: „лично аз по всяко време бих предпочел да съм щастлив, отколкото да съм прав“. Бъди спокойна и не спирай да общуваш безбарутно.

П.П. Според мен на 32 можеш да бъдеш и момиче, и старица, и видра, а вероятно и момче, и камък, и ехо. Както и аз на 45 или който и да било на произволна възраст – според настроението, желанието, събеседника и времето от деня (дали вали, или е сухо; дали е вечер, или сутрин; дали е време някой да си тръгва).

Картинката с двамата спорещи е от един албум на китайския автор Джао Пън (по-известен с артистичния си псевдоним Садан-кун), направен по образеца на древния „Каталог на планините и моретата“ и съдържащ кратки описания на най-новите китайски чудатости и чудовища. Надсловът ѝ е „Огледалото, което криви душата“, а текстът вътре гласи: „Чуждо нещо, появило се незнайно как. Няма форма и цвят, не се забелязва от човешкото око. Най-често се появява между роднини, съпрузи, любовници. Гледани през огледалото, всички изглеждат грозни като [името на еднокрако чудовище от истинския „Каталог“ – б.пр.]. Колкото повече ме обича човекът, толкова по-ужàсен ми се вижда. За да се развали магията, трябва някой да се пресегне и да придърпа другия към себе си, така че огледалото да не е между двамата. Само че повечето хора не знаят, че вредата идва от него. Злината на този демон е в това, че всява раздор.“ (прев. Стефан Русинов)

Заглавно изображение: „Пространствена идея: очаквания“ (1967) от Лучо Фонтана (1899–1968). Роденият в Аржентина Фонтана е прочут главно със своите разрязани платна, които прави през последните десет години от живота си. Всеки прорез той нарича „очакване“. „Пробивах платната не за да ги поразя, а за да открия нещо друго.“

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.