Какво ни казват заплатите по общини

Данните за нивото на заплащане в 265-те общини на страната по принцип не се публикуват от НСИ, поради което дебатът за регионалните различия в заплатите често приключва на областно ниво. Това води до някои изкривявания на представата за нивото на заплащане в регионите, основно поради факта, че някои области, като Пловдив и Стара Загора, включват в състава си както сравнително богати, така и редица по-бедни общини. Добър пример е една иначе напълно вярна констатация, която може би сте срещали – от 2015 г. насам София (столица) е единствената област, в която средната заплата е по-висока от средната за страната.

Погледът към картата по-долу, която представя средните брутни месечни заплати на ниво община през 2017 г. (последната, за която са налични официални данни), разкрива редица важни нюанси на заплащането в българските региони. Предвид увеличението на средната заплата за страната с 9,4% през 2018 г., показаните на картата стойности са със сигурност по-ниски от нивата в момента (дори в общините с най-ниски заплати), но дават достатъчно добра база са сравнения и изводи.

Основни изводи от прегледа на данните

• Гръбнакът на българската икономика (повечето общини в обхвата на областите София – Пловдив – Стара Загора – Бургас) е ясно видим и на тази карта. Може да прокараме мислена линия между Драгоман и Бургас почти без да минем през територия на община, в която средната брутна заплата е под 800 лв. В Северозападна България, пограничните и смесените райони виждаме обратното: клъстери от общини в червено, където средната брутна заплата е под 700 лв. месечно, а в много случаи – дори под 650 лв. В страната има редица общини, в които разликата между средното и минималното заплащане е пренебрежима (за 2017 г. минималната работна заплата беше 460 лв.). Такива са Кочериново (528 лв.), Ковачевци (555 лв.), Бобошево (562 лв.), Неделино (543 лв.), Антоново (584 лв.) и други.
• Най-високо е средното заплащане в общини със силно развита енергетика или добивна промишленост, като Челопеч (2178 лв.), Козлодуй (1790 лв.), Раднево (1657 лв.), Гълъбово (1610 лв.) и Пирдоп (1562 лв.). Следват Девня (1442 лв.) и Панагюрище (1285 лв.), като между тях се позиционира и Столичната община с 1433 лв.
• Сравнително скромното седмо място за столицата не трябва да изненадва запознатите с разликите в заплащането в различните икономически дейности. Например въпреки че средното брутно възнаграждение през 2018 г. в ИТ сектора (2495 лв.) и финансовите и застрахователните дейности (1794 лв.) е по-високо от това в добивната промишленост (1538 лв.) и в енергийния сектор (1784 лв.), заетите в тях лица в столицата формират много по-малка част от една много по-многобройна работна сила, отколкото заетите в добивната промишленост и енергетиката в по-малките общини.
• Ниското ниво на заплащане в повечето курортни общини е следствие както от традиционно ниското средно заплащане в сектора на хотелиерството и ресторантьорството (700 лв. на месец през 2018 г., най-ниското от всички икономически дейности), така и от неотчитането на реалния размер на възнагражденията.

Тъй като икономическите процеси често надхвърлят административно определените географски граници на общините (да не говорим за областите), не е изненадващо, че средното ниво на заплащане в някои от периферните на големите градове общини е всъщност по-високо. Основна заслуга за това има преработващата промишленост. Необходимостта от подходящи терени за разполагане на производствените мощности тласка инвеститорите извън големите градове и особено в посока вече наложили се и обособени индустриални зони, характеризиращи се с добра инфраструктурна свързаност.

Така именно промишлеността се налага като водещ сектор, който спомага за по-хармоничното разпределение на възможностите за заетост и съответно получаване на по-добри трудови доходи на територията на страната. Макар тези тенденции да не могат да окажат влияние върху стандарта на живот във всички региони, е видно, че се наблюдава постепенна дисперсия (разпростиране) на производствени мощности на по-голяма част от територията на страната, особено в преработващата промишленост.

Един от основните двигатели на процеса е нарастващият недостиг на труд в много райони на страната, като тук става дума както за количествените (брой работници), така и за качествените измерения на този недостиг (умения на наличната работна сила). Важен е и ефектът на постепенно повишаващите се заплати в общините, където търсенето на работна ръка е високо, а нейната наличност – сравнително ограничена. Това води до естествен пазарен натиск за увеличаване на възнагражденията с цел запазване на броя на наетите и/или привличането на нови служители.

Някои работодатели в преработващата промишленост, които по една или друга причина не могат да устоят на този конкурентен натиск, се виждат принудени да търсят алтернативни локации за своите производства, особено когато става дума за нови инвестиции. Освен подходящи терени и инфраструктура, важен фактор е достъпът до свободна работна ръка, която може да бъде ангажирана на цена, съответстваща на възможностите на предприятието. В по-дългосрочен план този процес води до по-хармонично разпростиране на преработващата промишленост на територията на страната, осигурявайки повече възможности за заетост и за част от населението в по-отдалечените и бедни общини.

Накрая идва мястото на една много важна бележка. Данните за нивото на брутната заплата в дадена област или община не отразява непременно нивото на доходите на местното население. Причината за това е огромният брой на ежедневните трудови мигранти – лицата, които работят и получават заплатата си на едно място, но живеят на друго. Последната официална информация за броя им е от вече далечната 2011 г., когато те са оценени на малко над 400 000 души. От тях 237 000 души всеки ден излизат от границите не само на своето населено място, но и на общината и областта, в която се намира то.

Класическият пример в това отношение е, разбира се, ежедневната трудова миграция между общините в обхвата на област Перник и Столичната община, но същите процеси протичат между Пазарджик и Пловдив, както и между повечето от другите водещи икономически центрове и тяхната периферия. Дори бегъл поглед към картата подсказва обаче, че интензивна ежедневна трудова миграция се наблюдава и в обратната посока – от по-големи към по-малки общини. Такъв е потокът от работещи по направленията Враца – Козлодуй; Варна – Девня; Пловдив – Марица; Карлово – Сопот; и Стара Загора – Раднево/Гълъбово.

Нови данни за ежедневната трудова миграция ще имаме едва след публикуването на резултатите от Преброяване 2021. Предвид подобрената инфраструктурна свързаност на страната и успешния пример с развитието на индустриални зони като „Тракия“ и „Божурище“ имаме всички основания да очакваме повишаване на броя на ежедневните трудови мигранти въпреки продължаващия спад на населението на страната.

Заглавна снимка: © Инфограф