Конституционният съд в полето на хибридната война

С Решение №13 от 2018 г. Конституционният съд определи, че подписаната от Република България Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (т.нар. Истанбулска конвенция) не съответства на Конституцията. С оглед на постановеното решение, Конвенцията не може да бъде ратифицирана от Народното събрание, без да бъде изменена Конституцията.

Актът, постановен от органа за конституционен контрол, прегражда пътя пред изпълнението на поетите от страната ни международноправни ангажименти и поставя България в изключително неблагоприятно положение както в рамките на Съвета на Европа, така и в рамките на Европейския съюз. Нещо повече, решението е поредната предпоставка за задълбочаване на ерозията на правовата държава в България и окончателно разсейва всякакви илюзии, че Конституционният съд може да бъде ефективен гарант за господството на правото у нас отвъд политическата конюнктура и залитанията на обществото по авторитарни идеи поради липсата на достатъчна демократична култура или поради оркестрирани манипулации.

Въпреки големия си обем, решението на Конституционния съд прави впечатление преди всичко с липсата на ясна логическа нишка в мотивите, а именно защо Истанбулската конвенция противоречи на Конституцията.

За да намерят необходимото противоречие, осем от членовете на Съда са се отдали на странни лексикални упражнения на няколко езика, в резултат на които стигат до извода, че използваното в Конвенцията понятие за пол засяга две положения в Българската конституция – принципа на правовата държава, изведен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, и равенството на мъжете и жените, закрепено в чл. 6, ал 2.

Противоречието според мнозинството членове на Съда произтича от това, че използваното в Конвенцията понятие за пол се различава от понятието, с което борави Конституцията, следователно ратифицирането на Конвенцията би създало предпоставки за засягане на правната сигурност, която според практиката на Конституционния съд е проявление на принципа на правовата държава. От друга страна, различното разбиране за пол, което се твърди, че се използва в Конвенцията, би нарушило гарантираното от Конституцията равенство на мъжете и жените.

Откъдето и да се гледат така очертаните „противоречия“, в крайна сметка се налага един логичен извод: те са въпрос на изключително субективен прочит на съответните разпоредби на Конституцията,

който явно цели да обслужи една цел – да бъде преграден пътят за ратификация на Истанбулската конвенция. За постигането на тази цел мнозинството членове на Съда прибягват и до превратно тълкуване на Истанбулската конвенция, като изцяло в духа на истеричната пропагандна кампания, развита от проруските хибридни мрежи и някои крайни религиозни течения откриват в нея създаването на ново понятие за пол, каквото в действителност Конвенцията не въвежда. Мнозинството членове на Конституционния съд дори са открили и задължение, което Истанбулската конвенция по никакъв начин не налага –  въвеждането  на „процедури, осигуряващи правно признаване на пол, различен от биологичния“.

В плъзгането си по линията на хибридна война, която беше водена срещу ратификацията на Истанбулската конвенция, Конституционният съд отива още по-далеч. В текста на решението дори се заиграва с пропагандното клише „джендър идеология“ и се правят недопустими внушения за някакъв скрит дневен ред, който Съветът на Европа едва ли не преследва с мерките за защита от домашно насилие, насочен към размиване на границите между мъжкия и женския пол. Подобен подход е абсолютно недопустим за висотата на институцията, която Конституционният съд би следвало да има.

Постановеното от „пазителите на Конституцията“ решение е повече от тревожен факт не просто поради неговата логическа и юридическа неиздържаност, която четиримата съдии, застанали срещу приемането му (Константин Пенчев, Филип Димитров, Румен Ненков и Георги Ангелов), много убедително открояват в особените си мнения. Решението е повод за тревога, защото ясно показва, че

една от най-важните институции на публичната власт не може да изпълнява пълноценно отредената ѝ роля на последен гарант на върховенството на правото, на най-важен защитник на свободата и демокрацията в България.

Все по-основателен става въпросът: какви точно процеси текат в нашата страна? Това решение трябва да ни накара сериозно да се замислим дали ерозията на демократичната система и правовата държава у нас не е достигнала фатален стадий, при който е въпрос на време България да бъде официално откъсната от пътя на своето развитие като европейска демокрация. И да бъде формализиран пълният и неограничен контрол над държавата, гражданите и техните ресурси от тези среди, чието лично съществуване и материални интереси са основани на пороците и проблемите, от които страната ни страда години наред. И които не позволяват на България да надмогне положението си на една от най-бедните и най-изостанали в развитието си държави в Европа.

Заглавна снимка: Конституционният съд на Република България