Кой има право да изрази волята ни, ако ние не можем?

Кой е близкият човек, който искаме да бъде уведомен, ако сме в безпомощно състояние? Кой да взема решения за нас, ако не сме в съзнание или не сме адекватни? На кого имаме доверие, че ще предаде точно желанията, ако умрем – дали да бъдем погребани или кремирани, къде да бъдат останките ни, дали органите ни да бъдат дарени след нашата смърт?

Неприятни въпроси, но никога не е късно да си ги зададем. А някои критични ситуации ни изправят пред тях с неизбежност – ако наш близък почине, ако имаме сериозни здравословни проблеми, ако се разминем на косъм със смъртта. Неотдавна ме попитаха: „Какво ще правиш, ако се наложи да бъдеш погребана?“ Тогава дълго се смях, защото, ако се наложи да бъда погребана, естествено, няма да мога да правя нищо. Въпросът обаче всъщност е сериозен – какво искам да се случи с това, което остане от мен, когато умра?

Още по-важно е да се запитаме

дали хората, които искаме да изпълнят волята ни, ако ние не сме в състояние да я изразим, имат право да сторят това?

Зададох си този въпрос, когато разгледах здравното си досие в сайта на Здравната каса. Там е предвидена възможност пациентът да впише контактите на хора, с които лекарите да се свържат при необходимост. Може да избирате между родители, деца, съпруг и съпруга, друг роднина, общопрактикуващ лекар, познати и други. Ако живеете с любим човек, с когото не сте сключили брак, но той/тя е, на когото/която имате пълно доверие, в коя графа ще го/я сложите? Да е роднина – не е роднина. Остават вариантите познат или други. Може да сте живели заедно дълги години, може да имате и деца, но положението е такова – познат или други.

И това е по-малкият проблем. По-сериозният е, че половинката ви, все едно как ще я означите в сайта, няма право да взема никакви решения за вас. И за това не е виновна Здравната каса –

от гледна точка на закона значение има само бракът.

Затова от гледна точка на закона половинката ви не е нищо повече от познат или друг.

В същото време все по-малко хора вярват в институцията брак и съответно все по-малко хора се женят. Повече от половината деца в България са родени във връзки без брак. Тук традиционно настроени люде ще кажат – ами нека се оженят. Ала защо да се женят, ако не вярват в брака като тайнство? Или ако не искат да се заричат „докато смъртта ни раздели“ и желаят любовта, а не законът да регулира отношенията им?

В такъв случай, ще кажат някои, човек може да разчита на родителите си, децата си (ако са пълнолетни) или на други роднини. А ако няма такива? Или ако има, но не са в състояние или не искат да се погрижат за него? Има много варианти: самите те да имат нужда от помощ; да не са в България; да са хора, които никога не са били близки с вас и не биха поели ангажимент; да са родители, братя или сестри, които не искат да имат нищо общо с вас… Последната хипотеза е доста вероятна, ако човек е в еднополова връзка.

Всъщност

хората в еднополови връзки нямат полезен ход.

Ако за хетеросексуалните може да се каже, че е тяхно решението да се женят или не, хомосексуалните нямат това право. А нерядко заради сексуалната си ориентация нямат и близки роднини, на които да разчитат.

Моя приятелка в разцвета на двайсетте си години вече е загубила и двамата си родители. Не се е вживяла в ролята на сираче не само защото е силен човек, а защото има пълната подкрепа на партньорката си, с която живее. След като претърпя операция, партньорката самоотвержено ѝ правеше превръзки на раната. Но никой нямаше да пита партньорката, ако моята приятелка не беше в състояние да взема решения за себе си.

Мой приятел живее с партньора си повече от десет години. Когато партньорът му се разболя и влезе в болница, той не беше на себе си от страх, че ако ситуацията се влоши, няма да бъде допуснат до него и няма да може да предаде волята му.

Друга приятелка, хетеросексуална, претърпя тежка операция наскоро и известно време не беше в състояние изобщо да се движи. Тя е неомъжена и има късмета, че може да разчита на майка си, дошла от другия край на България, за да се грижи за нея. Защото в болницата, в която е лежала, сестрите имали практиката да оставят безпомощните пациенти в собствените им фекалии, ако нямат близки, които да ги почистят.

В интерес на истината, много болници в България не спазват строго собствените си правила за достъп до пациентите, не на последно място – защото не им осигуряват достатъчни условия или грижи. И им е все едно кой носи чаршафи, сапун, тоалетна хартия или памперси, стига някой да го прави. В други болници условията са по-добри, но персоналът допуска всеки желаещ при пациента – от човещина. В критична ситуация обаче – безсъзнание или смърт, – колкото и да са добронамерени здравните работници, не могат да оставят да решава някой, който по закон няма право.

Историята защо у нас няма регистрирано партньорство, е много поучителна.

Разказвала съм я и преди, но е полезно да се напомня. Преди десетина години имаше проектозакон в парламента за легализиране на съвместното съжителство. Тогава гей активисти се обърнаха към Комисията за защита от дискриминация с въпроса: ако законът бъде приет и той не важи за еднополовите двойки, това дискриминация ли ще е? Да, рече Комисията. Което беше и краят на законопроекта.

Още когато разказах тази история, заявих, че

от ограничаването на правата на една група всъщност страда и мнозинството.

Защото иронията е, че този законопроект не беше замислен за еднополовите двойки. Целта му беше да регулира вече съществуващия факт, че все по-малко хора се женят. Статистически потърпевшите от липсата на легализиране на партньорството без брак хетеросексуални са повече от хората в еднополови връзки.

По същия начин днес, през 2018 г.,

заради хомофобията потърпевши са реалните и потенциалните жертви на домашно насилие,

голямата част от които са в хетеросексуални семейства или връзки. Именно това се случи с отхвърлянето на Истанбулската конвенция. Конвенцията не се занимава само с наказване на вече осъщественото насилие, а и с превенция – реформи в образованието например, които да възпитават в равно третиране на мъжете и жените. Ситуацията истеризира дотам, че вече всеки, който смята, че има потребност от систематично противопоставяне на насилието над жени, бива заподозрян, че иска да прокара „скрит дневен ред“ за легализиране на гей браковете и третия пол. Излиза, че е за предпочитане жените да бъдат бити, отколкото да бъдат дадени някакви права на различните и те да бъдат защитени от насилие.

При това става дума за около една четвърт от жените в България, които са преживели домашно насилие, срещу между 5 и 10% ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуални, трансполови и интерсекс) хора. Отново представители на хетеросексуалното мнозинство са в по-голяма степен потърпевши.

Коя ли ще бъде следващата част от хетеросексуалното мнозинство, която ще бъде жертва на хомофобията?

Може би децата? Такъв вариант не е изключен, ако например превенцията на тормоза в училище се асоциира със защитата на гей и транс учениците. Или бащите на малки дъщери, които рискуват да си отнесат боя, ако отидат с детето в женската тоалетна (защото са мъже и може да се възприемат като заплаха за другите жени), както и в мъжката (защото момиченцето ще бъде сред облекчаващи се мъже)?

Възможни са много варианти, но реалността е в състояние да надхвърли и най-развинтеното въображение. Обществените тенденции обаче не са нещо абстрактно. Те се формират от хора и пак хора могат да ги променят. Стига да сме способни да мислим за последствията от омразата към различните.

Защото кръгът на омразата има свойството да се разширява, докато в един момент погълне и самите мразещи.

Заглавна снимка: Martha Dominguez