На второ четене: „Краят на земята“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Краят на земята“ от Мария Роса Лохо

превод от испански Майя Илиева, изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, 2019

Както често става, краят се съдържа още в началото. И в смисъла на историята в този роман, и съвсем буквално – книгата започва с последното писмо, което Елизабет Армстронг ще получи от Розалинд. Непознатата жена трескаво разказва за собствения си живот, който по таен начин е обвързан с Елизабет.

Елизабет живее в Лондон и е дъщеря на англичанина Оливър Армстронг – предприемач, който смята за нужно и възможно да запазиш от детето си истината за миналото, ако тя е твърде болезнена за теб самия. Тайните за произхода на Елизабет, родена в Рио де ла Плата, и за покойната ѝ майка, от която има запазена само една стара дагеротипия, бавно ще се разкриват от думите на Розалинд, която пише от Финистере.

Буквално „краят на земята“, нос Финистере е крайната точка на маршрута до Сантяго де Компостела за много от поклонниците. Името е от латински и носи древните вярвания за мястото, смятано за края на земята (макар че всъщност то не е, както се твърди понякога, най-западната част на континентална Европа – титлата принадлежи по право на Португалия).

В книгата четем още една книга – историята на Розалинд преди 40 години, описана чрез писмата. Розалинд, дъщеря на ирландец и галисийка, пресича океана тъкмо омъжена за съпруга си лекар. Пътуват към вътрешността на Аржентина – преминават Буенос Айрес, „бял и нисък град, който май изглеждаше привлекателно само отдалеч“, и продължават към малко село, където професията на мъжа ѝ ще се цени повече.

Местните са настоявали за това колко ще им е полезен млад лекар, и може би за да не го откажат, а може би защото самите те са свикнали с конфликтите, почти не предупреждават младата двойка за вътрешните борби в региона Рио де ла Плата, нито за пограничните войни, които индианските племена водят срещу креолската общност.

На това пътуване Розалинд се запознава с Оливър. Пътуващите ще бъдат пленени от индиански племена, преди да стигнат до крайната си точка. В историята на Розалинд този плен се превръща в сцена, на която блясват различните персонажи. Как ще се справят всички те – и как ще се справи самата тя – с новия си живот? Кой ще извърти ситуацията в своя полза, кой ще остане скован в предишните си идеи и кой ще се научи на гъвкавост?

Както често се случва в подобни разкази в разказа, писмата на Розалинд са всъщност по-интересни от живота на младата Елизабет. Но това е разбираемо – около 20-годишна, тя тепърва ще трябва да намери собствения си път, докато Розалинд е изживяла няколко живота. Елизабет се опитва да разплете историята на произхода си, но в реалността се случва и друго, далеч по-безинтересно – идва време да ѝ се намери съпруг. Историите на двете жени са неравни в залозите си, но пък така показват как се появява личността. Елизабет все пак търси себе си – предимно с подкрепата на леля си, която я запознава с куп интересни хора.

Разказът звучи донякъде формалистично (разбира се, нещата се заплитат по апетитен начин, който би било грешка да се разкрие), но всъщност силата на книгата е в детайлите. Авторката Мария Роса Лохо, родена в Буенос Айрес, е дъщеря на испански преселници след Гражданската война и както точно е отбелязано в кратката биография на задната корица – разбираемо е да пише за идентичност, избрана родина и вписване в ново място.

Тези основни теми обаче тя не смила предварително за читателя, нито пък спира, за да обясни подробно другите си посоки и разклонения. В един момент например се появява младият Оскар Уайлд, който задълбочава темата за неприязънта на англичаните към ирландците (и до днес в някои формуляри в Англия „ирландец“ е отбелязано като различен етнос от „бял“, както ми разказваше мой приятел с такъв произход).

В срещите с местни племена го има и сложния въпрос какво означава цивилизован свят – авторката изобщо не се опитва да опрости темата. Литературата също се оказва спасителна за героите, но в различни посоки – понякога им показва реалността по-ясно, а друг път те се губят във фантазиите и в опита да натъкмят живота си към романите, които четат. Влиянията са от Сервантес до Шекспир. Без директно да назовава колонизирането, книгата говори именно за него като за пренаписване на историята и насилие над нея. То се среща в много посоки – и при огромните процеси, и при дребните неща, като измислянето на нови имена на познати от векове растения.

Присъства и темата за феминизма и жените в различните култури: какво е позволено тук и забранено там. Всъщност женското и майчинското – по линия на това, че Розалинд е по-възрастна от Елизабет, или по линия на липсващата майка – присъства по повече от един начин. Младата жена постоянно търси това внимание, но „всичките ѝ майки – реални, заместителки, литературни – умираха, млъкваха или изчезваха като миражи. Освен вечната госпожа Грант (гувернантката ѝ – б.р.), която никога не се беше стремила да прилича на майка, но на чиято вярност (ако и да не беше обич) можеше да се разчита“.

Темата за повърхността и дълбочината – и хората, които избират едното или другото, суетата или честността – също присъства многопластово. Напластен е и хуморът. Елизабет например се чуди дали баща ѝ би признал, че „неговата предполагаема непогрешимост по отношение на светските дела беше толкова ефимерна, колкото непогрешимостта на католическия папа по отношение на делата божии“. „А, вие имате и чувства?“, пита хладно в един момент Розалинд и щом получава отговор, че те не са „за показ пред разни диваци“ (има предвид индианското племе – б.р.), тя срязва отново, без да губи почва под краката си: „Ами тогава пестете си ги, че сигурно са доста оскъдни.“ А един от най-интересните образи – индианецът лечител Погледни по-далече, има поетично име, което обаче на друго ниво е подигравателно-назидателно към читателя – този герой постоянно напомня да погледнеш по-далеч от носа си.

Краят на земята е метафорична точка, която е повече вътре в нас, отколкото в географията. В този край може да има доста неудобни истини – за предварителните ни идеи за нас самите, културата, миналото, родителите, ролята ни в голямата картина. Но както убедително показва Мария Роса Лохо, краят е начало. И е нужно всеки да стигне до граничните си точки, за да се научи да живее свободно.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.