Остров Лесбос: Европейците, които протягат ръка към бежанците

Малко след визитата на папа Франциск в България и дълбоко символичното му посещение в бежанския център във „Враждебна“, все по-далечно става ехото от призива му към българите – като народ, познал драмата на емиграцията, да не затваря очите, сърцата и обятията си за онези, които чукат на вратата.

Днес ще ви разкажа за няколко души с широко отворени очи, сърца и обятия, които не остават безучастни пред човешките трагедии на бежанския поток към Стария континент.

Те идват от различни точки на Европа на гръцкия остров Лесбос, където и досега пристига голяма част от бежанците, предприели опасното пътуване по море от Турция. На това райско място в Източното Средиземноморие се намира и бежанският център „Мория“. Наред с местните хора, които предприемат много инициативи в подкрепа на търсещите убежище, доброволци от цяла Европа дават пример за солидарност, за каквато държавите членки на Европейския съюз години наред не намират воля и път, и тяхната помощ понякога се оказва безценна.

Муса, бежанец от Афганистан на 70 години, бяга от преследванията на талибаните в родината си и изминава сам целия път до Лесбос. Спи в еднослойна лятна палатка в маслиновата гора около „Мория“, обитавана от всички, за които няма място в официалния лагер. Подгизнал и премръзнал в зимните дъждове, без да се храни добре, Муса страда и от диабет, който се обостря и стига до нива, почти несъвместими с живота. В това състояние го намира испанката Лус Кармона, докато раздава одеяла на бежанците през зимата на 2018 г. С помощта на Върховния комисариат за бежанците към ООН, тя организира настаняването му в квартира в административния център на Лесбос – Митилини.

„Вдъхновението ми идва от примера на Майка Тереза, която казва: „Ако не можеш да вършиш големи дела, върши малките с любов“ – споделя доброволката от Барселона.

„Крайната ми цел е чрез системата за събиране на семейства да му помогна да отиде при дъщеря си, която живее в Германия“, казва Лус.

Докато тече дългата процедура, тя посещава Муса няколко пъти в седмицата, уверява се, че се храни добре, води го на лекар и се старае да го разведри. Понякога двамата се разхождат по брега на морето. „Много се страхува от морето, но се опитва да преодолее страха си. Той е много силен и смел човек. Представете си да видите морето за първи път и да трябва да прекосите бурните му води в малка претоварена гумена лодка посред нощ.“

„Всичко, за което този човек мечтае, е един ден отново да види дъщеря си и да успее да прегърне внука си“, разказва Лус, която го нарича папа и споделя, че го чувства като собствен баща. Тя не говори фарси, а той не говори английски. „Говорим с езика на сърцето – най-универсалния език. Любовта и грижата нямат нужда от превод“, казва Лус.

На испански името ѝ означава „светлина“ и местните вече я наричат с гръцкия му еквивалент – Фотини. Вече близо три години тя осигурява офталмологични прегледи и очила за бежанци чрез организацията си „Светлина без граници“. Пристига сама с малката си кола, натоварена с 1000 чифта очила. Избира точно този тип медицинска помощ като продължение на благотворителен проект, който развивала в Тибет, Индия и Латинска Америка. На Лесбос намира съмишленик в лицето на местен офталмолог, който поема най-сериозните случаи. С по-леките се занимават офталмолози доброволци в полева клиника край „Мория“. „Най-трудното е да намерим специалисти, за да доброволстват в клиниката“, обяснява Лус, която координира цялата дейност на организацията.

С един-единствен щатен лекар в „Мория“, където живеят близо 5000 души, специализираните медицински грижи са сред най-важните и най-трудните за осигуряване. Доктор Иван Уртадо е 33-годишен гинеколог от Барселона. Когато го срещам на Лесбос през януари 2019 г., той е взел две седмици отпуск от частната клиника, където работи, за да дойде като доброволец в полевата клиника на испанската неправителствена организация Rowing Together, която осигурява гинекологични грижи на жените в регистрационния център „Мория“.

„Медицинската работа тук не е по-различна, но предизвикателството е да се справиш с емоциите по време на работния ден.

Пациентките тук идват не само със здравословните си проблеми, но и с историите, които са ги превърнали в бежанки“, разказва лекарят. Той преглежда по около 30 жени на ден, много от които са преживели сексуално насилие – в родината си или по пътя до остров Лесбос, изминали са дълги разстояния по суша от Африка и Азия и са оцелели в несигурното пътуване по море от турския бряг.

„Никога не можеш да се подготвиш достатъчно добре за това, което ще чуеш и видиш тук, но трябва да знаеш достатъчно, за да избегнеш шока при първоначалния сблъсък с тази действителност“, казва доктор Уртадо, който е черпил от опита на своя колежка от Испания. Вместо да се съсредоточава върху лошите условия в лагера и начина на живот на бежанците на острова, той търси положителните примери. „Тук има хора, които са били щастливи в родината си, имали са всичко там. Изведнъж се е наложило да бягат и практически са останали без нищо. Тук обаче животът продължава – сред бежанците има много инженери, компютърни специалисти, хора, владеещи много езици. Те се опитват да намерят нов път за себе си и е чудесно да ги видиш усмихнати“, разказва лекарят доброволец и добавя:

„След като помислиш за това, преставаш да се оплакваш от всевъзможни неща.“

„Днес на преглед дойде жена, която се оказа бременна. Съпругът ѝ чакаше отвън – това се налага, защото кабинетът ни е много малък. Съобщих му новината и той се зарадва много. Каза, че отдавна се опитват да имат дете. Бяха изключително щастливи. Така че… животът продължава дори тук“, споделя д-р Уртадо. Въпреки че много от пациентките му на Лесбос идват от консервативни традиционни общества и религиозни общности, досега никоя не е отказала преглед само защото гинекологът е мъж: „Ако обясниш добре какъв е проблемът и защо се налага някоя процедура, обикновено се съгласяват.“

Доброволчеството не е нещо ново в професионалната среда на доктор Уртадо в Барселона. Много негови колеги са помагали на Rowing Together и на организации с подобна насоченост. „Всички много ме окуражаваха. Директорът на клиниката, в която работя, осигури материали, които да донеса тук. Дойдох с два куфара консумативи, така че нямаше място за много лични вещи в багажа“, усмихва се лекарят.

Доктор Уртадо е доброволец само за две седмици. Много организации имат условия към доброволците да останат поне три месеца, но Rowing Together са по-гъвкави заради специфичната квалификация на техните помощници. „В моя случай и колегите, и шефовете ми се постараха да ми помогнат да замина, но определено трябва да бъде по-лесно да отделяш професионално време за доброволчество.

Две седмици може и да не са много, но ако повече хора в нашата гилдия отделят по толкова, организацията ще има списък на чакащи доброволци.

В момента не е така, затова се надявам да вдъхновим повече лекари да помагат безвъзмездно като доброволци“, казва доктор Уртадо. По думите му това е много ценно преживяване не само за лекари. „Каквото и да правите, винаги можете да окажете помощ на някого в нужда. Не е необходимо да е тук, може да е в собствения ви град – винаги е важно“, допълва той.

Студентката Лиз Хакеборд идва от Холандия, където отделя много от свободното си време за доброволчество в помощ на деца бежанци. Педагог по специалност, тя следва магистърски програми по специална педагогика и клинична психология. „За първата програма интервюирах близо 30 самотни малолетни бежанци – предимно от Сирия и Еритрея, но също и от Ирак, Иран, Афганистан, Судан. Чувала съм всякакви истории. По втората програма изследвам как различни психични проблеми, като психоза и посттравматичен стрес, се проявяват при бежанците. Освен това приятелят ми е от Сирия и знам какво е преживял като бежанец.

Дойдох на Лесбос, защото исках да видя със собствените си очи какво се случва. Исках да направя нещо на място, защото у дома се чувствам абсолютно безсилна“, казва Лиз.

По данни на Върховния комисариат за бежанците към ООН, в „Мория“ са настанени около 340 самотни малолетни. „Почти със сигурност това оставя травма за цял живот. Има обаче и деца, които са много силни и гъвкави и успяват да се справят с немислими проблеми“, коментира Лиз.

Срещам я в ресторанта, наречен „У дома за един ден“, където местната двойка Никос и Катерина предлагат безплатна храна за бежанци. За двете седмици, в които е тук, холандката помага за приготвянето на храната, сервирането и почистването на ресторанта, както и за организирането на различни забавления. Това е втората ѝ доброволческа мисия на острова. „Когато се прибрах след първата мисия, си помислих, че никога повече не трябва да се оплаквам от нищо – такова преживяване определено променя светогледа ти. Оттогава няма ден, в който да не мисля за Лесбос – за лагера, за палатките, за хората. Затова знам, че не идвам тук за последен път“, категорична е Лиз.

Някои доброволци идват за кратко, но остават с години. Куентин е един от координаторите на независимия бежански лагер „Пикпа“, управляван от местни и международни доброволци. Пристига за първи път с идеята да остане шест седмици, а го срещам в края на втората му година на острова.

В родния си град Тулуза е работил за компания за соларни панели и е сътрудничил на благотворителна организация, като приютява в дома си самотни малолетни бежанци, превърнали се в бездомници, след като системата за търсене на убежище ги е изхвърлила. „Когато чух историите на хората и научих как са стигнали дотук, реших да напусна работа и да заявя по-сериозна позиция“, казва младият французин. Избира да бъде доброволец в „Пикпа“ заради независимостта на организацията, която движи лагера.

„Не одобрявам принципа на хуманитарната помощ и не исках да бъда част от система, която само слага малко мехлем върху раната, без да стига до същината на проблема“, обяснява Куентин.

Той вече е част от екипа на лагера „Пикпа“ и получава символична заплата, която стига за покриването на основните му разходи. Неговата роля е да координира регулярни срещи между всички, които участват в процедурата по предоставяне на закрила – лекари, юристи, социални работници. „Заедно преценяваме кои са най-уязвимите хора, които спешно трябва да бъдат изведени от „Мория“. В зависимост от капацитета си в момента преценяваме кои случаи можем да поемем“, разказва Куентин, който също придвижва документите и трансферите на хора в „Пикпа“.

Най-важни за преценката му са ресурсите на лагера. „Ако имаме само една медицинска сестра, не бихме могли да поемем случаи на тежки заболявания. Ако в момента нямаме психолог, не можем да приемем човек със суицидни мисли“, уточнява той.

Когато го питам защо го прави, Куентин ме изненадва с отговора, че тази работа облекчава чувството му за вина. „Работя предимно с хора от френскоговорещите държави в Африка. Като гражданин на Франция нося огромна вина за ситуацията, в която се намират – заради колониалната епоха и наследството от нея“, обяснява той. Справя се благодарение на силната подкрепа на екипа на „Пикпа“.

„Имаме и щастливи моменти – когато някой получи убежище или се събере със семейството си в Германия например“, допълва младежът.

За доброволчеството няма възраст. Срещам 66-годишната холандка Тжарда след нощната ѝ смяна на североизточния бряг на Лесбос. Тя е от доброволците, които наблюдават морето за идващи лодки, уведомяват властите, за да бъде организирана спасителна операция, преди положението да е станало бедствено, и екип на брега да се насочи към мястото на акостиране със сухи дрехи. „Дойдох тук за първи път през 2016 г. и останах два месеца. Върнах се в Португалия, където живеех по онова време, но бях много неспокойна. Изобщо не разбирах какво правя там. Идвах и се връщах още два пъти, а сега живея тук“, разказва тя. На това място има и екипи, които правят същото, но Тжарда го прави сама, без да е част от по-голяма организация.

„Живея толкова близо до морето, че мога да го наблюдавам с бинокъл от градината си“, уточнява тя.

Тжарда има много лична причина да бъде доброволка на Лесбос. „Имаше период от живота ми, в който ми беше изключително трудно, но винаги бях обградена от хора, които ме подкрепяха. Сега и аз искам да направя нещо подобно. Не е кой знае какво, но знам, че трябва да го сторя, защото всичко е толкова нечестно, че често се ядосвам, натъжавам се и се чувствам безсилна. А знам, че човек може да разреши само проблема, пред който е изправен непосредствено. Не мога да променя света, мога да направя само малкото, което е по силите ми“, смята тя.

Младият ирландец Бари Лайсът е страстен фен на футбола и вярва в магията на великата игра. Когато един от най-добрите му приятели и съотборник отива на Лесбос през 2015 г. като доброволец, който спасява хората от лодките край бреговете на острова, се заражда идеята за първия футболен турнир за деца бежанци, който се провежда през септември 2016 г. с участието на над 150 момчета и момичета. „Наехме игрище за турнира и автобуси, с които децата да стигат до него. Подготвихме плакати на гръцки, английски, арабски и фарси. Организирахме доброволци, които да помагат за тренировките и състезанията. Събрахме дарения от бутонки, маратонки, топки, конуси и пренесохме всичко в багажа си“, изрежда Бари, който към онзи момент работи във ФИФА и колегите му правят голяма част от даренията за турнира.

„Имахме и проблеми – децата настояваха да се разделят в отбори по националности и да играят Сирия срещу Ирак.

Това изобщо не беше добра идея, защото само задълбочаваше разделенията. Наложихме разделение само по цветовете на екипа и всичко потръгна в добра посока. Когато хората се отдадат на играта, бързо забравят кой откъде идва – все пак футболът е игра с два отбора и съдия, когото никой не харесва“, смее се Бари.

В резултат на тази инициатива в общинския бежански лагер „Каратепе“ е основан футболният отбор „Каратепе Юнайтед“ – с бял екип, собствена емблема и дори песен. В края на турнира той се изправя срещу местния отбор на „Олимпиакос“ и финалът се превръща в голям футболен празник за Лесбос. Година по-късно турнирът се разраства, получава подкрепа и от каталунския ФК „Барселона“.

Този път се включват много повече момичета. „Има една картина, която никога няма да забравя – споделя Бари. – Имаше едно малко момиче с белези от много сериозни изгаряния по лицето и главата. Винаги носеше шапка. Беше прекрасно да го видя да тича и да се радва!

Имаше и други деца с белези – от шрапнели и взривове, а това са само видимите белези, които те носят. Затова е безценно да ги видиш да се впуснат в игра и отново да имат нормално детство“, допълва ирландецът.

„Бежанците не са бедни хора, към които трябва да изпитваме съжаление. Има много примери за световноизвестни футболисти, които са били бежанци. Като ирландец не мога да не припомня, че и моят народ е бил принуден да бяга. Всичко това трябва да ни припомня непрекъснато, че бежанците са хора като нас“, смята Бари Лайсът.

Междувременно от Лесбос пристигат и добри новини – в началото на април Муса получава разрешение да замине за Атина и да се срещне с дъщеря си и внука си – за първи път от четири дълги години.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group. Заглавна снимка: Лус и папа Муса отпътуват за Атина © Десислава Микова