Това е едно от най-тихите и най-тъжни места, които някога съм виждала. На поляната, заградена с телена ограда, сред тревата, позеленяла от влажния средиземноморски климат на Лесбос през януари, личат контурите на нечии гробове, подредени в правилни редици. Малките надгробни камъни лаконично съобщават датата на смъртта и понякога възрастта на човека, погребан отдолу. Само на малцина са изписани и имената. Това е гробището за бежанците, чиито истории никога няма да бъдат разказани. Тук погребват хората, които никога не изминават пътя към Европа.

До един от гробовете стоят две плочи – на 31-годишната Галия и нейното бебе на едва годинка. Двете са загинали в морето на 18 юли 2016 г. До тях намирам гробовете на Ахмад и Фатима – и двамата също на по една година. Зана на 3 години. Стигам до безименен гроб на 5-годишно дете. Прилежно подредени камъни ограждат малките елипсовидни купчини пръст – някой се грижи за реда на това място с упорита методичност, издръжлива на неразбиране, негодувание и бюрократични препятствия.

Най-новите гробове все още нямат надгробни плочи: край един стои бетонна тухла, край друг – изсъхнал клон от маслиново дърво. Мястото се запълва бързо.

Тази картина изплува с новината от ранните часове на 11 юни за пластмасова лодка с 64 бежанци на борда, преобърнала се в морето на път от Турция към бреговете на гръцкия остров Лесбос. Общо седмина – две деца, четири жени и един мъж – са загинали. Други 57 души бяха спасени от гръцката брегова охрана с помощта на патрулен кораб на европейската гранична агенция „Фронтекс“.

Тази новина намери място в дневния ред на световните медии, за разлика от много други подобни случаи по-рано – според Световната организация по миграцията от началото на тази година 41 души, опитали да потърсят убежище в Европа по източносредиземноморския маршрут, са загинали или се смятат за безследно изчезнали.

Това гробище съществува от 2015 г., когато на остров Лесбос пристигат рекорден брой бежанци – над 860 000 души според данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН. Оттогава е и статистиката за най-много смъртни случаи – близо 800.

„Онова лято организирахме погребения почти всеки ден“,

спомня си Ефи Лацуди, която стои в основата на много местни инициативи за солидарност, включително лагера „Пикпа“, където се грижат за най-уязвимите хора.

Първите погребения на бежанци, загинали по пътя към Лесбос, датират от 2001–2002 г. Организирани от местните власти, церемониите са сведени до кратки бюрократични процедури – „нетипични за общество с много по-емоционално отношение към смъртта“, отбелязва Ефи. През 2009 г. няколко местни хора започват да дават гласност на тези случаи – с присъствието си на погребенията настояват за достойно изпращане на безименните жертви на опасното пътуване.

„Така едно декемврийско утро през 2012 г. се събудихме с новината за нова трагедия край източния бряг на острова – на брега бяха открити повече от 20 тела. От потъналата лодка беше оцелял само един човек, който лежеше в болница в безсъзнание. Беше ужасяващо. Тогава местните се мобилизирахме – от години бяхме свидетели на такива неща, но никога не говорехме за тях“, разказва Ефи Лацуди.

Погребали мъртвите в едно затънтено кътче на общинското гробище, отредено за бездомници, бедняци без роднини и хора, които не принадлежат към християнската вяра. „За бежанците поставяха надгробни плочи, на които не пишеше нищо – нямаше и дума, която да упоменава кой почива в тези гробове. Там имаше гробове от 2007 г. насам, което означава, че загиналите по-рано или не са били погребани, или са погребани съвсем анонимно“, обяснява гъркинята. През 2012 г. обаче присъства и кметът на административния център Митилини, както и малката общност от бежанци на острова –

трагедиите в морето вече не са безгласно подминавана тема.

Ковчег © Karol Grygoruk

„Смятам, че е много опасно, когато някой умре, да не приемаме смъртта му за нещо важно. Това означава да приемем, че някои хора имат по-малко право на живот и по-малко заслужават уважение в смъртта. За мен това е висша форма на несправедливост“, казва Ефи. Другата опасност, която тя вижда, е превръщането на такива трагедии в нормална част от ежедневието. „Дори гледайки мъртъв човек, продължаваме да мислим за него с етикети – нелегален имигрант, бежанец, удавник, сириец. Философията на фашизма слиза чак до това ниво – да смяташ, че нечия смърт е маловажна и няма значение“, категорична е тя и пита: „Колко голяма новина щеше да бъде, ако морето изхвърлеше на плажа на някой гръцки остров телата на 23 европейци?“

„Представете си да се събудите някоя сутрин и във вашия град да открият мъртвите тела на 23 души. Би трябвало всички да бъдат потресени.

Реакцията обаче се изчерпва с въздишка: „О, горките хора“ и толкоз“, разказва още Ефи.

С всяка следваща година трагедиите зачестяват, а жертвите стават все повече на брой. При потъването на една лодка през 2014 г. загива почти цяло семейство. „Беше оцелял само синът, който загуби майка си, баща си, баба си и двете си малки братчета“, пояснява Ефи. Заедно с малка местна общност тя настоява погребенията да се извършват по начин, който да уважава човека, историята и културата му.

Критичната 2015 година обаче е различна – през онова дълго лято не минава и ден без нов случай с потънала лодка. Морето изхвърля мъртви тела по плажовете – някои с паспорти и установена самоличност, други – завинаги останали безименни. „Никога не можем да сглобим целия пъзел. Ако никой роднина не потърси тялото или от корабокрушението няма оцелели, никога не можем да разберем кои са тези хора и какво се е случило“, обяснява Ефи Лацуди, според която

жертвите са поне два пъти повече от официалната статистика, просто много хора изчезват безследно.

Ефи Лацуди © Десислава Микова

На острова също умират бежанци. Когато бях там през януари, последният случай беше с бежанец от Камерун, починал в палатката си в регистрационния център „Мория“ няколко седмици по-рано, чакайки решение по молбата си за убежище. „Страдал е от сърдечно заболяване, от което е починал. Не е починал от студ, както беше съобщено в медиите“, твърди Патрик Мансур, който работи в администрацията на „Мория“.

„Защо обаче човек със сърдечен проблем е настанен в палатка в „Мория“ в началото на зимата?

Нима това е нормално? Ако човекът е бежанец, явно е нормално“, възмущава се Ефи Лацуди.

Той е погребан в неформалното гробище за бежанци, пръстта на гроба му още не беше слегнала, когато го откривам. Купчина камъни стои там, където може и никога да няма надгробна плоча – това е скъпо усилие, което среща все по-голяма съпротива.

„В болницата има процедура за такива случаи – опитват да се свържат със семейството на починалия, за да информират близките за смъртта, а и за да идентифицират тялото със снимки и видео. Семействата обикновено настояват за това“, обяснява Патрик Мансур. В този случай други бежанци от Камерун са помогнали за връзката със семейството. „Оттам нататък това е работа на полицията. „Мория“ няма нищо общо. Правим само кратко неофициално възпоменание с общността и сънародниците на починалия“, допълва Мансур.

Отскоро гръцкото законодателство определя като уязвими и хората, преживели корабокрушение или загубили близки при прекосяването на морето до европейските брегове. Затова и Ефи Лацуди не приема

студената последователност на процедурата по регистрация, през която преминават хората минути след като са били извадени от морето.

„Миналата година в „Пикпа“ приехме жена, която беше загубила детето си в морето. В отчаянието си искаше да се хвърли от лодката на бреговата охрана. Властите, без да проявят достатъчно чувствителност, настояваха тя първо да премине през процедурата по регистрация. Бързо обаче установиха, че няма да могат да се справят със случая, затова все пак ни извикаха да го поемем“, обяснява Ефи.

Гробището за бежанци на о. Лесбос

Гробището за бежанци на о. Лесбос © Karol Grygoruk

Бюрокрацията получава приоритет и при последния случай. Роднините на загиналите и оцелелите при потъването на лодката са закарани до пристанището и оттам – за регистрация в „Мория“. Без право на време за скръб и утеха.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: © Karol Grygoruk

Десислава Микова

Десислава Микова

Журналистка и активистка за чиста околна среда. Чувства се най-спокойна, когато е на път. Вярва в способността на всичко и всички да се променят.