За магистърската програма „Лайфстайл журналистика“ – отвъд иронията

Неотдавна активното интернет гражданство намери нова тема за възмущение – магистърска програма на име „Лайфстайл журналистика“. Тя се предлага от Факултета по журналистика и масови комуникации (ФЖМК) на Софийския университет. Обект на критика станаха както съществуването на програмата, така и имената на различни дисциплини, включени в нея – например „Медии и пари“, „Гурме и медии“, „Право и лайфстайл“, „Инфотейнмънт“, „Фешън журналистика“. Сред критикуващите и осмиващите се наредиха писатели, журналисти, професори (авторката на настоящия текст също не направи изключение).

Темата отекна и в медиите. Възмущение изрази и собственичката и издателката на лайфстайл сайта „Момичетата от града“: „Веднага ви казвам – като собственик и издател на лайфстайл медия – никога не бих назначила студент, завършил такава „специалност“. И не защото няма да ми върши работа, най-вероятно ще е полезен. А защото очевидно е човек, който няма други стремежи, а това е тъжно. Още по-тъжното е, че най-големият университет в България изобщо предлага такава специалност на своите студенти. Когато нивото пада не само в медиите, но и в университетите, не остава много надежда.“

От ФЖМК предпочетоха да запазят мълчание и да не реагират на скандала.

Масовото обсъждане на темата възпроизвежда илюзията, че магистърската програма „Лайфстайл журналистика“ е нещо ново.

Лесно обаче може да се установи, че програмата се предлага поне от 2014 г., откогато датира страницата ѝ в сайта на СУ. Файлът с описанието ѝ и учебния план, предизвикал бурно недоволство преди броени дни, е качен преди близо година. От 2018 г. магистърската програма има своя страница и във Facebook, на която могат да се видят и видеоразкази на вече дипломирани магистри. Там става ясно и че последното кандидатстване за програмата е било през януари.

И ако разпространяването на „вайръл“ информация в социалните мрежи е обичайна практика, подчиняваща се на определени психологически механизми, то трудно може да се обясни липсата на проверка на информацията от страна на критикуващите от висотата на „сериозната журналистика“.

След като магистърската програма съществува от години, интересното е защо тя става новина чак напоследък.

През 2014 г. България за първи път изпадна от първите 100 държави в класацията на „Репортери без граници“ за свобода на медиите, заемайки 106-то място, след като предишните две години беше на 87-мо. След това спадът продължава, а в последните години страната ни държи 111-то място.

Редица телевизионни журналисти бяха съкратени или принудени да напуснат. През последните години „Нова телевизия“ се раздели с Анна Цолова, Дарина Сарелска, Виктория Бехар, Силва Зурлева, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Марин Николов, Лора Крумова, Валдес Радев, Мирослава Иванова, Галя Щърбева, Мария Йотова, Станимира Иванова, Живко Константинов… Подобни процеси текат и в БНТ – Искра Ангелова, Камен Алипиев, Роберт Ковачев, Надежда Московска са само част от журналистите, които бяха освободени.

В същото време не престава натискът върху неудобни за властта медии (от „Дневник“ до bTV), а журналистите нямат увереността, че евентуален случай на насилие срещу тях ще бъде честно разследван. За открития във Варненското езеро труп на журналиста Георги Александров разследващите органи дори от „кумова срама“ не допускат версията за убийство.

В тази ситуация лайфстайл журналистиката постепенно заема все по-големи територии от мястото на сериозната.

За разлика от политическата и разследващата журналистика, тя е далеч по-безопасна. А подвизаващите се в този жанр запазват работата си за къде-къде по-дълго време от колегите си, задаващи неудобни политически въпроси. Политическите предавания са се превърнали в пространство, в което представителите на властта да казват всичко, което пожелаят, без да се притесняват, че водещите могат да ги „хванат“ в противоречие или да поискат допълнителна информация. В „Нова телевизия“ критични журналисти комай не останаха. Учебникарски пример е трансформацията на БНТ във все по-удобно „беззъба“ медия. А предаванията за култура на националната телевизия са под постоянен натиск да се преориентират към лайфстайла, ако искат да продължат да съществуват.

И ако допреди две-три години процесите на „олекване“ на медиите в резултат на натиск върху тях или върху определени журналисти протичаха по-неусетно, в последно време приемат драстични измерения. Особено откакто Домусчиеви купиха „Нова телевизия“, Емил Кошлуков оглави БНТ, а Иван Гешев стана главен прокурор и започна да посочва журналистическите си „врагове“ поименно.

Именно в този контекст магистратурата „Лайфстайл журналистика“ изглежда цинично.

Защото университетът, чийто идеал е академизмът, се оказва част от общия процес на изместването на критичната журналистика от лайфстайла. А отъркването в знаменитости и в силните на деня получава допълнителна легитимност, ако е съпроводено с диплома. Как да не си спомним, че телевизия „Алма матер“, също част от ФЖМК, предлагаше на студентки в минижуп да станат известни (както се оказа – за изненада на немалка част от преподавателите във факултета), като носят на шефа кафе и сметана и се усмихват, докато той ги оглежда отзад.

„Аз избрах какъв да бъде моят стил на живот. Избрах да бъда заобиколена от красота, естетика, блясък, елегантност и изящество. Нещо, което винаги е било част от моята същност, но и което затвърдих напълно в университета благодарение на професор Любомир Стойков, за което съм му безкрайно признателна“ – така изразява благодарността си към магистърската програма, по-точно към един от ръководителите ѝ, водещата от „Канал 3“ Ивелина Кунчева.

Е, щом премиерът се хвали, че „три папи“ са го „галили по главата“, каква по-добра реклама за програмата от щастливата магистърка Ивелина Кунчева, погалена от Ален Делон? В това отношение и проф. Любомир Стойков като ръководител на програмата може да се похвали с личен пример – през 2019 г. той е удостоен с награда от президента Румен Радев, за тоалетите на чиято съпруга Стойков нееднократно е отправял комплименти.

Тази стратегия е хем печеливша, хем приятна и студентите много добре разбират това. Ето защо за обучението по лайфстайл журналистика кандидати няма да липсват. Съответно и преподавателите, предлагащи курсове в него, ще са спокойни, че ще имат достатъчно часове.

Въпреки че можем да видим магистратурата по този начин обаче, това не изчерпва смисъла ѝ.

Освен че е свързано с обществено-политическия контекст, образованието, включително журналистическото, има и своя вътрешна логика. Критиците на злополучната магистърска програма се държат, сякаш тя е единствената, която се предлага от ФЖМК. Някои от коментарите в социалните мрежи включваха реторичния въпрос защо във факултета няма и магистратури по разследваща или по политическа журналистика.

Всъщност за настоящата учебна година ФЖМК предлага общо 16 магистърски програми.

Сред тях – изненада – има и „Вътрешнополитическа журналистика“, а една от дисциплините в нея е „Разследваща журналистика“.

Тези факти опровергават първоначалното впечатление, че факултетът едва ли не си поставя за цел да произвежда само лайфстайл журналисти.

Също така, въпреки че е забавно, не е коректно да съдим за смисъла и стойността на една учебна дисциплина единствено по заглавието ѝ, без да сме наясно какво и как се преподава в нея. Ако знаем, че курсът „Право и лайфстайл“ се води от проф. Нели Огнянова, името му няма да изглежда смешно. Защото едва ли някой у нас е по-добре запознат от нея с българското и международното право в областта на медиите, както и с границите между личния живот и обществения интерес. А щом доц. Ясен Бориславов интерпретира връзката между пандемията от COVID-19 и изразяването на нежност през концепцията за цивилизацията на социолога Норберт Елиас, курсът му „Гурме и медии“ обещава да е интересен.

Лайфстайл журналистиката може да бъде смислена и висококачествена

въпреки масовото ѝ профанизиране не само в България. Тя не се свежда само до отъркване в знаменитости и папаращина, а може да включва и изследване на различни култури и субкултури, стилове на живот, изкуство и пр. Възможно е да се прави и с уважение и самоуважение. Дори у нас има читави лайфстайл издания, които отговарят на високи критерии. На журналистите в тях вероятно им е толкова тъжно да чуват думата „лайфстайл“ като обида, колкото на „сериозните“ журналисти, които всекидневно се срещат с убеждението, че журналистиката е „мръсна работа“. Възмущението на издателката на лайфстайл сайта „Момичетата от града“ от съществуването на магистърска програма по същата тема повдига въпроса дали тя не е интернализирала негативното отношение към попрището си. Иначе не би имала причина да мисли, че преподаването му предлага по-тесни хоризонти, отколкото нейното издание.

А доколкото магистърската програма има за таргет и студенти, които искат да се къпят в блясък, да ровят в „мръсното бельо“ на знаменитостите и да са галеници на властта, това не означава друго, освен че и висшето образование е част от общественото възпроизводство – нещо, което едва ли тепърва научаваме.

От друга страна, от презрителното отношение към програмата „Лайфстайл журналистика“ не следва, че „сериозната журналистика“ може да разчита на подкрепа

от страна на активното гражданство. Протестите в защита на журналисти са рядкост и в тях се включват най-вече представители на гилдията. Най-добре умеят да отстояват правата си чрез протест журналистите от Българското национално радио. Но да помните протести и публични демонстрации срещу отстраняването на знакови телевизионни журналисти? По-вероятно е да се случи обратното – журналисти да бъдат подложени на безмилостна критика както от представители на гилдията, така и от граждани.

Блестящ пример в това отношение бяха реакциите по повод на интервюто на Миролюба Бенатова с оглавяващия Националния оперативен щаб за борба с коронавируса ген. Мутафчийски. Това беше първото телевизионно интервю на Бенатова, откакто „Нова телевизия“ ѝ предложи унизителни условия на работа и тя предпочете да си изкарва хляба, карайки такси. Журналистката е искала да разговаря с представител на Министерството на здравеопазването (МЗ), оттам са я пратили при Мутафчийски. И се получава омагьосан кръг – генералът казва, че тя трябва да пита Министерството, а тя отговаря: „Оттам ми посочиха Вас.“

Голяма част от коментарите за интервюто бяха унищожителни.

В тях Бенатова беше представена като садистка, съзнателно изкарваща от кожа жертвата си – един достоен хирург – с въпроси, които не са за него. Въпреки че той символизира властта, а тя е в немилост. Имаше и критики, че интервюто е монтирано, в резултат на което беше публикуван и суровият материал – все едно интервютата не се редактират по принцип.

Интервюто на Бенатова имаше впрочем важно последствие – още на следващия ден МЗ обяви, че болниците нямат право да изискват от пациентите да заплащат тестове за коронавирус при постъпване. Именно за тези тестове беше един от основните въпроси на журналистката. Но тази ѝ заслуга потъна сред канонадата от критики. Въпреки че няма по-голяма победа за един журналист от това разкритията или въпросите му да доведат до практическа промяна.

Каква е поуката от тази история за един млад човек, който обмисля каква магистратура по журналистика да запише?

Задаването на въпроси, които могат да засегнат властта, не е желателно. А представителите на властта имат нежни и раними души, които трябва да се щадят. Далеч по-безобидно щеше да е, ако Бенатова беше питала Мутафчийски много ли му е тежко по време на извънредното положение, спи ли нощем, какви са хобитата му, какво символизират различните му униформи. Така че защо да ставаме разследващи журналисти, като има далеч по-безболезнени форми на професията?

Затова, преди да се присмиваме на ФЖМК, да обвиняваме властта и (само)цензурата в медиите за състоянието на „сериозната журналистика“ у нас, добре е да се замислим ние самите какво правим, за да е медийният ни пейзаж такъв, какъвто искаме.

Заглавна снимка: © Огнян Цветков