Роден през 1955 г., Лиу Сяо-бо започва да публикува критични статии през 80-те, а през 90-те е осъден няколко пъти заради участието си в продемократични движения. За последно е вкаран в затвора през 2009 г. за „подриване на държавната власт“ заради написването и разпространяването на манифеста „Харта 08“, призоваващ към редица демократични реформи в Китай, като отпадане на еднопартийната система, разделение на властите, независими съдилища и др. Въпреки международния натиск за освобождаването му, включително от Европейския съюз, остава в затвора, където умира от рак на черния дроб през 2017 г.
На 8 октомври 2010 г. Нобеловият комитет обявява Лиу Сяо-бо за носител на Наградата за мир заради „дългата му и ненасилствена борба за основни човешки права в Китай“. На церемонията, на която Лиу Сяо-бо не е пуснат от китайските власти, Лив Улман прочита негово изявление, написано за заседанието по делото му на 23 декември 2009 г., но останало непроизнесено. Публикуваме го на български днес, десетилетие по-късно, заради приноса му към големия разказ за ситуацията в Китай след началото на реформите в края на 70-те години (чието осмисляне беше поводът да започнем поредицата „Китай отвътре“), както и за да добавим гласа на Лиу към онзи хор от писатели, които и до днес смятат, че „китайските реформи още не са приключили“; че човешкият дух „трябва и може да върви само към по-голяма цивилизованост“; и че „истината и красотата са надчовешки сили, далеч по-дълготрайни от тиранията“.
По протежението на вече половинвековния ми живот 4 юни 1989 г. изигра ролята на преломен момент.
Преди него бях от първите приети студенти при възстановяването на изпитите в годината след края на Културната революция през 1976-та; учението ми мина по вода през цялата академична стълбица – от бакалавър през магистър до доктор; останах в Пекинския педагогически университет, където като преподавател бях доста харесван от студентите; същевременно като общественик през 80-те публикувах редица статии и книги, които предизвикаха силен отзвук в страната; канеха ме да изнасям лекции в цял Китай и да гостувам на университети в чужбина.
През цялото време имах едно изискване към себе си: като човек и писател да бъда искрен, отговорен и достоен.
След 4 юни, заради участието ми в протестите, бях вкаран в затвора по обвинение в „антиреволюционна агитация“ и така се наложи да се разделя с обичната си учителска професия, освен това повече не можех да публикувам статии и да изнасям лекции в страната. Само заради изразяването на дисидентско мнение и участието в мирна демократична демонстрация преподавателят изгубва мястото си в университета, писателят изгубва правото си да публикува, общественикът изгубва възможността да говори публично. Това е тъжно не само за самия мен, но и за цял Китай, в който вече минаха трийсет години от началото на реформите и отварянето.
Като се замисля, най-драматичните ми изживявания след 4 юни са все свързани със съда. В заседания на пекинските междинни съдилища ми бяха дадени и двете възможности за публично изказване досега – веднъж през януари 1991 г. и втори път днес. И макар че обвиненията в двата случая се различават по дефиниция, в същността си те са идентични – все словесни престъпления.
Двайсет години по-късно духовете на онеправданите още не са намерили покой.
Поведен от четвъртоюнския сюжет по пътя на дисидентството, след излизането си от затвора „Цинчън“ през 1991 г. вече нямах право на публични изяви в родината си и можех да говоря единствено чрез чуждестранни медии, вследствие на което дълги години бях подложен на надзор, домашен арест (от май 1995 г. до януари 1996 г.) и трудово превъзпитание (от октомври 1996 г. до октомври 1999 г.), а сега отново съм изправен тук като подсъдим – единствено и само поради вражеския комплекс на властта.
На властта, която ме лишава от свободата ми, отново обаче ще кажа, че поддържам позицията си отпреди двайсет години, както е изразена в „Декларацията за гладна стачка от 2 юни“: аз нямам врагове и не тая омраза. Всички полицаи, които са ме надзиравали, арестували и разпитвали; всички прокурори, които са ме обвинявали; всички съдии, които са ме осъждали – всички те не са ми врагове. Въпреки че не мога да приема надзора, ареста, обвиненията и присъдите, уважавам вашите професии и личности, включително тези на представляващите обвинението в това дело прокурори Джан Жун-гъ и Пан Сюе-цин. На разпита ми на 3 декември вие се отнесохте към мен искрено и достойно.
Омразата разяжда мъдростта и съвестта на индивида, а вражеският комплекс отравя духа на нацията, подбужда битки на живот и смърт, заличава толерантността и човечността в обществото и препречва пътя към свободата и демокрацията в държавата. Затова и се надявам да надскоча собствените си премеждия, за да видя държавното развитие и обществените промени отвъд тях,
да посрещна враждата на властта с най-голямата си благосклонност и да претопя омразата с любов.
За мен реформите и отварянето започнаха с изоставянето на политическия принцип за класова борба от времето на Мао Дзъдун и пренасочването на националните усилия към икономическо развитие и социална хармония. Отхвърлянето на „борбената философия“ отключи процес по отслабване на вражеския комплекс и изличаване на омразата в психиката, както и процес по изстискване на „вълчето мляко“, попило в самата човешка същност. Този прогрес осигури спокойна местна и международна обстановка за осъществяването на реформите и отварянето и подготви мека почва за възвръщането на междучовешката обич и мирното съжителство на различни интереси и ценности в обществото, а това от своя страна послужи като стимул за отприщването на съзидателността и за възвръщането на съчувствието сред хората.
Може да се каже, че изоставянето на „антиимпериализма и антиревизионизма“ във външната политика и на „класовата борба“ във вътрешната политика е основната предпоставка реформите и отварянето да продължават и до днес. Икономиката се насочи към пазара, културата се запъти към плурализъм, редът се пое от правото – всичко това бе благоприятствано от отслабването на вражеския комплекс, което оказва влияние дори в най-бавно прогресиращата политическа област: властите са все по-толерантни към плурализацията в обществото, натискът спрямо дисидентите значително намалява, а позицията за четвъртоюнското движение се промени от „размирици“ на „политически вълнения“.
С отслабването на вражеския комплекс властта постепенно прие универсалността на човешките права и през 1998 г. китайското правителство пое ангажимента да подпише двете споразумения за човешки права на ООН, а през 2004 г. Общокитайското събрание вписа в Конституцията, че „държавата уважава и гарантира човешките права“, с което те станаха един от основните принципи на китайското право. Същевременно властите заговориха за „поставяне на човека в основата“ и „изграждане на хармонично общество“, което отбеляза нов прогрес в управленските принципи на Китайската комунистическа партия.
Прогресът на макроравнище се долавя и в собствения ми опит от арестуването ми насам.
Продължавам да поддържам позицията, че съм невинен и че обвиненията срещу мен са противоконституционни, но трябва да отбележа, че откакто бях лишен от свобода преди повече от година, преминах през два ареста, четирима следователи, трима прокурори и двама съдии, които в изпълнението на задълженията си не проявяваха неуважение, не просрочваха времевите ограничения и не опитваха да извлекат принудителни самопризнания от мен, напротив, действаха спокойно и рационално, а често проявяваха и благосклонност.
На 23 юни бях прехвърлен в Първи център за задържане на Пекинската полиция, където с очите си видях прогреса в отношението към затворниците. В сравнение със стария център, където прекарах известно време през 1996 г., в новия се наблюдават значителни подобрения както в обстановката, така и в управлението. Този център за задържане е пионер в концепцията за човечно управление, основано на зачитането на човешките права и достойнството на задържаните. Омекотените методи за контрол са внедрени във всяко действие на надзирателите и се проявяват в „любезните емисии“ по високоговорителите, списанието „Разкаяние“, музиката преди хранене, преди сън и след ставане.
Такова управление създава усещане за достойно и доброжелателно отношение към задържаните и ги насърчава съзнателно да поддържат реда в затвора и да се противопоставят на всички подстрекатели към буйства. Всичко това не само им осигурява човечна среда на живот, но и значително подобрява психичното им състояние по време на съдебния процес. С главния надзирател на моето крило Лиу Джън редовно влизаме в близък контакт – уважението и грижата, с които той подхожда към задържаните, се изразяват във всеки детайл и са пропити във всяко негово действие, така че човек чувства топлина около него. Смятам за свой късмет, че в затвора се запознах с такъв честен, отговорен и благосклонен човек като надзирател Лиу.
Заради тези свои убеждения и преживявания вярвам, че политическият прогрес на Китай няма да спре дотук.
Изпълнен съм с оптимизъм относно предстоящото раждане на свободен Китай, тъй като не съществува сила, която да възпре човешкия копнеж по свободата. Китай ще се превърне в правова държава с върховенство на човешките права. Очаквам прогресът да се прояви по същия начин и в справедливата присъда на съдийската колегия по това дело – присъда, която ще издържи на изпитанието на историята.
Ако трябва да посоча най-щастливото си изживяване през последните двайсет години, това ще е безкористната любов на съпругата ми Лиу Ся. Днес тя нямаше как да присъства на заседанието, но все пак аз искам да се обърна към теб, любима. Вярвам, че любовта ти ще остане каквато е била винаги. През всичките години на несвободния ми живот в нашата любов имаше много мъка, наложена от външните обстоятелства, но в мислите ми тя си остана безгранична.
Аз излежавам присъдата си във видимия затвор на държавата, докато ти чакаш в невидимия затвор на сърцето.
Твоята любов е слънчевата светлина, която прескача стената и преминава решетките, гали всеки сантиметър от кожата ми, затопля всяка моя клетка, помага ми да запазя мира, широтата и яснотата вътре в себе си, изпълва със смисъл всяка изминала минута в затвора. А моята любов към теб е изпълнена с вина и съжаление и понякога така тежи, че краката ми се олюляват. Аз съм необработен камък в пустошта, брулен от виелици и бури и толкова студен, че никой не смее да ме доближи. Ала любовта ми е твърда и остра и може да пробие всяка пречка. Дори да ме смелят на прах, аз пак ще те прегърна с пепелта си.
Любима, с твоята любов спокойно ще посрещна предстоящата присъда, без угризения за своите избори, изпълнен с очаквания за утрешния ден. Очаквам страната ми да стане място на свободно изразяване, където словото на всеки гражданин ще се посреща еднакво; където различни ценности, идеи, вярвания и идеологии ще влизат в честно съревнование и мирно съжителство; където равенството между мненията на мнозинството и малцинството ще бъде гарантирано, а тези, които се разминават с властта, ще бъдат особено уважавани и защитавани;
където всички политически позиции ще бъдат излагани под слънцето, за да бъдат избрани от хората;
където всеки гражданин ще може без страх да изказва собствените си позиции и никой никога не би могъл да стане жертва на гонения заради политическите си виждания. Надеждата ми е, че ще съм последната жертва на литературната инквизиция и след мен никой повече няма да бъде обявяван за престъпник заради думите си.
Свободата на изразяване е основата на човешките права, коренът на човешката природа, майката на истината. Премахването на свободата на словото е потъпкване на човешките права, задушаване на човешката природа, потискане на истината.
Аз упражнявам даденото ми от конституцията право на свобода на словото и изпълнявам обществения си дълг на китайски гражданин. Нищо от това, което съм сторил, не е престъпно. Но дори да бъда обвинен за деянията си, няма да роптая.
Благодаря на всички!
Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач на всички текстове в нея е Стефан Русинов.
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни