Тази седмица Радован Караджич – бившият президент на Република Сръбска [една от съставните части на Босна и Херцеговина – б.р.], беше осъден на доживотен затвор от Международния остатъчен механизъм, наследил Трибунала за военните престъпления в бивша Югославия. Присъдата на Караджич връща обратно спомените от 90-те години на миналия век, когато в непосредствена близост до границата на България се разиграваха едни от най-мрачните епизоди в новата история на Европа. Югославските войни (1991–2001) отнеха живота на близо 150 000 души и прогониха почти 4 милиона от домовете им. За тях, както и за ситуацията на Балканите днес разговаряме с Любчо Нешков – журналист, отразявал кризата в Косово и запознат отблизо с престъпленията на войната.

Александър Детев: Предстои да се навършат 20 години от края на Войната в Косово. Нека припомним какво доведе до нея.

Любчо Нешков: Преди да отбележим края на последната война на сръбския диктатор Милошевич, трябва да припомним трите неща, които доведоха до въздушната операция на НАТО за спиране на престъпленията в Косово. Войната продължи две години и половина – от началото на 97-ма, когато в Дреница бяха избити 52 души, включително две бебета, до престъпленията от януари 99-та. Второто, което трябва да отбележа, е отказът на Милошевич да приеме предложения вариант за автономия на Косово в Рамбуйе край Париж с участието на международната общност. И трето, отказа на сръбския диктатор да спре агресията в тази област. Всичко това доведе до въздушната операция на НАТО.

Отбелязването ѝ не е просто дата, а е свързано с едно от най-големите престъпления до границата на България – депортирането на няколкостотин хиляди косовски албанци. Днес, 20 години по-късно, имаме независима държава Косово от 11 години, призната от над сто страни, включително и България.

АД: Отношенията между Белград и Прищина продължават да са всичко друго, но не и диалогични. Как би изглеждало едно споразумение между двете държави според Вас? Какво е бъдещето?

ЛН: Бъдещето може да бъде само едно – добри и нормални отношения между двете страни. Дали в Белград или в Прищина има екстремисти – да, и в двете страни има екстремисти. Но призивът за прекрояване на границите, което предлага сръбският президент, е връщане към политиката на Милошевич. Разграничаване? Как? Ще правим етнически чисти държави? Разграничаване означава отново омраза. Създава се граница, от двете страни на която хората ще се капсулират и ще продължават да живеят в омраза и неприязън. Решението е само едно: признаване на съществуването на тези две държави и установяване на нормални отношения. Това няма алтернатива.

АД: Говорейки за военни престъпления, трябва да споменем знаковата доживотна присъда за Радован Караджич, произнесена тази седмица. Проведен ли е разговорът за тези престъпления и постигната ли е справедливост?

ЛН: Сараево е градът, който е живял под условия на най-дълга обсада, по-дълга от онази в Ленинград [по време на Втората световна война, в периода 1941–1944 – б.р.]. Там снайперисти избиваха граждани в продължение на четири години. Всичко това до подписването на Дейтънския мирен договор. Присъдата на лидера на босненските сърби Радован Караджич ни припомня за това, което се е случило. А какво е то? Близо 2 милиона бежанци, 200 000 убити, около 10 000 само за една нощ в Сребреница през лятото на 1995 г. Подобни истории има и в другите два анклава – Жепа и Горажде. Дали е достатъчна присъдата? Не, защото тя не може да върне живота на десетки хиляди хора. Не може да изтрие болката на близките и роднините. Не може да върне милиони бежанци. Но тя е справедлива спрямо историята, спрямо жертвите на това престъпление.

Да не забравяме, че това са лидери, които в продължение на три години имаха подкрепата на един друг диктатор, надявам се, последния в Европа, който също приключи в Хага – Милошевич.

АД: В Белград ставаме свидетели на протести от месеци. Какво означават те?

ЛН: Бунт срещу авторитарен режим. Бунт за свобода на словото. Не е нужно да владеете сръбски език. Отворете който и да е сайт в Сърбия. Вие ще видите поне пет новини една след друга за Вучич. В коя нормална държава хората живеят с живота, битието, мисълта и поведението на един човек?

Какъв режим е този? Режим, който нарича опонентите си предатели, гадове, крадци, бандити. Използвам евфемизми. Има и псувни. Гражданското общество на Сърбия е в перманентни протести. Така беше през 90-те години, така е и днес. Сърбия се опитва да стане нормална държава. Сърбия се опитва да има нормално функциониращи институции. Самият факт, че Вучич лично нарежда на съда кой студент да бъде пуснат от ареста и кой не, говори достатъчно за състоянието и функционирането на тази държава. Там има пребити журналисти. Протестите започнаха, след като строшиха главата на Борко Стефанович – един опозиционен лидер със сравнително ограничено влияние. Но е важно да кажем кой е Александър Вучич. Гласоподавателите могат да си променят мнението – днес да гласуват за този, утре за онзи. Идеолозите не могат да си променят идеологията. Когато стана клането в Сребреница, в сръбския парламент Вучич каза: „За всеки убит сърбин ще избием 100 мюсюлмани.“ Този човек днес твърди, че е европеец и има желание да присъедини страната си към Европейския съюз.

АД: Как изглежда политиката на Сърбия днес?

ЛН: Тази страна в момента има проблеми с всички. С Хърватия – те не признават агресията, а една трета от Хърватия беше окупирана. Не признават геноцида в Босна. Не признават Косово. Те смятат, че е част от Сърбия. Какво направиха в Македония? По време на погрома на македонския парламент преди две години агент на сръбските служби си направи селфи. Арестуваха български лекари в Западните покрайнини, които искаха да лекуват бедни болни българи. Повтарям – арестуваха лекари. Това е една държава, която има проблеми с всички свои съседи. Сърбия не е прочела собствената си история и още не е погледнала напред.

АД: Споменахте Македония. Говорейки за актуалните теми на Балканите, няма как да пропуснем и родната Ви Македония. Страната пое по нов път – не само вътрешнополитически, но и като външна ориентация. А сега предстоят президентски избори. Могат ли те да доведат до финален крах на старото управление и заменянето му с една нова генерация?

ЛН: Македония минава през много тежка политическа криза, която продължи три години. За по-малко от година новото управление успя да нормализира първо отношенията с България, а след това да разреши този дългогодишен спор за името с Гърция и на практика отвори пътя за членство в НАТО, което е почти факт, трябва само другите страни членки да го ратифицират. Надявам се Македония най-накрая да получи дата за започване на преговори за членство в Европейския съюз, за която чака от 2005 г. Дали е сложена точка на бившия режим? Мисля, че да. Предстоят законодателни промени, които са много значими. За първи път Македония ще се раздели в сектор “Сигурност” с модела от 1945 г. Малко хора знаят, че Македония като държава функционираше и още функционира по модела “Тито”, докато законът не бъде променен. Това, което в България познаваме като Държавна сигурност, е реалност в Македония и към днешна дата. До 10–15 дни това вече няма да е така и тези служби ще бъдат реформирани.

Аз съм абсолютно убеден, че промяната в Македония е настъпила. Оттук нататък всичко зависи от две неща: дали икономическият капацитет на екипа, който ръководи страната, ще успее много бързо да реформира държавата и от наша гледна точка – дали България ще успее да навакса пропуснатите шансове през последните три десетилетия и да създаде необходимата инфраструктура, липсата на която е истинска берлинска стена между Македония и България. Всичко останало ще означава само едни добри пожелания и липса на политическа воля. Две години уж махаме роуминга между България и Македония. Ставало бавно, защото са отговорни частни компании. А в Косово и Албания да не би телекомуникационните оператори да са национални?

Коридор №8 – строим го от 90-те години на миналия век. Косово е независима държава от 2008 г. Има магистрала между Прищина и Скопие. За коридор №10 няма да говоря. За часове от Скопие стигате до Солун и до Атина. Албания вече не говори за магистрала от Тирана, а за магистрална връзка Тирана–Дебър–Скопие–Блаце. Никой не може да ме убеди, че в София няма необходимите средства и че някой ни пречи.

АД: А какво липсва тогава – решителност или интерес?

ЛН: Мисля че много хора не са заинтересовани. Това е само повод да се печелят политически симпатии. Как успяват някои хора да продават паспорти, а не успяват да строят магистрали?

Заглавна снимка: Радован Караджич в началото на делото срещу него, 24 март 2016 г. © Международен наказателен трибунал за бивша Югославия

Александър Детев

Александър Детев

Разделя времето си между Виена и София. Работи като експерт по дигитален маркетинг. Създател на авторската рубрика „Отвъд границите“ по БНТ съвместно с Николета Атанасова. Автор и водещ на първите два сезона на подкаста ни „Паралели и меридиани“. Вярва, че правилният път е да търсим общото помежду ни, без да губим онова, което ни прави уникални.