Мария Луке

Мария Луке

„Сънувах, че ми подаряват гердан от градушка“, „Едната ми ръка е в пришки, а другата – в сол от семки“, „В този град е толкова тихо, че се чува къркоренето на всички стомаси“, „Ще си купя цветя и равиоли“ – с такива кратки изречения придружава публикациите си в Instagram Мария Луке, слънчева млада аржентинка, родена през 1983 г. в Росарио. Като ги погледне, човек на секундата разбира три важни неща за нея: тя е художничка; гледа любопитно и мисли свободно; живее по света. „Отворих куфара и отвътре изскочи студен повей“, „Според Льо Корбюзие музеите са машини за сравнения“, „Един гарван кацна на масата ми и отмъкна две пакетчета захар“, „Сънувах, че за да си вляза вкъщи, трябва да мина през вътрешността на пиано“.

През януари 2019 г. излезе третият албум на Мария Луке – „Вести за художници“. Месец по-късно тя го представи в родното място на дадаизма, цюрихското „Кабаре Волтер“, където я чух да казва, че не би нарекла книгата точно „комикс“ или „графичен роман“, а по-скоро сборник от кадри от живота на художници („все едно спираш видеото, за да идеш до кухнята да хапнеш нещо вкусно“).

Докато прави нужните проучвания за албума, Мария си дава сметка, че от всичките школи, академии, уъркшопове, музеи и книги през живота си всъщност е добила много слаба представа за рисуващите жени. Фрида Кало и толкова… Само дето не е толкова, разбира се, и в книгата си с едноактни и съвсем реални истории за стотина художници Мария съумява, без компромис в качеството, да балансира количеството, тоест броя на творците мъже и жени. По-долу ще видите седем „кадъра“ от „Вести за художници“, за чиито героини е най-вероятно да не сте чували, но оттук нататък да искате да знаете повече.

Мария, която постоянно скита и скицира нещо с флумастери в тефтерчета и на хвърчащи листове, отговори на въпросите ни на път към Мадрид, където отиде да представи испанското издание на „Вести за художници“. Когато я попитахме какво я определя като човек и като артист, се засмя, извини се и каза, че не може да отговори, понеже не е по пределите.

Из книгата „Вести за художници“

Пътешествието е състояние на тялото, но и на духа, непознатото може да е колкото бариера, толкова и трамплин: как Ви се отразява животът on the road? Кои места отнасяте със себе си?

Когато преди няколко години престанах да имам конкретно местожителство и започнах да пътувам, открих, че нещо в това движение е много полезно за моята продуктивност. Новите езици, хората с различни нрави – потапянето в чужда среда се оказа изключително вдъхновяващо. И музеите, които за мен са сред най-притегателните точки във всеки град. Цялата нова информация се влива в рисуването. Миналата година бях на доста места и от тях наистина ме порази Санкт Петербург – град, където държах да отида заради Ермитажа и тамошната колекция на Матис, един от любимите ми художници… Много ми хареса Каунас в Литва, където бях на едномесечна арт резиденция – странно градче, в чиито сгради виждаш и постсъветския упадък, и средновековното богатство… съжителство, което аз намирам за красиво. А през 2012 г. един престой в Бразилия, насред най-екзотичната природа недалеч от Рио де Жанейро, остави неизличим отпечатък в мен, промени начина ми на рисуване.

Как започна „Вести за художници“?

Както много книги – неусетно. Имах дневник, в който си записвах неща, които чета, защото паметта ми е много слаба и моментално забравям всичко. Част от дневника бях посветила специално на художниците и по едно време взех да си давам сметка, че „сценките“ там са идеални за рисуване. Тръгнах да правя един мъничък фензайн от 16 страници [Мария има ред такива, бел. ред.], но колкото повече се занимавах с тези кратички, самодостатъчни анекдоти, толкова повече се пристрастявах, правеха ми се още… И така продължих да събирам информация и съставих цяла книга. Отне ми година и половина и много четене, защото всичко е документално (е, има някои волности, като измислени диалози тук и там, но дори те се основават на действителни сведения). Първата част от издирванията ми бяха в библиотеката на Националния музей за изящни изкуства в Буенос Айрес, после заминах за Рим, взех си карта за обществените библиотеки – които са безброй и прекрасни – и там приключих.

Из поредицата Ex voto

Как решихте да уравновесите броя на художничките и на художниците?

Не е като да съм си отворила екселски файл, в който да сравнявам бройките. Но тъй като ясно помнех как в студентските ми години всяко споменаване на жена в историята на изкуството беше странност и изключение, много ми се прииска да направя някои художнички малко по-видими поне в моята работа. Сега ми се струва, че положението е по-различно и обръщаме доста повече внимание на това, което правят жените в изкуството, но истината е, че от началото на ХХ век, тоест от авангардите назад, почти няма памет за тях. Когато са успявали да съществуват, критиците просто не са ги отчитали, така че те са оставали някъде встрани от пътя на своите колеги мъже…

Какво е за Вас да сте жена и как това е било хубаво или не до момента?

Ах, този въпрос (смее се). Добре: чувствам се голяма късметлийка да живея в настоящата епоха. Поколенията и на бабите ми, и на майка ми са водили своите борби и са постигали някакъв напредък, но ми се струва, че сега, в наше време, се виждат много повече промени, процесът е доста ускорен и се чувствам привилегирована да съм част от всичко това, да присъствам в този момент. Да, от дете забелязвах, че момчетата имат по-широк кръг от възможности, и свикнах със страха да вървя сама по улицата, където все някой нещо ще ти подметне, дори да си на дванайсет – тези неща, за съжаление, още са много далеч от това да изчезнат. Обаче ми се струва, че вече има съзнание за тях и намерение у много хора да ги променят. Патриархатът се опъва и няма да е лесно, няма да е от днес за утре, но мисля, че сме в ключов момент и отношенията се развиват.

Жени

Заглавното изображение съдържа част от лозунга за миналогодишната осмомартенска стачка на жените в Аржентина: “¡El 8M nosotras paramos, nos paramos!” („На осми март спираме и се изправяме!“. „На феминизирането на бедността да отговорим с феминизиране на съпротивата…“, гласеше манифестът, както и „Щом нашият живот е без значение, произвеждайте без нас“.).

Повече за Мария Луке може да се научи от виртуалната ѝ галерия, от подробното интервю по повод нейната първа книга, „Ръката на художника“ (2016), както и от втората, „Прозрачната къща“ (2017), в която е разказала за собствения си начин на живот без предели и постоянен адрес.

Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.