Марина Лякова: „Университетът трябва да остане приобщаващо място за знание и дебати“

Марина Лякова е социоложка, доктор на науките с над 20-годишен професионален опит в германски научни институти и университети. Авторка е на първото мащабно изследване на българските имигранти в Германия, публикувано от издателство Springer през 2020 г. Разговаряме с нея по повод нашумялата у нас класация на световните учени, в която са включени и работещи в български академични институции.

По-слабото представяне в академични класации на социалните и хуманитарните науки спрямо точните и природните проблем единствено на малки и незначителни страни като България ли е?

По-скоро е проблем на малките езици, но не само. Проблем е и на това какво мерят самите класации. Когато индикатори в тях са броят на Нобеловите лауреати, публикации в списания като Science и Nature, е ясно, че се приоритизират определени специалности. По-слабото представяне се дължи и на спецификите на самите научни области. В хуманитарните дисциплини е необходимо огромно усилие за „превода“ на локални контексти и проблеми. Ако в точните науки формулите могат да бъдат разчетени независимо от езиковата и културната среда, то в хуманитарните науки универсален език няма.

Езиковото познание, и то на изключително високо ниво, е фундаментално условие за работа. Ако не използвате един от големите световни езици, шансът вашето изследване да бъде регистрирано, анализирано, ползвано и цитирано, тоест да има т.нар. импактфактор, е изключително малък. Но познания далеч не само по конкретен език, а и на цялостния контекст са необходими, за да бъдат разбрани и „преведени“ културните и историческите преплитания, довели до определени локални процеси.

Съществува ли принципна разлика между немския академичен етос и например този в САЩ, където върховите научни постижения са основен критерий за академична стойност?

Немската образователна система в голяма степен е егалитарна. Тя поддържа едно много добро средно ниво, което е достъпно за широк кръг студенти. Разбира се, и в Германия социалният произход има значение за образователния успех – изследванията в областта са стотици и показват висока корелация. Но достъпът до висше образование е много по-лесен за хората с ниски или средни доходи, отколкото в други страни. Най-малкото защото семестриалните такси са символични и един студент не завършва университета с дълг от десетки хиляди евро, които трябва да изплаща години. Да, той не получава онова изключително качество, което предлагат „Харвард“, „Станфорд“ или „Принстън“. Но със сигурност получава добро качество на цена, поемана от данъкоплатците.

В Германия доминира схващането, че образованието, включително и висшето, е обществена ценност, а не привилегия, и че то е от полза не само за личната кариера на образованите, а за цялото общество. Затова и частните университети се броят на пръсти. Немската рецепта е добро качество за мнозина, а не изключително качество за малцина.

Каква е ситуацията с академичните класации в немскоезичните страни? Какви дебати по темата се водят в тях?

В контекста на спецификата на немската образователна система оценяването и класирането на висшите училища няма особено дълга традиция. То набира скорост от 90-те години насам и е причина за много дискусии и спорове. През 1994 г. е основан Центърът за развитие на висшето образование (Centrum für Hochschulentwicklung, CHE), който се финансира от частната фондация „Бертелсман“ и от Съвета на ректорите на висши училища. Центърът разполага с годишен бюджет от около 5 млн. евро и изготвя ежегодната класация на качеството на преподавателската и изследователската работа в немскоезичните висши училища.

Тази класация обаче е многократно оспорвана през годините. От 2007 г. например Съветът на ректорите на швейцарските висши училища апелира към швейцарските университети да не участват в нея. Примерът им е последван и от австрийските университети. През 2012 г. Германската социологическа асоциация призовава членовете си към бойкот и 70 катедри по социология в Германия отказват бъдат част от ранглистата на Центъра. Критикувани са както принципите, така и методиката на провеждане на изследването. Такъв тип класации съвсем не са безвъпросни в Германия.

У нас се обръща особено внимание на академичните класации – на университети, специалности, учени и пр. Какви са ценностите и интересите, които стоят в основата на такива класации?

В свят, в който дори любовта става предмет на измерване, класиране и комерсиализиране, би било наивно да мислим, че няма благоприятни условия за подреждане на научните достижения по значимост. Зад претенцията, че е възможно обективното им измерване, обаче прозират и други цели – например за разпределяне на ресурси и влияние в научното поле.

Резултатите от класациите сякаш внушават, че повече спечелени проектни пари в една университетска катедра автоматично означават по-високо качество на образование и наука. Проектите са необходим източник на допълнителни средства, особено когато държавите съкращават финансирането на научни изследвания. Но във всеки университет има сфери на познанието, катедри или дори цели специалности, които няма как да привличат проектно финансиране, защото предметът на изследване не е интересен за потенциалните донори. Дори да сте много добър учен по древни езици и култури, едва ли ще имате възможност да кандидатствате за проектно финансиране от порядъка на предлаганите в областта на нанотехнологиите.

Ако обаче вземем „средствата, спечелени от проекти“ като индикатор за качество, както например се прави в ранглистата на германския Център за развитие на висшето образование, става ясно, че поддържането на „непечеливши“ катедри, освен че икономически натоварва един университет, отнема и от престижа му. Каква би била тогава мотивацията на даден университет да развива, да речем, катедра по древни езици? Тя нито носи проектни пари, нито му помага за изкачване в класацията – национална или глобална. Това е един омагьосан кръг, в центъра на който стои разбирането за това какво е университет.

Свеждането на стойността на академичните институции до спечелените от тях пари не ги ли превръща всъщност в своеобразни икономически предприятия?

В Германия е широко разпространено „партньорството между бизнеса и висшето образование“. Особено популярни са висшите училища по техника и икономика. Освен държавно финансиране те получават фирмени субсидии и целенасочено подготвят кадри за големите компании. Студентите стажуват редовно в тях и след завършването започват работа на добре платени инженерни или икономически позиции. Но забележете, става дума за висши училища, тясноспециализирани в областта на техническите или икономическите науки, не за университети и съвсем не за хуманитарни специалности.

Не е ли същностната характеристика на един университет, но и на хуманитаристиката като цяло да бъде място, свободно от икономически принуди? Ако университетските учени започнат да изследват само това, за което се плащат добри проектни пари, дали това, което произлиза като резултат, би било наука? На мен то би ми приличало повече на бизнес модел.

В същото време в класациите за „добри учени“ напълно се игнорират множество значими научни достижения на работещите извън университетите, в развойните и изследователски отдели на големите компании от Силициевата долина или в Бенгалуру. Без внимание в такива класации вероятно биха останали дори създателите на ваксините срещу COVID-19. Дали те не са достатъчно „добри учени“?

Когато говорим за университети, не трябва да забравяме, че на първо място, в тях учат студенти. Как това се отнася към измерването на качеството им?

Под въпрос е дали изобщо качеството на един университет може да бъде измерено само с броя на Нобеловите лауреати, с „импактфактори“ на публикации или със „спечелени проекти“? Качество например е дали един университет гарантира достъпност на средата за обучаващите се, но и за преподаватели с ограничена мобилност, за получили убежище лица, за чуждестранни студенти, за хора със специални образователни потребности. Тези всекидневни усилия за създаване на достъпна и включваща академична среда не носят нито повече цитати, нито бонуси в класациите, но са същностни за духа на университета, който винаги е бил и се надявам да остане отворено и приобщаващо място на знание и дебати.

В рамките на вътрешното оценяване ние редовно отчитаме и предложенията на нашите студенти. Те искат да работят в малки групи, да получават индивидуално внимание от преподавателя, да имат време за извънсеминарни дискусии, както и за участие в практически изследвания. Как обаче тези желания могат да бъдат реализирани в една академична реалност, в която все повече преподаватели се наемат да управляват външни проекти, за да отговорят на изискванията за качество на съответните класации? В практическото университетско всекидневие поставянето на работата със студентите на водещо място изисква висока степен на професионално себераздаване, което обаче невинаги се регистрира от въпросните рейтингови системи.

Необходими ли са изобщо академични класации, или са по-скоро ненужно зло?

Разбира се, оценяване на качеството на образованието и науката е необходимо. Въпросът е кой, как и с какви мотиви го прави. Доколкото се осъществява от националната държава посредством нейните институции, това е израз на „легитимната символна власт“, ако използваме думите на френския социолог Пиер Бурдийо. В българския контекст например националните акредитации безспорно подпомагат удържането на определен стандарт в образованието и науката. В един глобализиращ се свят националните държави обаче все по-трудно могат да обхванат и класифицират транснационалните научни постижения. Частни фирми и фондации навлизат в полето на академичното оценяване, а това е огромно предизвикателство. Дали обаче не е нужно оценяване на самите оценители?

Когато четем за тези класации, основното е да си даваме сметка как се правят те, от кого, с каква цел. И тук идва и отговорността на медиите – как информират за такива класации. Когато информацията за тях се свежда до патриотарското „и ний сме дали нещо на света“, има нещо гнило – неразбиране както на ценностните предпоставки, така и на методологическите ограничения на тези класации.

Може ли да се направи паралел между академичните класации и проектния лайфстайл, в който стойността на експертите и на създаденото от тях съдържание се измерва в количество спечелени проекти и усвоени средства?

На пръв поглед между „проектния лайфстайл“, както го наричате, и класациите няма пряка връзка. Но при по-внимателно вглеждане ще видим, че както проектите, така и класациите отварят вратата към все по-мощното навлизане на една бизнес логика в образованието и науката, към която не може да не сме критични. Според тази логика, ако дадена научна сфера е по-полезна, тя е по-добре финансирана и съответно – на по-предна позиция в ранглистите. Но какво означава „полезна”? Полезна за кого? Та ползата от философията е различна от ползата от информатиката. Можем ли да твърдим, че музиката, изобразителното изкуство или археологията, които също са академични дисциплини, не са полезни?

Отвъд количествените и финансовите критерии за измеримост, кое е това, което прави едно постижение в областта на социалните или хуманитарните науки значимо?

Най-голямото постижение би било създаването на мнозинство от мислещи, граждански активни и социално критични индивиди, които са способни да градят общности и да отстояват правата си. Съдейки по актуалните обществени тенденции, поне в страните, които наблюдавам, не мога да бъда особена оптимистка за нивото на справяне с това предизвикателство.

Заглавна снимка: Brett Jordan / Unsplash