На второ четене: „Меча република“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Меча република“ от Юрис Звиргздинш

превод от латвийски Анастасия Сидорова, илюстрации Кирил Златков, изд. „Точица“, 2017

Сигурно не е трудно да ти хрумне да напишеш детска книжка за мечки. Има нещо в тези любими герои и едва ли е случайно, че всяко дете е обичало мече – с късите си крайници и големите си тела изглеждат като уютни за сгушване. Иска се обаче доста умение да превърнеш мечките в точно такива по характер герои, каквито ги виждаме тук.

Сантиментално харесах „Меча република“ първо по заглавието – освен уюта носи и симпатичен хумор. Кой не иска да ходи да живее в републиката на мечките? После прочетох и задната корица – че един от най-обичаните латвийски автори, днес на 79, е писал книгата специално за българските читатели. Този факт умилява допълнително. Особено при Звиргздинш – той, както обяснява текстът, е превеждан на много езици и е получавал „още по-много“ награди, включително за най-красива детска книга в Латвия. Какъв подарък тогава за всички нас!

След топлината и хумора на заглавието, първата страница започва рязко с репликата „Мътните да те вземат! Къде гледаш, бе? Сляп ли си?“. Така се въвеждат министрите в историята, които искаш да цапардосаш още от първото изречение. И веднага разбираш колко е хубав хуморът на Звиргздинш – със съвсем малко той успява да направи много, за да бъде смешно. Министрите, общо взето, от липса на нещо по-съществено за правене, се обединяват около кауза. Нещата са сериозни – макар че не им беше хрумвало за това, преди проблемът случайно да попадне пред очите им, докато пресичат на пешеходната пътека. Както бравурно обяснява министърът на стратегическото планиране пред Министерския съвет:

Бих искал да повдигна извънредно неприятен въпрос! Столицата е в опасност! По улиците се разхождат мечки! Бродят по улиците, по тревните площи и по парковете! Накъдето и да погледнеш – все мечки!

Това не са какви да е мечки, а водени от мечкадарите. Престъплението им май е, че им е твърде весело – и то далеч от установения по правилата начин. „Мечкадарите свирят! На какво ви прилича това – танц ли е? Или музика? Издевателство над добрия вкус!“ Министрите са убедени от тази пламенна реч и решават да приключат въпроса, като изгонят мечките далеч от погледите си и от улиците, изградени за новите им обувки.

Това няма да стане толкова лесно, защото, разбира се, в детските книжки за всеки антигерой има по един герой – или в случая цяла тумба хлапета, които се вдигат на протест, всеки с плюшеното си мече, след тайна нощна организация под одеялото и през смартфоните. В крайна сметка са достатъчно шумни, за да бъдат чути, и решението бързо се сменя – вместо да бъдат изгонени, мечките ще живеят в специален резерват в природата.

Понеже са ги опознали първо като играчки и в тази безопасна форма са им станали мили другарчета, децата искат да защитят и истинските животни. Скоковете между истинското и вълшебното продължават и в сюжета, когато се оказва, че плюшеното мече Тобиас разбира не само човешки, но и мечешки език. В книгата скачат и други вълшебни образи – например внушителният „Хаджи Енчо, разбойник!“, както се представя, и неговият отбор умни вълци.

Иска се доста свобода на духа, за да направиш толкова плътна и богата история като тази. Детайлите често идват от напълно неочаквана посока, носят необходимото и дават път на следващия в тази въртележка от образи, шеги и малки странични сюжети.

Искаш да продължиш да четеш и не само заради това – много са хубави илюстрациите на Кирил Златков. Той, разбира се, вече е рисувал мечки за същото издателство – за чудесната книга „Когато искам да мълча“. Показвала съм я на приятели след дълги коледни обеди и всички са разбирали защо я обичам. Тези мечки тук обаче са много различни, макар че също докосват сърцето – по-игриви са, за да бъдат в тон с хумора в книгата. А има и още много герои, които се появяват, всеки със своя си характер, изведен през извивката на носа, жест на ръката, вирване на опашката. Харесва ми, че са с молив и без цветове – някак подхожда на стила на автора, в който също има много лекота, скициране, едва видими знаци за търсене на правилния контур, за лъкатушещ щрих. Така пише Звиргздинш – четеш го и усещаш колко сам се е забавлявал, докато е писал своята история.

С тази книга за пръв път от доста време си спомних как в училище един съученик се съпротивяваше срещу въпроса „Каква е поуката в историята?“. Каза: „Как да избера една?!“ Така и в тази книга – посоките са много и се отместват и разкриват постоянно. Но все пак ми се струва ясно, че книгата е за позицията, която заемаме – пред самите себе си и в обществото, което заедно изграждаме. Много съществено е да има такива книги и в детските библиотеки.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.