Медиите като част от дезинформационния поток

През 2021 г. Европейският парламент публикува доклад за дезинформацията и пропагандата, в който се отбелязва, че борбата с тях става все по-сложна, защото са все по-преплетени с реално съдържание и съответно все по-трудни за идентифициране. Особено опасно е, когато дезинформацията се споделя от личности с висок авторитет.

В статия за механизмите на дезинформацията от януари т.г. в Nature Reviews Улрих Екер и колегите му изтъкват и значителната роля на дигиталната инфраструктура, по-конкретно възможността чрез социалните мрежи с прецизност да се таргетират хора с определени интереси и предпочитания. Авторите отбелязват, че досегашният модел на третиране на дезинформацията като информационен дефицит вече не работи. Решението не е в предоставянето на повече факти. Има редица мисловни, емоционални и ценностни механизми, които изкривяват начина, по който хората пресяват информация – особено ако тя противоречи на техните убеждения.

В такава среда е от особено значение не само информирането на аудиторията, но и начинът, по който това се прави. Има редица неща, с които медиите допринасят за дезинформационния поток.

Факти без контекст

Понякога непълната информация, поднесена без достатъчно контекст, може да бъде подвеждаща. Пример са новините в български медии за рекордните случаи на COVID-19 в Нова Зеландия тази година. През февруари дори БТА отрази новината с фокус върху сензационния елемент („1160 нови случая на зараза, което е най-голямата цифра от началото на пандемията“), допълвайки, че рекордният брой на новозаразени е регистриран „в момент, в който продължават протестите срещу антиковидните рестрикции и ваксинационната политика на правителството“. Самата информация не е некоректна, но без контекст може да се интерпретира погрешно.

Първо, поднесена по такъв начин, новината оставя впечатление за масово недоволство и противопоставяне. В действителност близо 90% от цялото население е ваксинирано. Едва 25% от респондентите на представителното проучване на Ipsos от февруари смятат, че мерките в страната са твърде строги, а допитване на Kantar през март показва, че само 12% от гражданите подкрепят протестите срещу мерките.

Протестът тръгва от стотина души и дори в пика си не надхвърля 2000–3000 демонстранти (или около 0,05% от населението). Голяма част от тях изобщо не са спонтанно появили се граждани. Организирани групи идват от цялата страна след агитацията на Браян Тамаки – пастор във фундаменталистка църква, за която един от ветераните на новозеландската журналистика алармира, че се вписва в дефиницията за култ. Въпреки че партията му Vision NZ активно организира всички протести срещу мерките на правителството, Тамаки всъщност печели пари от… даване на църковна земя под наем за подвижни центрове за ваксиниране и тестване.

Второ, има рекорд, защото през първите две години на пандемията дневните случаи на COVID-19 в Нова Зеландия само по изключение са надхвърляли 200, а в повечето дни са били под 10. Това се променя през февруари 2022 г., защото отварянето на границите за повече пътуващи от други страни премахва огромна бариера срещу разпространението на вируса, която дотогава е предпазвала страната. Над 1000 новозаразени на ден е рекорд само за местния контекст и спрямо изключително ниските нива преди това. Числата са значително по-малки в сравнение с останалия свят. На 16 февруари, когато Нова Зеландия отчита този рекорд от 1160 души, новите случаи в България са 6589 (като само три седмици по-рано бяха надхвърлили 12 000).

Някои български медии дори преминават от зоната на недостатъчен контекст в зоната на сериозна дезинформация, интерпретирайки броя на случаите в Нова Зеландия като „доказателство“, че ваксинирането не работи. Без никаква проверка на новозеландски научни изследвания или местна статистика. Както изглежда, за източници не са ползвани и новозеландски медии, които задължително се консултират професионално с учени и статистици преди публикация.

Също така по-важната статистика е не броят на заразените на ден (той зависи много и от нивото на тестване, което в Нова Зеландия по това време е изключително високо), а броят на починалите от COVID-19. Това е значително по-надежден критерий дали населението е успешно предпазено от тежките последствия от вируса, което е и целта на ваксинационната кампания. По данни на СЗО, преди публикуването на новината за „рекорда“ общо починалите от COVID-19 в страната са 53 души. Към днешна дата броят им е малко над 2100 – за целия период от 2020 г. досега. За още контекст, населението на Нова Зеландия е около 5,1 млн. души и 89,14% от тях имат поне една ваксинационна доза. По данни на официалния портал за коронавируса в България, към момента смъртните случаи от COVID-19 у нас са близо 38 000. Ваксинирани са около 30% от гражданите.

Медийна легитимност назаем

Доверието в легитимни медии вече се използва за прокарване на фалшиви новини, които те никога не са тиражирали. В социалните мрежи все по-често се разпространяват скрийншотове на „новини“, които уж са публикувани от уважавани издания. В действителност се използват екранни снимки на истински статии, на които се подменя заглавие, снимка или придружаващ текст.

Наскоро например републиканецът Тед Круз възмутено сподели материал уж на Atlantic, в който се твърди, че мюсюлмански родители са били обвинени в крайнодесни пристрастия, защото са възроптали срещу програма за сексуално образование. „Левицата е отвъд пародията“, гласи туитът на американския сенатор, придружен със снимка на статията. Проблемът е, че такъв материал никога не е бил публикуван, а предполагаемата му авторка Аби Олдхайзър от десетилетие не работи за изданието. Скрийншотът е манипулиран – с подменени текстове и заглавна снимка – и очевидно създаден с цел да предизвика реакции.

Това е пример как фалшива новина може да придобие легитимност, като 1) излезе с логото на истинска медия и 2) я сподели политик с много последователи, които едва ли са проверили фактите, преди да се включат в общия възмутен хор.

В Европа се случва същото. По-рано тази година във Facebook набра популярност статия уж на германската обществена телевизия ARD, според която президентът на страната Франк-Валтер Щайнмайер е сравнил пандемията с диктатура. Това е изфабрикувана история, както и новината, че дядото на канцлера Олаф Шолц е бил част от SS. Измислените истории засягат всякакви теми – от „упадъчното образование“ в САЩ до войната в Украйна. Обикновено за имитация се подбират по-големи медии, като BBC, CNN и Deutsche Welle. Лесен тест за проверка на подобни новини е просто да се види дали има достоверен линк към самата статия. Имитацията на заглавие е лесна, по-трудно се имитира цял сайт.

Социалните медии: най-прекият път до дезинформацията

Социалните медии играят значителна роля в разпространението на подобни фалшифицирани новини. Потребителите често препускат през огромното количество информация в социалните мрежи и споделят статии, без дори да ги четат, какво остава да проверят достоверността на написаното. Eкосистемата на тези мрежи предразполага към бързо прескачане на вниманието от една тема на друга. Алгоритмите влошават нещата, защото с всеки коментар или харесване на фалшиви новини от потребителя все повече подобни публикации излизат на преден план.

Снимките и личните профили създават илюзия за достоверност, но през последните 5 години потокът от дезинформация е толкова сериозен, че става все по-трудно да се разбере дали зад профилите стоят истински хора, или организирани групи от онлайн тролове. Покрай нашумелите преговори на Twitter с Илон Мъск се загатна, че фалшивите профили в социалната мрежа са далеч над официално изчислените 5–11%. Според данни на Statista само през първото тримесечие на 2022 г. Facebook е премахнал 1,6 милиарда (да, милиарда) фалшиви акаунта. И това най-вероятно е само върхът на айсберга. Дори LinkedIn обяви борба с фалшивите профили. Там поне целта е най-вече маркетингова, за разлика от политическия и обществен фокус в други социални мрежи.

Неслучайно индексът на доверие в медиите, публикуван от Европейския съюз за радио и телевизия, отбелязва постоянен срив на доверието в социалните мрежи в Европа от 2014 г. насам.

Подкопаването на доверието като тактика за неутрализиране на проверката на факти

Любим дезинформационен рефрен в социалните мрежи е, че те предоставят „истинска“ и „неподправена“ информация, за разлика от „платените“ медии и официалните източници. Той се появява не само в потребителските разговори, но и в наратива на малки медии и независими автори на съдържание, особено в YouTube. Тази опорна точка е изключително удобна. Ако не се вярва на медиите, няма да се вярва и на проверката на факти, направена от тях. По този начин разобличаването на дезинформацията може да бъде „обезвредено“ още преди да се е състояло.

Недоверието в „официалната информация“ има двоен механизъм на действие: 1) помага да се разпространят опасни митове и дезинформация и 2) парадоксално, подсилва доверието в тях. В крайна сметка, ако някой предвиди, че дадено твърдение ще бъде отхвърлено, и то наистина се отрече от проверителите на факти, това може да се интерпретира като „доказателство“, че се покрива информация. Този механизъм работи много силно психологически, защото разчита на т.нар. confirmation bias – склонността ни да виждаме само това, което подкрепя съществуващото ни мнение, и да пренебрегваме останалото, което му противоречи.

В Източна Европа навигирането в тези води е по-сложно, защото има основателни причини за съмнение в безпристрастността на медийното отразяване. Непрозрачната собственост, политическата обвързаност, конфликтите на интереси и координираните дезинформационни кампании донякъде оправдават недоверието в големите медии. Спирането на RT и „Спутник“ на територията на ЕС e решение, основано на това, че при липса на независима редакционна политика големите медии действително могат да бъдат значителни проводници на дезинформация.

В англоезичния свят масмедиите преди дигиталните времена (преса, телевизия, радио) се наричат legacy media. Днес все по-често този израз (както и „мейнстрийм медии“) се употребява в нов, политизиран контекст. Онлайн сайтове и кабелни телевизии го използват за критика срещу големите издания, които избягват да коментират определени гледни точки. Подтекстът е, че те или не са способни да „уловят новите тенденции“, или умишлено крият факти и съобщават само определена информация. Така проверката на факти се интерпретира като налагане на мнение и дори като опит за цензура.

Проблемът с аргумента за „всички гледни точки“ е, че има „гледни точки“, които са базирани на частично или изцяло неверни данни. Те се отсяват в името на качеството на информацията, не на заглушаването на мнения. Има хора, които и днес са убедени, че Земята е плоска, макар Аристотел да говори за сферичната ѝ форма още през IV век пр.н.е., а околосветското пътешествие на Магелан и Елкано през ХVI век доказва това на практика. Би било абсурдно алтернативната гледна точка за плоска Земя да заема екранно време. По същия начин качествените медии отказват да тиражират информация, която не е надеждно подкрепена от факти. Онлайн сайтове и видеоканали, които се стремят към по-голяма аудитория и трафик, нямат такива скрупули. Това ги прави значително по-отворени към публикуване на непроверена, понякога и открито манипулативна и грешна информация.

Давид срещу Голиат?

От около 2016 г. насам нова гвардия от „независими“ уебсайтове, подкасти и видеоканали все по-активно налага своите тези за упадъка на големите медии. Стив Банън и онлайн изданието Breitbart бяха сред първите. Наративът варира от „авторите на големите издания са некомпетентни и качеството е далеч от славните им дни“ до „официалните политкоректни новини няма да ви кажат това, което ние можем“. Идеята е една: вече не може да имате доверие на големите медии, само шепа „независими смелчаци“ казват нещата „такива, каквито са“. С една малка подробност – има доста въпросителни около независимостта на Банън и компания.

Зад Breitbart стоят парите на Робърт Мърсър – хеджфонд мениджър, който според Джейн Майър от New Yorker е вложил 10 млн. долара в проектите на Банън, докато са били още във фаза развиващи се блогове. Макар да пази добре личното си пространство, Мърсър е известен и с друга инвестиция, която предизвика медийна буря през 2018 г. „Кеймбридж Аналитикa“ се прочу с опита си да повлияе на американските избори през 2016 г., използвайки неетично придобити психометрични данни на милиони потребители на Facebook, за да ги профилира и потенциално манипулира като избиратели.

Връзката на Breitbart с милионери с политически интереси не е изключение. Въпреки че се брандират като свободни от манипулация независими медии, много от „алтернативните“ информационни канали се финансират от хора, които имат интерес да се насочва вниманието към определени теми. Ще чуете безброй разкази за „смели и инакомислещи“ създатели на съдържание, които се опълчват срещу „диктата на официалните медии“. Британският уебсайт UnHerd също се брандира като алтернатива, но позицията му срещу пандемичните мерки има много малко общо с независимия научен консенсус и повече с вижданията на инвеститора, който го финансира – Пол Маршал. Позициите на „независимия сайт“ до голяма степен се припокриват с друг проект, който е получил над 10 млн. паунда от Маршал – консервативния GB News. Съвсем очаквано, сред любимите теми в UnHerd e и „митът за дезинформацията“.

Около американския уебсайт Daily Wire също има цяло съзвездие от независими видео и подкаст канали, чиито водещи редовно гостуват един на друг. Всеки си има отделен бранд, но основните им послания (случайно или не) са добре синхронизирани по отношение на пандемията и други актуални обществени теми. Проследяването на финансирането им води до петролните магнати Дан и Ферис Уилкс. Не е изненада, че покрай критиките на тези канали към упадъка на съвременното образование в САЩ рано или късно се стига до промоция на PragerU. Въпреки че съкращението U в името идва от university, това не е акредитиран университет, а организация, която създава видеоклипове и онлайн курсове по най-различни обществени теми. Сред тях са и климатичните промени, които очаквано се отричат, предвид бизнес интересите на спонсорите в областта на фосилните горива.

Водещите и гостите на тези алтернативни канали винаги са версия на Давид, който се изправя срещу Голиат. Самотният професор срещу академичното общество. Независимият журналист, който сам снима документални филми, за да не му диктуват продуцентите какво да каже. Пропуска се малката подробност, че зад тези давидовци стоят огромни бизнес голиати и мисленето им „извън кутията“ е изненадващо синхронизирано с други медийни проекти на същите спонсори.

У нас посланията далеч не са така добре продуцирани, но кабелни телевизии, YouTube канали и онлайн издания, склонни да публикуват дезинформация (или да я смесват с реални факти) разчитат на по-нерафинираните варианти на именно този модел. И любими гости винаги са „смелчаците“, които „казват истината“ и които „няма да видите по големите медии“.

Какво е решението?

Дезинформацията е световен проблем. България е изправена пред някои допълнителни бариери в борбата си с него. През 2022 г. страната ни е на последно място сред членовете на Европейския съюз в Индекса за медийна грамотност, заема 91-во място в класацията за медийна свобода на „Репортери без граници“ (като дълги години беше 20 позиции назад) и e в топ 5 на държавите от ЕС с най-високо доверие в социалните мрежи според Европейския съюз за радио и телевизия.

Но има начини това да се промени. Изследователите, които се занимават с изучаване на дезинформацията, и европейските институции, които работят по темата, обновяват непрекъснато препоръките си. Основните инструменти, които те предлагат, са: ресурси и платформи за проверка на факти; обучение как да се верифицира съдържание (както за журналисти, така и за граждани); повече усилия в развиването на научна комуникация; разследваща журналистика, която изобличава дезинформацията; и съвсем не на последно място – обучения по медийна грамотност за всякакви възрасти.

Решението не е в по-голямо количество информация, а в изграждането на умения тя да се анализира и отсява качествено.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.