Медът и жилото на САЩ, или за разговора между Тръмп и Зеленски

Всеки, който някога е гледал спор или дебат с участието на Доналд Тръмп, може да потвърди, че в такива случаи настоящият президент на САЩ прави всичко възможно, за да размаже събеседника си, независимо кой стои пред него. Този скандален шоу стил на Тръмп не е случаен, защото именно в него се крие стратегията, която върна милиардера в Белия дом. За разлика от европейската традиция, която е прокарала ясни червени линии за реториката на политиците, в САЩ нещата не стоят точно така.

От друга страна, да сведем случилото се преди броени дни в Белия дом до някаква обикновена политическа свада, в която са се сблъскали герой и злодей, е наивна стратегия, която няма да ни каже какво всъщност стана на срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Много идеалисти и идеолози виждат нещата по този начин, защото стават жертва на т.нар. пожелателно мислене, при което нагласите и представите на индивида се формират на базата на неговите желания, а не на обективната реалност. Същевременно отговорът трябва да се търси не на ниво геополитика и даже не на ниво лидерство, а на ниво възприятия или дори на липсата на такива.

Ролята на възприятията и нагласите във външната политика

Всеки експерт в сферата на международните отношения би трябвало да е чел поне веднъж в живота си книгата Perceptions and Misperceptions in International Politics, дело на един от най-великите американски учени Робърт Джървис.

След Кубинската ракетна криза от 1962 г. младият Джървис лесно попада в полезрението на ЦРУ с разработките си и започва работа по няколко научни труда, посветени на ядреното сдържане, на съветската стратегическа култура и на начина, по който политиците вземат решения. Всъщност, ако отворите тази книга, ще си отговорите не просто на въпроса защо Тръмп и Зеленски се скараха, но и защо изобщо се стигна до войната в Украйна. И не, това не са дежурните драсканици на хора, които се опитват да ни убедят колко добър или лош е някой от двата отбора, а е огромен, емпирично аргументиран труд, в който Джървис обяснява как може да предвидим или анализираме ходовете на лидерите. 

Важно е да кажем, че теорията за възприятията няма общо с политическата психология, която се старае да покаже как мислят политиците. За разлика от нея, теорията за възприятията в политиката директно отговаря на въпросите как и защо политиците вземат решения. Според нея основните фактори, на базата на които се формират представите на лидерите, са три: 

• вярванията им;
• ценностната система, в която са възпитани;
• способността им да опознават околната среда. 

Въз основа на тези променливи се различават два типа лидери: рационални политици, които имат ясни вярвания и развита ценностна система и възприемат прагматично околната среда; и други, без ясни вярвания и ценности, което им пречи да бъдат рационални. Много важно уточнение тук е, че един рационален лидер може да се превърне в напълно нерационален, в случай че изгуби реална представа за случващото се около него. Основна причина за това е страхът, който не само Джървис, но и много други изследователи посочват като източник на конфликти и разделение. Съгласно теорията за възприятията този страх може да бъде преодолян, но лекарството в такива случаи е по-лошо от болестта – нужно е въпросният лидер да се постави на мястото на опонента си. А практиката сочи, че това почти никога не се случва, поради което конфликтът е неизбежен.

Казано с други думи, оръжията, санкциите, политиката, идеологията са само едната страна на монетата. Всичко може да се промени, ако нагласите на лидерите се обърнат и те започнат да възприемат другия не като враг, а като партньор. Това обръщане на нагласите като че ли повече ни доближава до случващото се в последните няколко месеца, откакто Доналд Тръмп отново е в Белия дом. Доказателство за съждението, че всичко може да се промени, е неуспехът на много европейски политици и анализатори да предвидят какво ще се случи след спечелването на изборите от Тръмп, както и че той може да стигне до крайности, които завинаги да оставят диря в трансатлантическата солидарност. 

Някои си казваха, че „не може да стане по-зле“, а други ни уверяваха, че „ще стане още по-добре“. В крайна сметка това не са прагматични оценки, а ориентири, които, макар и достоверни в някои случаи, не успяват адекватно да подготвят обществото за бурята, която се задава.

Ето защо преди всичко в един такъв анализ е необходимо да се дистанцираме от случващото се в глобалната политика днес. То е нелогично, хаотично, безнадеждно... Всъщност съвсем не – просто така изглежда. 

Защо – можем да разберем само ако пренесем анализа си на индивидуално ниво.

От какво се страхува Доналд Тръмп?

Първият и най-важен въпрос е какво е в състояние да уплаши президента на САЩ до такава степен, че той да насочи цялата си съзнателна критика срещу Украйна и срещу нейния лидер. Тук няма да помогнат изводи от рода на „Тръмп е мародер и рекетьор, а Зеленски е нашият герой“ или пък „Тръмп иска траен мир, а Зеленски – безкрайна война“. Подобни твърдения, макар и частично аргументирани, имат не емпиричен, а политико-идеологически характер. 

Отговорът е много прост: Тръмп се страхува за три неща и би дал мило и драго да не ги загуби – властта си, сигурността си и парите си. За първото и последното на този етап няма опасност, но ефектът от заплахата срещу тях беше видим след съдебните процеси срещу Тръмп, които го превърнаха в мъченик за избирателите му. 

За пръв път обаче от края на Студената война националната сигурност на САЩ е под непосредствена заплаха. И не просто от една трансгранична терористична мрежа, а от две ядрени сили – Русия и Китай. Съюз, който е способен да сложи край на американското глобално лидерство.

Тази заплаха не може да бъде неутрализирана с изпращане на войски зад граница, защото това може да доведе до ядрена война. В нея няма да има победители и тогава Тръмп ще загуби и властта, и парите си. Тук може да се даде един прост пример – думите на Зеленски: 

Г-н Президент, ние усещаме това от години. Но ако паднем, и вие ще го усетите.

На тях Тръмп реагира с гневното: 

Не знаете това! Не ни казвайте какво ще усетим и какво – не! 

Оттук насетне разговорът рязко завива в посока, за която британският премиер заяви, че „никой не би искал да вижда“. Същевременно едва ли има политик в американската история с по-голямо его от Тръмп. Този факт, съчетан със страха от ядрена война и с възхода на Китай, е прекрасна илюстрация на политическата метафора за меда и жилото, чийто автор е Драган Цанков. В този случай Зеленски усети както меда, така и жилото на САЩ.

От какво се страхува Зеленски?

Най-елементарното твърдение, което може да приемем, е, че Зеленски се страхува за живота и властта си. Всъщност, ако беше така, отдавна трябваше да е напуснал Украйна и да живее като един от най-богатите политици в Европа. Същото важи и за аргументите, които правят от Зеленски абсолютен герой или абсолютен злодей. 

Да вярваме, че един политик е доброто или лошото момче, е много наивно и такива нагласи неведнъж са изигравали лоша шега на политиците в най-новата ни история.

Затова е най-трудно да дефинираме от какво толкова се страхува Зеленски, че беше готов да спори с президента и вицепрезидента на САЩ. Слухове за подобни спорове между украинския лидер и Байдън се появиха и през 2022 г., когато в телефонен разговор благият демократ изтървава нервите си и призовава Зеленски да бъде малко по-благодарен за оръжията, които получава. Изглежда, че Байдън се е страхувал също толкова, колкото и Тръмп, конфликтът да не ескалира. 

За да си отговорим на въпроса какво плаши Зеленски, е добре да се върнем назад и да видим кое е най-силното обещание, с което той печели изборите в Украйна със смазваща преднина пред Петро Порошенко през 2019 г. Тогава Зеленски обещава на украинците две неща: че ще смаже олигархията в страната и че ще промени драстично външнополитическия ѝ курс. 

Част от опасенията на украинския лидер включват да не се разочарова от САЩ, защото това би означавало, че предава доверието на избирателите си, тъй като обещаната смяна на външнополитическия курс няма как да се изпълни без САЩ.

Зеленски възприема Америка като великия герой, който ще удари по масата и ще вкара Украйна в НАТО, разгромявайки Русия веднъж завинаги. Тези внушения се засилват с времето под влиянието на много европейски политици, които виждат във войната възможност да ревизират връзките си с Москва. Но нито Зеленски, нито Европа отчетоха, че Великите сили имат само вечни интереси, не и вечни приятели. Студеният прагматизъм на Тръмп сбъдва и най-големия страх на Зеленски – че Америка ще изостави Украйна така, както изостави Афганистан, Виетнам и големи части от Африка. Страх, който все повече започва да се усеща в Европа.

От какво се страхуват европейските политици?

Макар Европа да не е пряк участник в словесната престрелка между Тръмп и Зеленски, тя по всяка вероятност ще бъде пряко потърпевша от нея. Най-объркана от всички, разбира се, е Германия, която, подплатена с мрачните спомени от Втората световна война, години наред се страхува, че ще трябва да воюва отново. Ето че сега ще ѝ се наложи да направи точно това, ако Общността започне да гради своя армия. 

Макрон, който на пръв поглед изглежда уверен заради френското ядрено оръжие, си дава ясна сметка, че ядрените триади на Париж и Лондон са ликвидирани след разпада на СССР, което няма да им позволи да опънат ядрен чадър над Стария континент в случай на нужда, а постигането на ядрен паритет с Русия е дълъг и сложен процес, който ще погребе завинаги спокойния живот на французите. 

Останалата част от Западна Европа се страхува, че старата архитектура за сигурност вече я няма, а испанци, португалци и скандинавци ще трябва да се вдъхновяват от културното наследство на рицарите и викингите, за да градят армиите си наново. 

Най-уплашени обаче са Централна и Източна Европа, тъй като много държави в региона смятат, че те са следващите, ако Украйна падне. 

А Британия е уплашена, че Голямата война ще почне отново и Лондон ще трябва да защитава… Европейския съюз, който напусна. За британците в крайна сметка Първата световна война е много по-болезнен спомен, отколкото битката с Хитлер, защото тогава империята губи почти всичките си колонии. 

И нека все пак не забравяме, че за част от европейските политици кризата на глобалния либерален ред е шок, а за други – неизбежна реалност. Но най-големият страх на европейските лидери е, че в Овалния кабинет може да ги сполети същото, което сполетя и Зеленски. И то не за друго, а защото един дребен знак на неуважение към Тръмп може да коства на съответната държава всичко в отношенията ѝ със САЩ.

От какво се страхуват Путин и Си Дзинпин?

Всъщност в тази графа могат да бъдат поместени не само Русия и Китай, но и много съюзници на САЩ, които искат да избегнат глобален военен конфликт. Големите страхове на Русия всъщност са свързани с престъпването на червените линии, отвъд които тя би употребила ядрено оръжие срещу Украйна – ако властта на руския президент бъде застрашена или ако самото съществуване на Русия бъде поставено на карта. За администрацията на Путин съществуването ѝ е равносилно на съществуването на руската държава. Последните промени в руската ядрена доктрина го доказват, а нагласите са ясни: ако Русия види, че губи войната, ще използва всички средства, за да го предотврати. 

Някой би възразил, че завоюването на територии, чиято инфраструктура е напълно разрушена и обезлюдена, не е никаква победа, но в руското съзнание е точно обратното – достатъчно е тези територии да са руски и е без значение, че гражданите може да бъдат изложени на радиация. Началото на войната в Украйна, в което мнозина се съмняваха, и инцидентът в Чернобил от 1986 г. са историческото доказателство за тези нагласи. 

И точно тук идва изходът от уравнението – оказва се, че Тръмп и Путин се страхуват от едно и също. Затова и ходовете им са толкова идентични. Затова и искат едно и също – край на войната на каквато и да е цена. 

По аналогичен начин стоят нещата и със страховете на Китай. Си Дзинпин очевидно иска да се запише в китайската история като най-силния лидер от Мао Дзъдун насам. Това може да стане само по два начина – чрез обединение с Тайван или ако Китай успее да задмине САЩ. Една война между големите ще унищожи всякакви перспективи и за двете. Неговите страхове са общи с тези на Путин и Тръмп и затова той е склонен да се договори с тях, но все повече се отдалечава от европейците. Китайската карта на Кисинджър беше позорно проиграна от Европейския съюз, който влоши отношенията си с Китай заради САЩ и сега това започва да се обръща срещу него, като остава сам срещу САЩ, Русия и Китай.

Равносметката

Разгорещеният разговор между Тръмп и Зеленски от 28 февруари на практика доказва, че страховете на САЩ и Европа вече са много различни, за да ги обединяват. Вашингтон, който десетилетия наред беше критикуван от европейците, че се меси в делата им и им пречи, най-сетне реши да намали ангажимента си към Европа. Но това създаде много повече проблеми, отколкото реши. По време на Студената война Ричард Никсън на няколко пъти заплашва европейците, че САЩ няма да воюват с СССР заради тях, а Джими Картър до последно вярва, че мирното съжителство с Москва е възможно и че държавите от Съветския блок следва да са в нейната зона на влияние, за да може суперсилите да живеят в мир. 

Парадоксално, тогава страховете на Вашингтон, Москва и Брюксел са общи – да не би в един момент балансът на силите да се наруши така, че да се стигне до Трета световна война. Ето защо автори като Робърт Джървис твърдят, че двуполюсният свят съвсем не е дилема на сигурността, а сблъсък на две системи – социализъм и капитализъм. 

Днес обаче страховете на лидерите силно се разминават. Голяма част от европейските елити все още не си дават сметка за реалната опасност от ядрена война, а Русия умишлено използва ядрен шантаж, за да манипулира липсата на рационални възприятия какво може да се случи. Някой би казал, че при Тръмп шантажът работи, а при Европа – не. Трудно можем да отречем обаче, че кризата на политическото представителство е дотолкова повсеместна и дълбока, че кара избирателите в демократични държави да гласуват за лидери, които после проклинат, или пък да се възхищават на авторитарни вождове, които виждат като новите господари на света. 

Разговорът между Тръмп и Зеленски в този смисъл е завършеният продукт от кризата на либералната демокрация, в която се сблъскват един от най-богатите президенти на САЩ и лидер, който с помощта на проамериканската оръжейна индустрия се опитва да унищожи проруската олигархия в Украйна и да защитава нападнатата си страна. 

В това уравнение не е включена средната класа, а политиците от миналото, които се стремяха да я запазят, вече ги няма, за да формират приемлив за всички консенсус и диалог.

Остава въпросът трябва ли наистина да тестваме готовността на ядрените сили да воюват и до каква степен. Рационалният отговор е, че това не бива да става, защото днес във Вашингтон и Москва не стоят Кенеди и Хрушчов, а Тръмп и Путин.