Бежанският лагер „Мория“: В търсене на спасение от спасението

В началото на април слухове в социалните мрежи за предстоящо отваряне на границите по балканския маршрут към Централна и Западна Европа събра близо 2000 бежанци край лагера „Диавата“ близо до Солун. За да разпръсне хората, гръцката жандармерия прибегна до употреба на сълзотворен газ и сила, в много случаи срещу жени и деца. Отзвукът в България приличаше на ехо от близкото минало с обещания за мобилизация на органите на реда и уверения колко сигурно пазена е южната ни граница дори там, където няма ограда. Произходът на слуха за т.нар. „Керван на надеждата“ все още не е доказан, но ответните реакции навеждат на мисълта, че темата за сигурността в Европа отново ще бъде повърхностно предъвкана с предизборни цели.

Противно на тиражираните твърдения за струпване на „нелегални мигранти“, тези хора не са нелегални –

ако нямат бежански статут, по всяка вероятност чакат решенията на властите по молбите си за убежище и според международното право са „търсещи убежище“. Най-често те са заложници на тежка бюрократична система, която доста бързо и методично депортира или връща в Турция онези, на които не дава закрила, без да им остави възможност да бъдат „нелегални“. За да стигнат до континенталната част на страната, повечето от тях са преминали през приемателните регистрационни центрове на някой от средиземноморските острови, определени като „горещи точки“ от Европейската комисия в критичната 2015 година, когато в Гърция пристигнаха около 857 000 души. Ще разкажа за най-големия от тях – център „Мория“ на остров Лесбос, какъвто го видях през януари тази година. Картина, която ми дава да разбера дълбоката безизходица, тласкаща хората към отчаяни действия, продиктувани от фалшивата новина за отворените граници.

„Мория“ е бивш военен лагер, разположен върху неравен терен на склона на един хълм, на няколко километра от главния град на Лесбос – Митилини. Между оградите, опасани с бодлива тел, има контейнери и палатки за 3100 души. На 17 април общият брой на обитателите е 4746, сочат данните, предоставени за „Тоест“ от администрацията на приемателния център. Около лагера има маслинова гора, приютила още около 1000 души в палатки с логата на Върховния комисариат за бежанците към ООН (ВКБООН) и Европейския съюз. От хълма се открива чудесна гледка към морето. Скоро обаче тя се скрива зад проливния дъжд, който няма да спре цяла седмица, ще пусне кални потоци между палатките надолу по склона, ще прекъсне електричеството, което захранва електрическите печки и кани за чай по мрежа от въздушни кабели, и ще забави още повече бавния ритъм на живот на бежанците в лагера.

По последни данни почти две трети от обитателите на „Мория“ са семейства, като близо 1800 са деца.

Тулина Демели, асистентка по закрилата към ВКБООН, уточнява, че 340 са непълнолетните без придружител. Те са една от най-уязвимите групи, затова са настанени в специално охранявана зона в лагера. Здравето на децата е едно от най-сериозните предизвикателства – заради ниските температури, проливния дъжд и хигиенните условия. Списък на наличните съоръжения показва, че има по една тоалетна средно на 24 души и по един душ средно на 34 души, но е имало случаи, когато обитателите на лагера са били двойно повече. Препоръчителното съотношение е 1:15. Хората разказват за чести прекъсвания на тока, липса на топла вода и тричасови опашки за лоша храна.

Патрик Мансур – международен експерт, който работи в администрацията на „Мория“, твърди, че репортажите в медиите са силно преувеличени, и отрича да има опашки за храна. „Цялата вина се струпва върху нас – дайте ни повече пространство, дайте ни повече инструменти, повече пари и ще направим магии. Това, което правим в момента, е да осигуряваме достоен живот всеки ден“, подчертава Мансур и допълва, че отговорността е в ръцете на гръцкото правителство и държавите членки на ЕС: „Те вземат решенията.“

В „Мория“ работи един лекар. Здравна помощ на бежанците обаче оказват специалисти от няколко неправителствени организации, като „Лекари без граници“.

Те имат клиника за психично здраве в Митилини и клиника за деца и бременни срещу входа на лагера, която ежедневно приема между 60 и 120 пациенти.

Клиниката на „Лекари без граници“ се изнася от територията на „Мория“ през март 2016 г. след сключването на споразумението между ЕС и Турция, в което Съюзът обеща 3 млрд. евро срещу ангажимента на Анкара да приеме обратно мигранти от гръцките острови и да увеличи охраната по морската и сухопътните граници. „Да продължим би означавало да станем съучастници на система, която е едновременно несправедлива и нехуманна“, се казва в съобщението на организацията.

„Децата в „Мория“ страдат най-често от остри респираторни инфекции, диария и подобни болести, които се разпространяват заради липсата на хигиена и лошите условия. Обикновено такива неща минават за два-три дни, но тук може да продължат със седмици“, казва Николийн Кегелс, която оглавява екипа на организацията, ангажиран с разпространяване на здравна информация сред бежанците.

В лагера има много бременни жени – някои забременяват там, а други преминават целия маршрут от родните си страни по суша и вода бременни.

„За съжаление, огромен процент от тези жени са преживели сексуално насилие – в родината си или по пътя, от трафиканти, представители на властите, приятели, съседи или хора, които са срещнали случайно“, разказва Фабиана Фариа, която от година координира дейността на гинекологичната клиника на испанската неправителствена организация Rowing Together.

Родилките се връщат от болницата четири дни след раждането, дори след секцио. Доскоро международната неправителствена организация „Спасете децата“ е раздавала на жените в късна бременност бебешки кутии – картонени кашони с малка постелка, дрешки, пелени и малко хигиенни материали за майката. „Бях ужасена от идеята да дадеш на една майка кашон, в който да сложи бебето си“, споделя Николийн Кегелс. „Когато обаче „Спасете децата“ спря да работи в „Мория“, нямаше и толкова. Тогава си помислих, колко хубаво би било да имаме кашони! Не е ли ужасяващо да се радваш на такива неща?“, пита тя.

„Лекари без граници“ и Rowing Together работят с пострадали от сексуално насилие, правят изследвания и лекуват болести, предавани по полов път.

„Понякога случаите са повече, понякога по-малко. Миналото лято в лагера имаше 10 000 души – такива неща са неизбежни, когато събереш толкова хора на едно място в подобни условия“, казва Кегелс. При такива случаи „Лекари без граници“ оказва помощ в първите пет дни след случая на сексуално насилие. „Причината е, че в този период може да се вземе лекарство срещу ХИВ или за спешна контрацепция, а и инцидентът може да се докладва в полицията“, обяснява още тя.

В клиниката за психично здраве в Митилини психиатърът от „Лекари без граници“ д-р Алесандро Барберио заедно с екип от психолози и лекари месечно приема около 120 пациенти. Най-много са диагнозите посттравматичен стрес и психоза с характерните симптоми на слухови и зрителни халюцинации, объркване и липса на ориентация. „Това са най-честите последствия от всякакъв вид травми, а травмите на моите пациенти са ужасяващи – обикновено са преживели многократни епизоди на насилие, включително сексуално, близките им са били убити пред очите им, преживели са изтезания“, обяснява д-р Барберио, който работи на о. Лесбос от година.

Понеже съществува стереотипът, че от Африка към Европа пристигат трудови мигранти, питам психиатъра дали има пациенти от африкански държави. Историите, които ми разказва, са толкова ужасни, че не могат да бъдат преразказани, но илюстрират безнаказаното насилие, на което много хора са подложени, без държавите им да са официално в състояние на война. „Един от пациентите ни е 17-годишно момче, което в родината си имало добро семейство, получавало добро образование в частно училище, тренирало е баскетбол. Един ден много близък семеен приятел просто нахлул в дома му и арестувал родителите му. Самото момче било пратено в затвор и изтезавано в продължение на месеци, без да разбере каква е причината. Сега е тук съвсем само̀ и няма представа дали родителите му са живи“, разказва Алесандро Барберио.

Според статистиката от януари в „Мория“ има бежанци от близо 30 националности,

включително от Конго, Нигерия, Йемен и представители на малцинството рохинджа от Мианмар. Около 70% са афганистанци. С дългогодишна кариера в ООН в различни конфликтни точки, Патрик Мансур разказва за куриозните си срещи с едно семейство. „Когато работех в Дамаск през 2007 г., срещнах семейство бежанци, които тогава бягаха от войната в Ирак. Когато дойдох тук през 2015 г., един ден ги срещнах отново, децата вече бяха пораснали много. След избухването на войната в Сирия те избягали в Ливан, оттам – в Турция и накрая на Лесбос. Войните в региона са ги карали да бягат през цялото време, нищо друго“, категоричен е Мансур.

Експертът от „Мория“ не е съгласен с тезата, че властите нарочно поддържат статуквото и не подобряват условията в приемателния център от страх, че това ще привлече още повече бежанци. По думите му, хората не идват заради условията на живот тук, а бягат от условията в собствените си държави. „Основните фактори за миграция са конфликтите в Сирия, Ирак, Афганистан. Хората от Афганистан бягат вече близо 50 години от едно място на друго, без да намерят сигурност и спокойствие“, изтъква Мансур.

Според наблюденията на лекарите ситуацията в „Мория“ се отразява на психиката на всички обитатели, не само на пациентите на психиатричната клиника.

„Проблемът е, че хората нямат какво друго да правят, освен да чакат – чакат на опашка за храна, чакат за дата за интервю по молбата си за убежище, после чакат за отговор“, разказва д-р Барберио и дава пример с пациенти, които лекува от октомври 2018 г., а са получили дати за интервюта за 2020 г. Повечето бежанци, с които говоря, са в „Мория“ от месеци, а някои споделят, че са получили бежански статут след повече от година чакане.

Липсата на яснота за развитието на процедурата за убежище, отнетият контрол върху собствения живот (да не можеш да избираш храната, която ядеш; да не знаеш кога можеш да се изкъпеш), чувството на отчаяние и тъга – комбинацията от всички тези фактори лесно води до депресивни състояния, обяснява д-р Барберио.

„Хората стигат дотук и след всичко, което са преживели, си казват „Най-накрая спасение!“. Но се озовават в тази безизходица“, допълва психиатърът.

„Това е посланието ни към тези човешки същества: „Според нас заслужавате толкова, тези условия са достатъчни за вас, толкова струвате.“ Да живееш с такава мисъл е по-голямо предизвикателство от физическото оцеляване“, смята Николийн Кегелс.

Според д-р Барберио европейците избягват или отричат съществуването на проблемите на места като „Мория“, защото нямат представа какво се случва с хората там. „Ако не знаеш какво е преживял един човек, да го подминеш е нормална реакция. Когато разбереш обаче и не направиш нищо, това се превръща в бреме, което не мисля, че сме готови да носим“, допълва психиатърът.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group. Заглавна снимка: © Zsuzsánna Fodor