На езика на войната

1.

Избухне ли война, на хората не им е до игри на думи, изследвания и размисли, не им е до многословие. Първите страшни часове и дни са по-скоро време за кратки възгласи и вопли, призиви и команди, изплашени молби и шепоти, откъслечни слухове. А по-нататък става едно малко странно чудо: лека-полека военната реалност се превръща в норма. Свикваме. И правим наивното откритие, че животът продължава. Сиреч продължава да диша и да се променя и словото.

Украйна до голяма степен не беше готова за жестоката руска агресия на 24 февруари 2022-ра. Това се усети и в езиковата материя. Много от нас отначало просто не разполагаха с нужните за подобни обстоятелства думи и препратки. Ето защо в края на онзи злополучен февруари украинците често цитираха една наглед не съвсем уместна за контекста съветска песен от Втората световна:

Ровно в четыре часа
Киев бомбили, нам объявили,
что началася война...

(„Точно в четири часа бомбардираха Киев – съобщиха ни, че е започнала война...“). Днес, две години по-късно, рядко някой се сеща за нея – междувременно бяха измислени какви ли не нови неща, а съветските творения започнаха да въздействат все по-отблъскващо.

2.

Новите реалии изискваха нови думи. Първо шумно „избухнаха“ названията на активно използваните оръжия. Най-напред – американските преносими противотанкови ракетни комплекси „Джавелин“ и турските бойни дронове „Байрактар“. Те бяха особено забележими през пролетта на 2022 г., когато украинците отбиваха стремителното настъпление на руските военни колони в огромни части от севера, юга и изтока на страната. Затова с техните имена започнаха да се кръщават коктейли, кафенета и радиостанции. И то се знае – песни. С течение на времето, когато тази мода излезе от пределите на здравия смисъл, се появи думата байрактарщина – осезаемо „предобряне“ с военни или околовоенни образи, знаци и термини.

Друга важна дума, особено през 2022 г., е тероборона („теротбрана“ – от „териториална отбрана“). Говорим за род украински войски, „прикрепени“ към определен регион. В началото на руското нахлуване обаче, когато съществена роля в съпротивата срещу нашествениците играеха все още слабо организираните групи от доброволци, добре познаващи родния си град, квартал или село, а в определени моменти и места, оръжието се раздаваше едва ли не на всички желаещи, всичко това също се наричаше „тероборона“.

В град Буча недалеч от Киев, където живея от седем години, през февруари 2022 г. активисти (кой с боеви опит, кой без) сформираха няколко такива лековъоръжени отряда, които докъм 3 март оказваха дейна съпротива на руските войски. На 27 февруари те първи пресрещнаха руската колона, разбита по-късно на „Вокзальна вулиця“ (Гаровата улица) – фотографии от разгрома ѝ обиколиха света и станаха един от символите на Буча. До началото на окупацията тези отряди бяха практически единствените силови структури, които донякъде контролираха града, а в някои квартали продължиха да действат и докато трая окупацията. Разбира се, става дума за спонтанни формации от граждани, а не за род войски – по-уместно би било да се говори за „самоотбрана“, но „теротбрана“ се наложи.

Или да вземем ироничното бавовна. Игра на думи, стъпила на руската мода (официалният и неофициален новговор в днешна Русия е отделна интересна тема) взривовете в окупираните територии или в самата Русия да се наричат просто „хлопо̀к“ („трясък“). По същия начин обаче се пише и „хло̀пок“, „памук“, което на украински е „бавовна“. Затова сега „памук“ наричаме всеки по-зрелищен и успешен украински удар по руските позиции, кораби, летища, мостове и градове.

По-специфични и по-слабо известни на широката общественост са думите от строго армейския бит. Арта например е „артилерия“, покемон – модернизиран „Калашников“, нуль („нула“) – линията, в която се засрещат враждебните армии...

3.

Но бива ли език на войната без образ на врага? Нападналите Украйна наши „братя“, много ясно, предизвикаха грамадна вълна̀ от народна омраза (захранена и от „по-скромната“ агресия от 2014–2021 г.). Жестоките ракетни удари, изтребването на мирни жители в окупираните територии, разстрелите на пленници, фашистката реторика – всичко това не потуши страстите, само ги разпали.

Най-популярните наименования на руските войници в днешна Украйна са рашисти и орки. Първото е хибрид от Russia и „фашисти“ (парадокс: дискурсът на една война от ХХІ в. все още се върти около „фашисти“, „нацисти“ и „неонацисти“, както се именуват взаимно и двете страни). Второто е заемка от „Властелинът на пръстените“ на Толкин, където орките са отвратителните, безжалостни бойци на Мрачния владетел. Случвало се е в отговор на „орки“ руснаците подигравателно да наричат украинските военни „елфи“, но тази практика не стана масова.

За обозначаване на Русия се използва вехтото Московия или изразът в блатата. В употреба са и неуважителното русня¹, и традиционният етнофолизъм кацапи². А обидата йобана русня, ако човек иска да избегне цензурата в социалните мрежи или просто да намекне, се дава съкратено (йбн рсн и йбн блд³ рсн) или отзад напред (янсур анабой). Военните от многобройните „субекти в състава на Руската федерация“, като Тува или Татарстан, обобщено се наричат буряти (след 2022-ра мирното население край Киев никак не ги помни с добро). Заради любовта си към качването на клипчета в TikTok (често разиграващи мними епични сражения) подчинените на Кадиров чеченски отряди се славят като тиктокъри.

Немалък дял от лексикалната агресия се насочи към северния ни съсед – Беларус. Не всички украинци днес имат време, сили и желание да анализират кой е пожелал или е бил принуден да услужва на руските агресори с територия, летища, полигони, а вероятно и с оръжие, техника и униформи – дали диктаторският апарат на Лукашенко, или белоруското общество (и каква част от него). Затова се появиха откровени гаври с името на страната: Блядорусь, Беломосковия. Нещо сходно стана и с крайграничния руски Белгород, който – поради факта, че оттам редовно обстрелват Харков – за много украинци е вече Блядьгород.

Впрочем повечето украинци в тила все пак имат вземане-даване не с руски войници (уж нищо и никакво, а колко приятно!), а с руски ракети и ирански дронове. И ето че ракетите се превърнаха в блядіни/блєдіни (и се появи песента „Летить блєдіна“), а „шахидите“ заради формата си на „триъгълник с дръжка“ (на мен лично тя ми напомня на древен клинопис) станаха балалайки, което не значи, че не могат да бъдат и мопеди, шлюхеди и деренчалки („дрънчила“, „тракала“).

4.

Образът на войната е обикновено образът на сплотения пред външната заплаха народ. Да, в подобни времена действително не може без масова взаимна поддръжка, всеобщо доброволчество, песни, от които на човек му притреперва в гърдите и прочее родолюбиви прояви. Милиони хора събират пари за консумативи за войниците. Непременно се намира кой да „хвърли“ с колата си безплатно родителите с деца, които напускат опасен район. На помощ в разчистването на отломките от пострадалия при ракетен удар блок задължително се стичат доброволци. Заникъде сме без тези неща.

Но националното единство не е цялата военна реалност. И колкото повече продължава ужасът на бойните действия, толкова по-чести и видими стават някои не толкова въодушевяващи явления. Вътрешни дрязги и конфликти; грешки на гражданските и военните власти и на политиците; разминавания в понятията за тактика и стратегия; болка и гняв от загубите; умора и травми. Всичко това също е война и то влияе на начина, по който говорим. Горчивата самоирония, внезапните счепквания (често ей така, от нищо), редуването на отчаяние и еуфория в зависимост от новините или имитациите на новини...

Трагикомичен на този фон стана изразът две-три седмици. Уж толкова щеше да продължи активната фаза на бойните действия според прогнозата от март 2022-ра на Олексий Арестович, скандален и противоречив политик, тогава съветник на президента Зеленски. Днес такова „пророчество“ разсмива и поражда всякакви пародии, но на онзи етап мнозина повярваха на Арестович. Едни – като на човек, който „няма как да не е наясно“, други – просто защото искаха да вярват. Изобщо, в първите дни и седмици на войната имаше много слухове и разговори за скорошния мир.

„Политиците ще се оправят помежду си“, „Сега като тръгнат труповете, ще им се отще да воюват“, „Никой не иска война насред Европа в ХХI век“ – под път и над път се чуваха тези и подобни фрази. Една моя позната разказва, че всяка вечер си лягала да спи и се надявала на сутринта да се окаже, че е сънувала кошмар. Лесно е да си представим какъв е мащабът на разочарованието, което очакваше хората, поддали се на такива настроения, повярвали на подобни предвиждания.

Когато намаля първоначалният мощен поток от доброволци, които постъпваха в украинската армия и паравоенните структури, се оказа, че далеч не всички са готови да се вдигнат на оръжие. И не всички поддържат политиката на границите, затворени за мъже в наборна възраст. Това е сериозен, макар и невинаги забележим отстрани вътрешен конфликт, върху който се наслагва и все по-голямата разлика в опита и вижданията на тези, които са на фронта, и тези, които са в тила; на избягалите от Украйна и останалите в страната. Едните призовават всички цивилни да отидат на фронта; другите изнамират начини да не получат призовка...

И езиковата реалност, разбира се, ярко отрази този феномен. Огромно разпространение получи терминът ухилянт (от „ухилятися“, „да изклинчиш“), тоест човек, който се скатава от военна служба. Негов аналог е мамина череша (заемка от стара сантиментална песен). Мъжете, които успяха да заминат в чужбина и не възнамеряват да се връщат и да се бият с руснаците, попадат групово в саркастичното название батальон Полша или батальон Монако (за по-заможните). Някои фронтоваци казват за гражданите в тила, че са в киевския котел („котел“ тук е преводимо на военен жаргон с „чува̀л“ – затворени в обкръжение военни части, които продължават да се съпротивляват), в диванния батальон.

На свой ред и „черешите“ разработиха своя терминология. Като съобщават в социалките за хайки или блокпостове, където се връчват призовки, те могат да нарекат военните маслини и зелени, а полицаите – сини. Получават се доста образни конструкции: „две краставици и един патладжан“ за „двама военни и един полицай“ например. Правят се и иносказателни „прогнози за времето“: „Биківня, дуже сонячно, вдягнула окуляри, загоріли ніжки“ („Биковня, много слънчево, сложих си очилата, опекох си крачетата“). Тоест в киевския квартал „Биковня“ засега не се връчват призовки...

5.

Епохата поражда своите обобщения и събирателни символи. Така името Мариупол стана символ на трагедията на морския град, на варварския щурм на руснаците, на печално известния обстрел на театъра, където се криеха мирни жители (надписът „ДЕЦА“ не трогна особено агресорите), на дългата отбрана и плена на защитниците.

А Буча вече е знак за поразителната жестокост на окупаторите, стоварила се върху мирните жители, за разстрелите по улиците и в мазетата. За разлика от Мариупол, през пролетта на 2022 г. Буча беше освободена. Как се живее сега в градчето край Киев, което се превърна в черна точка върху картата на общоприетите представи? Избиването на над 400 граждани, както и гибелта на много военни от Буча на фронта си остава отворена рана, за която напомнят посветените на загиналите информационни табла по централната пешеходна улица.

От друга страна, градът се оказа не чак толкова съсипан, колкото можеше да се очаква. Повечето щети върху инфраструктурата и сградите са вече отстранени; много от жителите се върнаха по домовете си. Животът в Буча днес не може да се нарече точно „мирен“, но е относително спокоен, тилови и доста активен. На хората от други градове и държави това им се струва странно. Удивяват се, че войната продължава, а ти можеш да се къпеш в езерото на прекрасния местен парк. И питат ли, питат:

Ама езерото разминираха ли го???
Нима в Буча има езеро, а на езерото – плаж???
Това наистина ли е онази Буча???

Войната на фронта и войната в тила са твърде различни неща. Същото може да се каже и за пълномащабната (като започналата през 2022-ра) и локалната война (като в Донбас в периода 2014–2022). И хората чрез начина си на изразяване се мъчат да нацелят разликата. Затова докато активистите ни убеждават да не говорим за 24 февруари 2022 г. като за начало на войната (та пряката агресия на Русия започна още през 2014-та!), в Буча от обикновените хора на улицата на всяка крачка може да се чуе парадоксалната формулировка еди-какво си стана през войната, отнесена към февруарските боеве за града и окупацията му през март 2022-ра. А за сегашното време се използва след войната...

Изобщо, войната загадъчно изкривява времето в човешкото възприятие. Часовете и минутите, дните и месеците се сливат и нерядко стават абстрактни (участниците и непосредствените свидетели на военните събития бъркат датите най-лесно от всички). Сякаш отново заживяваме в някакво архаично циклично време, където видимото движение на небесните светила и усещането за атмосферните явления по кожата значат много повече, отколкото буквите и цифрите в календарите, часовниците и телефоните.

Превод от руски Нева Мичева