На второ четене: „Идва събота“

„Идва събота“ от Лусия Бърлин

nревод от английски Василена Мирчева, изд. „Кръг“, 2021

Симон Вейл пише писмо на Жое Буске на 13 април 1942 г., година преди смъртта си, в което му казва, че „вниманието е най-рядката и чиста форма на щедрост“. Вниманието като разбиране на себе си и на другия. Жое Буске е поет, тежко ранен в края на Първата световна война, парализиран е и прекарва голяма част от остатъка от живота си на легло и в постоянна болка, за която взима опиум.

Разказите на Лусия Бърлин са едни от най-добрите, които някога съм чел.

Заслуга за това до голяма степен има и образцовият превод на Василена Мирчева. Сравненията с Чехов, Реймънд Карвър, Кларис Лиспектор или Буковски са колкото уместни, толкова и не са. В писането ѝ има искрен и щедър поглед и още по-щедро разбиране на парализирани от страх, любов или болест хора, а не просто персонажи или герои, които са чисто нейни. Не са плод на интелектуално или литературно влияние, а идват от живота и опита ѝ. Тя ги преувеличава и трансформира. Превръща ги в проза, която е като среща и откровен разговор с приятел, когото познаваш в цялост. Познаваш го в истината и сложността му.

Като си мисля за тези разкази, най-лесно ми е да опиша прочита ми с цитат от един от тях:

... когато после мислеше за това, не беше по начина, по който си спомняш човек или сексуален акт, а като природно явление, лек земетръс, повей на вятъра в летен ден.

Бърлин е като отделен сезон в читателската ми година. Израснала е в Чили и е живяла в Мексико, Ню Йорк и на дузина места в Америка. Има множество любовници и съпрузи, майка е на четири деца. Красива е като Елизабет Тейлър, но е била с тежка форма на сколиоза и ѝ е отнело дълго време да се пребори с алкохолизма. Разказите ѝ са за семейството ѝ, за превод на стихотворение, за престои в изтрезвително, арест и реанимация, за индианците, които среща в обществените перални, за миньори, гмуркачи, музиканти и жокеи, за дядо ѝ – зъболекар и насилник, за работата ѝ – като секретарка в болница, учителка и чистачка, за затворници, които посещават курса ѝ по творческо писане.

Разказите ѝ са за полудялото време на влюбването, секса и скръбта, покоя на помирението и стоицизма на остаряването.

Писането на Бърлин е белязано от сурова откровеност, хумор, безпощадна и топла прецизност, изчерпателен реализъм и детайли, чието събиране и концентрация карат няколко фрази, един параграф или разказ да се усещат като поема, новела или роман. Няма празни приказки в писането ѝ.

Трудно ми е да избера какво да цитирам. Отбелязах си дузини параграфи. Но се връщах към един и същ. Нейно е едно от най-интензивните описания на еуфорията и екстаза от първия стадий на влюбване:

Хранеха животните по едно и също време всеки ден, но останалото от дните и нощите се обърка. Оставаха в леглото целия ден, закусваха, когато се стъмваше, разхождаха се из горите на лунна светлина. Гледаха „Мистър Лъки“ с Кари Грант в три посред нощ. Лениви от жаркото слънце, гребяха с дървена лодка в езерото, ловяха риба, четяха Джон Дън, Уилям Блейк. Лежаха на влажната трева, гледайки пиленцата, говореха си за детството си, за децата си. Гледаха как Нолан Райън отбелязва точки, спяха часове наред в спални чували край езерото. Любеха се във ваната на лъвски крака, в лодката, в гората, но най-вече сред искрящата зеленина на верандата, докато валеше. Какво е любовта? Мария се питаше, гледайки чистите линии на лицето му, докато той спеше.

Това описание вече е редом в паметта ми до едно на Анита Брукнър от „Хотелът край езерото“.

Не мога да разбера как толкова добра писателка не е получила приживе безспорното признание, което е заслужавала? В момента на Бърлин не ѝ липсват читатели, награди и включвания във всевъзможни списъци за най-добри книги. Това е следствие от настоящия сборник, съставен от Стивън Емерсън, Бари Гифърд и Майкъл Улф, нейни приятели и ценители. Той е първият, публикуван от голямо американско издателство. Може би и безкомпромисната ѝ независимост, страненето от литературни и академични кръгове също са сред причините за пренебрегването ѝ, за не особената ѝ видимост. 

А Лусия Бърлин винаги е била толкова добра писателка. Може би чувствителността и културата на публиката се променят. Може би е и въпрос на вкусове, тенденции или мода. На подходящ момент. Няма да спра да се удивявам как има хора, които са по-талантливи, по-интересни и по-умни от преподаватели и писатели, а не преподават и не пишат. Да, нужно е и его, амбиция и последователност, но понякога на притежаващите тези качества им липсват други.

За успелите се случва да има един свят и той е приветлив, боядисан, ремонтиран и уреден. Но под него има и друг. И за него пише Бърлин. Прозаичният ѝ свят е за това, което е прикрито. За раните, болката и травмата. Може да ги направиш приемливи. Върху тях може да сложиш грим, дрехи, аксесоари, автомобил, но това отдолу остава и даже и да се заглушава, то постоянно избива на повърхността. Прекомерната близост с реалността предизвиква изтласкване и недоверие. Човешката и артистична смелост може да предизвика завист, несправедливост или унижение.

В България има преизобилие от болка и за нея се говори недостатъчно. Маркира се, очертава се, загатва се, но за нея главно се мълчи.

Колкото е по-болен пациентът, толкова по-малко шум вдига,

пише американската писателка. За болката често се казва, че е битова, че е излишно драматизиране да се говори за нея, че не е достоен обект на изкуството. Защо пък да се пише за това; да не създаваме излишни грижи на читателя; той си има достатъчно. Да го утешим с плацебо. И без това няма какво да се направи, проблемите са нерешими, няма смисъл да пишем за тях.

Четейки разказите на Бърлин, бих искал да чета разкази за българските касиерки, за медицинските сестри, за лекарките, сервитьорките и готвачките, за учителките, за чистачките, за жените в офисите, но и за т.нар. лелички в държавната администрация. За жените, които са гръбнакът и на тази държава.

Бих искал да чета за тях, но не калкулирани, полирани или сантиментални измишльотини, а истината. Тяхната истина. Те, както и героините на Бърлин, както и самата тя, не са жертви на средата или обстоятелствата. Тяхната истина не е за шокиране или умиление, а е свидетелство за една забележителна страна на живота и на достойнството в него. Просто, колкото и да не е за вярване, все още има и истина, и реалност. И в нея има красота, за която често сме склонни да си затваряме очите. Има и смелост.

Тя е нужна във времена на реклама и борба за внимание и харесване в социалните мрежи. Във времена на лесни суперлативи и копнеж по вписване, по приемливост и загладеност без остри ръбове или риск.

Във времена на обидчивост и лицемерие това са жестоки разкази. Необходими са.

Както за Бърлин е нямало начин да не ги напише, така и читателите имат нужда да ги прочетат. Възможни са и днес, стига писателят, който ги пише, да знае, че може и да не излезе начело в класациите с тях. Може да си позволи написването им автор, който не иска да е на първо място. Който е поне малко лишен от пресметливост, който не слага филтри на снимките и на писането си, не е зает непрекъснато с проекти, грантове, резиденции, телевизионни или радиоучастия. Има ли място такова писане днес? Желано ли е? Пазарът и медиите предпоставят ли го? Не съм съвсем сигурен.

Отговорът е сложен. Писане като това на Бърлин поставя под въпрос контекст и установени клишета. С лекота може да бъде пренебрегнато, зачеркнато и отречено като грубо, грозно или безсрамно. И в Америка, а не само в България има еснафски, угоднически, консервативни и конформистки ценности. Творчеството на всеки писател, без значение колко е добър, може да бъде заметено под килима, а писателят – овъртолен в килима, нарамен и изхвърлен.

Но от всеки писател зависи дали ще бъде свидетел, или лъжесвидетел на времето си. Въпрос на внимание и избор е.

Дали ще иска да е успешен, готин и куул, или ще избере свой собствен път, който неизбежно е и трънлив. По този път успех и провал може да са синоними. Може рождената дата да е и ден на смърт, каквато е 12 ноември за Лусия Бърлин.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.