На второ четене: Интервютата с Йордан Радичков

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Събрани съчинения“, том 11, от Йордан Радичков

изд. НИКЕ, 2020

Интервютата с Йордан Радичков са били публикувани и преди – във вече изчерпана от тираж книга, издадена пак от НИКЕ. Сега са включени в предпоследния том от събраните съчинения на писателя, а томът приключва с няколко негови снимки и с началото на текст, който съставителката Мария Младенова така и не успява да довърши приживе.

Общо около 350 страници разговори. Разбира се, някои теми се връщат отново и отново, свързани с разказите на писателя, с драматургията, с родното му село. Понякога има какво ново да се отговори на тези повтарящи се въпроси, друг път – не. Това са очакванията, с които се подхожда към този сборник с интервюта. И може би предварително се появява и въпросът защо изобщо да се четат събрани интервюта, освен ако не сме изследователи на писателя.

Сборникът е полезен и за изследователи на разговора. Тук участваш активно, също като във всеки смислен диалог. Радичков така определя идеалния читател: като човек, който е склонен да влезе в битка с него. Един рунд печели писателят, друг – ние, следващия си го поделяме. Да си читател е отговорна работа и е хубаво тази отговорност да ни се напомня.

Със събеседник като него често си изненадан. Връзките, които прави между нещата, невинаги са очевидни, но винаги са живи. В разговор от 1982 г. той казва:

Езикът – това е мисълта на човека, то е цял океан. Който може, плува в него, който не може, се удавя или гази в плиткото.

В плитчините на днешното говорене сигурно би било по-безболезнено, ако можехме да забравим, че го има и дълбокото. Но то си остава като копнеж. Затова да четеш тези интервюта е хубаво упражнение – постоянно срещаш нещо ново, вземаш си по някоя история или запомняш интересно построен израз. А това упражнение може и да е малко отчайващо, ако сравниш с днешните начини за водене на разговор пред публика. Днес е рядкост да забележиш отношение към себе си, което показва достойнство без его. Особено през тази година на избори…

Смехът над себе си е друга дисциплина, в която Радичков е деликатен майстор. Понякога почти можеш да пропуснеш намиганията му. Впечатлих се от смиреното му отношение към различни награди, преводи, отличия – може би защото напоследък на няколко пъти се натъквам на точно обратното отношение към такива неща.

Но тези сравнения, които сигурно са неизбежни, все пак са само по периферията на най-интересното в сборника. Интервютата, правени между 1962 и 1999 г., напомнят за пластичността на мисълта, както самият писател обяснява:

Искам да кажа, че човек е много сложно и променливо същество, че днес е в едно настроение, а утре – в друго, че днес мисли така по един въпрос, а утре – доста различно. И ако днес, 27 юли 1974 година, аз съм отговорил на някои въпроси искрено и честно така, както е записано, а утре или други ден се окаже, че мнението ми е по-различно, че в него се съдържат други нюанси, че просто самата гледна точка е сменена – това няма да означава нищо друго, освен – както казах – че човек е много сложно и променливо същество.

Изследването на тези противоречия, с които всички сме изпълнени, прави образа на писателя по-плътен пред нас. Може би оттам идва и усещането, че разговорите са живи, стига да участваш.

В проследяването на промените в мисълта му обаче кристализира и друго – това, което остава стабилно, което никога не се сменя. Най-силно се усеща природата, която постоянно присъства в разговорите. Не ми се иска да кажа „връзката с природата“. В този израз се вижда отношението ни към нея: как се поставяме в друг план, на друго място от природата, за да се „свържем“ с нея. В тези разговори тя не присъства като нещо за наблюдаване, а като цял език, който ни разкрива истини и за нас. За мен това беше най-ценното – споменаването на всички свраки, мечки, гущери, на човека, който, преди да порасне, е бил врабче.

Докато четеш, общуваш със свят, който е богато населен – цяла енциклопедия от животински видове, но и видове дъжд или отношение към сезоните. Това обостря сетивата ти. Дори София, в която Радичков попада „по невнимание“, е пълна с дива природа (отвъд хората). Участието в тези разговори е все едно някой постоянно да ти насочва погледа и да ти показва какво се случва наоколо, колко много изпускаш всеки ден…

Други от постоянните теми по-скоро не очаквах да се завръщат така често. Трогваше ме, когато писателят отказва да говори публично за това, в което вярва. Докосваше ме и отношението му към децата, обичта и вниманието му. Споменава например как някои хора не си удрят кучето, но си удрят детето („Насилието сега е навсякъде, то се разпростря и върху децата“).

Интервютата около 90-те години и промените тогава са трудни за четене – океанът на езика, по който до момента си се носил по гръб в другите разговори, внезапно става бърза река с остри камъни. През 1991 г. писателят казва:

Настроението ми сега е тягостно. Даже думата настроение ми звучи тягостно. Чувствам някакво униние.

Има много за обработване през тези години – много надежда и много разочарование, които са болезнено ясни тук. В опита за създаване на нов смисъл има и осъзнаване на вакуума:

Вижте как на 10 ноември толкова много неща се обезсмислиха – филми, спектакли, книги.

В същия период писателят казва и друго – че в този живот можеш само да счупиш гърнето, не можеш да залепиш парчетата. Това звучи толкова по-различно от успокоителния му тон, когато казва, че „съвършено е само неръкотворното“.

Докато четях тези интервюта, често ги споменавах в разговори. Темите тук са толкова много, че непрекъснато напомнят за себе си. Има и цяло интервю за футбола. Разбира се, другата страна в интервютата – журналистите – също е огромно богатство, с всички цветове на това, което е вълнувало интервюиращите в деня на срещата и което са занесли при писателя. Правят впечатление много неща, но ето например Ива Николова, която през 1989 г. в един от въпросите си казва:

На всеки човек се падат около 50 птици, обаче ние не съзнаваме това, нищо не правим за тези птици. Те са наши, всъщност – полагат ни се. Но Вие какво правите с Вашите птици, аз какво правя с моите птици – аз изобщо не мисля за тях.

По-често да си напомняме в разговор, че ни се падат по 50 птици. Не за да се поучаваме един друг. А просто защото така става малко по-леко и по-хубаво.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. НИКЕ, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.