На второ четене: „Живеещия“

„Живеещия“ от Анна Старобинец

превод от руски Емилия Попова, изд. „Жар“, 2021

Започнах отново да пиша този текст на 24 май, след като първоначалната му версия заедно с бележките ми към него изчезнаха безследно. Това се оказа по някакъв начин в съзвучие и със самата книга –

писана преди дузина години, но болезнено актуална, безпощадна и мощна дистопия,

в която свободата и любовта също са изчезнали. В съзвучие е и с живота на руската писателка. Тя изчезва от Русия, защото недвусмислено е заявила позициите си по отношение на потискането на демокрацията в страната, на завоевателната война, която Русия води, и не е съгласна да приеме ролята на кукла в ръцете на кукловод. В момента живее в Грузия.

Проверих и за първи път съм чел и писал за Старобинец и за нейния „Пубертет“ преди седемнайсет години в „Една седмица в София“, също безследно изчезнало издание.

Изрових си текста:

Дебютът на 26-годишната рускиня е още топъл, издаден е през 2005 година. Едноименната повест е шизофренична психеделия, издържана в стила на „Преображението“ на Кафка – малко дете има ужасно странна патологична близост с хиляди мравки. Във всеки един от другите разкази историята също е за човек или робот, в който има нещо сбъркано, бъгнато, повредено. Жена губи съпруга си и го замества с идентичен робот, но след това нещата хич не са прости и прекрасни. Мъж заживява алтернативен живот, след като заспива във влак за Москва, ама май не всичко е само сън или е нещо друго. Журналист се събужда мъртъв една сутрин, отива в редакцията и продължава да мъртвее хиляди години. Книгата е стряскаща и плашеща, но също и доста тъжна: мрачно минусово четиво за края на зимата на нашата самота.

И в романа „Живеещия“ руската писателка отново пише за мравки и термити, но в друг контекст –

този път книгата е плътен и гъст роман за технологичния възход на човечеството и катастрофалния му и обезчовечаващ крах.

Видима е близостта с братя Стругацки, Урсула Ле Гуин, Оруел, Хъксли и Уилям Гибсън, но без да е прекалена или дразнеща.

Прозаичният свят на Старобинец е нейно лично оригинално творение и е плашещ и ужасяващо смешен както с голямата си панорамна картина, така и в детайлите. Отнема едва няколко страници да разбереш къде си – в чист, подреден и предвидим свят, контролиран от алгоритми; в живот, прекарван най-вече във виртуална реалност (сбогом, слава богу, Metaverse), принудително свързване, промиване на мозъка и безусловен тоталитаризъм; в общество на категоричен контрол и постоянно наблюдение, където властва погнуса и отвращение от реалността и от истинското докосване.

Разбира се, това е бил единственият възможен сценарий, за да може населението на планетата да оцелее след войни, кризи и пандемии. За да съществуваш в сигурен свят – трябва да се откажеш или да те откажат от определени права. Проблемът е, че

светът започва подозрително да прилича на болезнен затвор без изход. „Живеещия“ е името на тази цивилизация.

Стълбовете на такава глобална диктатура са упованието и прилагането на смирение, отговорност и дълг, които се преливат в удоволствие, стабилност и безсмъртие. А честият и натрапчив поздрав е „смърт няма“, защото клонирането е всекидневие. Няма хора, които вече да не са живели. Броят на населението е точен и неизменен. Физическата смърт се нарича „пауза“, често е принудителна и преди нея се отива на гише, където клиентът бива успокояван, че всичко ще бъде наред. Както често се случва с лозунгите и думите на властта, те значат точно обратното, а стълбовете нямат капацитета да удържат ситуацията. Робърт Шекли и неговата „Корпорация „Безсмъртие“ e наистина оптимистично четиво в сравнение с „Живеещия“.

Въобразяването на различни и все по-прекрасни нови светове е възможност да се мисли какво би могло да е бъдещето.

Наистина е повече от възможно да има репресивни йерархии и ограничаване на правата. Наистина думите правят неща, ако не само са изречени, а и приведени в брутално действие. Наистина съпротивата често попада в ситуация като в „Приказка за стълбата“ и забравя срещу какво точно се е борила. И като в история на Филип К. Дик (или във филм по негово произведение) в един момент ще е възможно да се объркаш кое е реално, кое виртуално и кой всъщност си.

Естествено, ражда се дете, което никога не е живяло преди и не е клонинг. Казва се Зеро и в него е инвестирана надежда за промяна. Той изпитва забравени и забранени чувства, като самота, гняв и тъга. Те са в полето на патологията, защото носят желание за прекрояване на ситуацията. Затова са табу.

Писането на Старобинец дава друга перспектива. Кара те да разбиеш черупката на навика и да се изненадаш, че може да действаш и мислиш по различен начин. Възбужда любопитството, както светлата ивица под една врата през нощта, която, въпреки че е страшно, можеш да открехнеш – и го правиш. Зад вратата на Старобинец има

сбъднали се конспирации, зловещи властови игри, козметични реформи, чудовищен макиавелизъм и манипулация, лъжи и измами. Романът е безмилостен и безпощаден.

Самата авторка казва, че авторите на дистопии искат само едно нещо – да пеят като канарчета във въглищни мини и така да предупреждават за опасности, но ако може, да не умират, докато го правят.

Това писане, което не спестява най-страшната възможна истина, е доказателство, че

литературата може да действа като противоотрова на пропагандата.

А писането в жанр дава и неимоверна свобода и размах. Да пишеш в лесно разпознаваема за читателя структура и да я преобръщаш, пародираш и иронизираш е достойнство за романа още от „Дон Кихот“ насам. Но за разлика от много постмодерни романи, тук болката, която книгата излъчва, не е наужким. Дълбока и сериозна е. Самонадеяността на човека, който за пореден път иска да бъде бог, е описана прецизно и шеметно. И все пак има надежда, че може и да ни се размине.

Животът и действителността в епохата на тяхната техническа възпроизводимост, които са представени в романа, обезнадеждават. И това е добре,

защото е ясно по какъв начин никой не иска да живее.

След всяка хубава страшна приказка човек става по-смел. Смелост, която не изчезва безследно. И е повече от нужна.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „ЖАР – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.