На второ четене: „Линкълн в бардо“ от Джордж Сондърс

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Линкълн в бардо“ от Джордж Сондърс

превод от английски Владимир Полеганов, изд. „Лист“, 2019

За дебютния си роман „Линкълн в бардо“ американският писател Джордж Сондърс получава наградата „Мен Букър“ за 2017 г., но това далеч не е първият успех за автора. Сондърс е известен с кратките си разкази, преди да се впусне в обичания американски жанр – книги за президенти и тяхното семейство и обкръжение, за времето преди, във и извън Белия дом. Ако потърсим биография или исторически роман за който и да е американски президент, обичайно ще намерим цяла лавица от книги – и то ако броим само добрите. Джордж Сондърс се включва с експериментален роман за починалото дете на президента Линкълн. Книгата отдава почит не само на трогващата история за баща, изгубил сина си, но и на всички текстове около нея.

„Линкълн в бардо“ е разказана от десетки гласове, които се преплитат, прекъсват, носят собствения си заряд от тъга, радост, хумор, дори граматика, разказват истории, правят признания или опити да се превърнат в значими исторически източници. Чисто формално това не е предшествано от тире отпред – като при диалог. Нито пък името на този, който говори, е поместено в началото на репликата – като в пиеса. Вместо това колажът от цитати е оформен точно както би бил поместен епитаф: първо е текстът, а после – името и евентуално източникът. Епитафите тук обаче текат един след друг. И няма друго.

В тази река от цитати има риск страниците да се пометат и разтворят в течението, докато накрая остане само кашава целулоза. Това, което прави романа толкова впечатляващ, е именно че структурата издържа, макар първоначално да не разбираш точно как. Причината е, че това не е самоцелен експеримент, а е подкрепен от литературна традиция – и тя се усеща, без значение дали си наясно с нея, или не. Но важно е и друго – емоционалният център на една от най-хубавите книги за скръбта, които съм чела.

Действието се развива в една-единствена нощ. За сметка на това в известен смисъл протича на две места. Едното е физическото: гробището, в което е положен Уили. Историческите източници показват, че Линкълн е посетил гроба на сина си поне два пъти в първата нощ, и именно това е зрънцето, от което се заражда целият роман. Заради скръбта на баща си Уили е заседнал в бардо. Това е второто, метафизичното място, на което се осъществява романът – будистката представа за пространството между живота и смъртта. Тук то се обитава от духове, заседнали между световете.

Духовете в бардо не успяват да пуснат живота и да приемат смъртта. Те наричат ковчезите си „болнични кутии“, които биха били „ефикасни“ за особения вид „болест“, от която страдат. Все пак обаче изглежда, че всичко това са внимателно построени евфемизми, но всеки знае точно какво се случва. В състоянието, в което се намират, те се виждат един друг, но остават невидими за живите – на които обаче успяват да влияят емоционално. Придобиват и особени външни белези, символ на това, което ги задържа между световете. Размислилият след самоубийството си Роджър Бевинс III например, който късно осъзнава колко е изпуснал от света, има много очи, които се оглеждат, носове, които се опитват да подушат, ръце, които искат да докосват.

Бевинс III е единият от тримата главни герои в бардо. Другите са Ханс Волман, починал в нощта, преди да консумира брака със съпругата си, и преподобният Евърли Томас. В срещата с 11-годишния Уили те искат да му помогнат да приеме смъртта си, преди да бъде трансформиран в нещо чудовищно. Децата обичайно не се задържат в бардо, но когато това стане, те минават през страшни трансформации, както се е случило с едно момиче:

Тя светкавично се преобрази в рухналия мост, лешояда, голямото куче, зловещата старица, тъпчеща се с черна торта, царевичната нива, съсипана от наводнение, чадъра, разкъсан от вятър, който не можехме да усетим.

Дори при подобни детайли от историята, тя е изненадващо нежна. Духовете се подкрепят при трудното си пътешествие. Срещаме се и с живи „гласове“, които разказват за своята съдба по време на Гражданската война. Между духовете се ражда приятелство, в което има и място за тъга. Колкото и евфемизми да използват, все пак знаят, че положението, в което се намират, е най-трудното за всички тях. Те са дълбоко затрогнати от посещението на президента в гробището: доказателство, че не са напълно забравени. В тези моменти е голямата сила на книгата.

Чела съм я три пъти, първите два – на английски. Още при излизането ѝ ревютата бяха толкова силни, че си купих първото издание с твърди корици. Тогава ми направи силно впечатление формата – признавам, че първите 15–20 страници се четат трудно, но като свикнеш, полифоничността на романа е чудесна. Бързо разбираш, че няма да получиш стандартен сюжет, а нещо по-интересно, поне в случая. Втория път я четох за книжен клуб миналото лято – тогава най-голямо впечатление ми направи колко утеха може да донесе на скърбящия (поне според мен: някак намалява самотата в тази тема). Третия път, за написването на този текст, я четох на български. Най-голямо впечатление ми направи преводът на Владимир Полеганов (с награда за ярко постижение в областта на превода на художествена литература от Съюза на преводачите в България през 2020 г.). Беше хубаво да срещна по съвсем нов начин един от любимите си пасажи от книгата – поетично описания момент, в който Бевинс размишлява в последните минути на живота си:

Едва тогава (вече с единия крак отвъд, така да се каже) осъзнах колко неописуемо красиво е всичко това, с каква прецизност е създадено за наша наслада, и разбрах, че съм на ръба да пропилея този удивителен дар, дара да можеш – всеки ден – да блуждаеш из безкрайния рай на сетивата, из огромния пазар, зареден всеотдайно с всички велики неща: рояци насекоми, разтанцували се в лъчите на августовското слънце; трио черни коне, допрели глави, затънали до коленете в снежно поле; ароматът на телешки бульон, донесен от бриза от осветен в оранжево прозорец в хладния есенен ден…

Накрая ми се иска да кажа само, че именно книги като „Линкълн в бардо“ са причината изобщо да я има тази рубрика за връщане назад към хубавите четива. Всеки понякога усеща, че само на ръка разстояние може да съществува цяла градина, пълна с чудеса. А романът на Сондърс е точно от тези градини, които според мен трябва да се посетят – ако не три пъти, то поне веднъж.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.