Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.


„Може би Естер“ от Катя Петровская

превод от немски Милен Милев, изд. „Парадокс“, 2016

За какво се нуждаеш от този човек, защо разравяш прахта му? И какво е да си свързана с него?

Тези въпроси са отправени към Катя Петровская в писмо, което тя помества в книгата. Родена в Киев, в семейство от еврейски произход, авторката пише на немски историята на рода си – и сякаш търси именно отговорите на тези два въпроса.

Случи се няколко пъти да ме питат какво чета, след като бях започнала „Може би Естер“. И установих колко е трудно да се отговори. Когато казвах за какво става дума в книгата, хората първо предполагаха, че е автобиография. Обяснявах, че не се усеща точно така, защото историите са не само на авторката и рода ѝ, но и на хора извън него – тоест на по-големия контекст, включващ световните войни. Значи е историческа? И това не е съвсем точно – пояснявах, че книгата е разделена на отделни истории, малко като сборник с разкази. Има части от какви ли не източници, като цитираното горе писмо, а има и пасажи в поток на съзнанието и дори един сън. Значи са есета? Може би нещо такова, казвах, но продължавах да се чудя за по-подходяща дума. Тогава проверих как е описана на български „Може би Естер“ – най-често е обяснена просто като „книга“. Трудно е да се определи жанрът на онова, което е по-болезнено от история, по-отдалечено от мемоар, по-лично от есе.

В интервю с Капка Касабова Марин Бодаков сравнява нейната книга „Към езерото“ с „Може би Естер“ и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова – защото са все книги за биографичната и автобиографичната памет. Капка Касабова говори за новите търсения:

Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав.

Четенето на Катя Петровская наистина се усеща, като да присъстваш на алхимичен процес с цялото му обръщане на прах в злато. Какво виждаме, когато гледаме назад? Себе си? Липсите? Силата на корените? Всичко това – стига да поискаме да го видим. В „Драмата на надареното дете“ терапевтката Алис Милер говори за необходимостта да познаваме историята на собственото си детство, да разберем истината за това, което сме преживели. Тя пише за нуждата да погледнем отвъд обичайно приетото – че детството е един щастлив момент от живота – и да видим къде всъщност ни е било трудно, в кое сме останали неразбрани, сами или наранени. Това е нужно, за да пораснем истински – и да успеем да бъдем истинското си аз.

Катя Петровская минава през подобен процес, но задачата ѝ е още по-голяма и по-болезнена: не само собствената ѝ личност, но цялото ѝ семейство минава под лупата. Също както приемаме, че детството е щастлив период, така и за някои семейни травми се знае, че са тежки – и толкова. Но какво означава да видиш семейството си не като брой загинали или оцелели в Холокоста и брой съдби, променени от войната и революцията, а да се заровиш в историите? Да изградиш поне емоционална връзка с онези, които по една или друга причина отсъстват от семейния пейзаж, да видиш лицата им, да научиш имената им.

В търсенето някои парчета си остават липсващи. Заглавието идва от името на нейната прабаба, която може би се е казвала Естер, но със сигурност е била единствената останала в Киев, когато семейството бяга от нацистите. Тя става тяхна жертва – отзовава се на призива всички от еврейски произход да се явят на определено място. Бащата на авторката не може да си спомни името ѝ с точност не защото я чувства твърде далечна или защото тя няма значение, а напротив, от близост – защото сам я е наричал „бабо“ и не е чувал други нейни имена освен „бабо“ и „мамо“.

Авторката се опитва едновременно да се отдалечи и да се приближи. Заглавието на книгата съдържа точно това – опита да се видят хората като история, но и приемането, че някои части ще останат неясни, понеже са твърде близо, за да бъдат фокусирани.

В нашите географски ширини много хора познаваме от първо лице прийома, че за семейството не се говори извън него. И заради това е важно да се разказват тези истории. В един момент авторката споменава, че майка ѝ я моли изрично да не слага нещо в книгата. Не само конкретният факт, но и молбата да бъде прикрит биват показани. По този начин е конструирана цялата книга. Съсредоточеното усилие да се изровят тези забравени или труднодостъпни спомени е съчетано с описанието на трудностите. Авторката говори и как е забравила всичко от момента, в който влиза в Освиенцим. Липсата на спомени също може да говори.

Езикът и липсата му са не само символично, но и буквално част от историята. Поколения след поколения, семейството е преподавало на глухонеми деца. Поместени са писма от благодарни родители и историите на тези учители в семейството. Но това се превръща и в метафора за идентичността на самата авторка: „Нашето юдейство за мен си остана глухонямо, а глухонямостта – юдейска.“ А за преместването си в Германия авторката казва:

Впуснах се в немския, все едно борбата срещу немотата продължаваше, нали немският, немецкий, на руски е езикът на немите, немой немец, че той немецът въобще не може да говори. Този немски ми беше като багета или лозова пръчка в търсенето на домашните ми, които векове наред бяха учили глухонеми деца на говор, като че трябваше да науча немия немски, за да мога да говоря, а това желание ми беше непонятно.

Разбира се, особено трудно е да се четат истории за война и смърт по тези земи точно днес. Но е и особено важно. В книгата има много въпроси без отговор – не защото не им е даден такъв, а защото отговор може би не съществува. Авторката пита:

Остава ли едно място същото място, ако на това място човек убива, после заравя, взривява, изравя, изгаря, смила, разпръсква, мълчи, сади, лъже, зарива с боклук, наводнява, бетонира, отново мълчи, отцепва, арестува опечалени, по-късно изгражда десет паметника, поменува личните жертви веднъж годишно или пък смята, че няма нищо общо с това?

Да смятаме, че нямаме нищо общо, все така ми се струва едно от най-ужасните неща. „Може би Естер“ ми върна усещането за връзките – семейни, исторически, лични, емоционални, – които държат всички ни заедно. За мен беше напомняне за общото, което имаме, и за отговорността ни към него.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни