На второ четене: „Неясните очертания на света“

„Неясните очертания на света“ от Ирис Волф

превод от немски Виолета Вичева, изд. „Аквариус“, 2022

Има книги, за които сякаш не може да бъде казано нищо и които тъкмо поради това трябва да бъдат прочетени. Макар да не обичам разтегливото определение „тих роман“, „Неясните очертания на света“ е тъкмо такова четиво. Качество, което дели с други подобни книги в чудесното портфолио на издателството (като например „Цял един живот“ на Роберт Зееталер, „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов или „Т. Сингер“ на Даг Сулста, които също препоръчваме – може да прочетете за тях и в „Литературни разговори“).

Този тип текстове разказват цял един живот (а тук всъщност няколко) и цели исторически периоди, само че не по епичен, исторически утежнен, документален начин, а по интимен, задушевен, косвен. Макар предвидимо да бива описван като семейна сага за живота в комунистическа Източна Европа и за последвалата емиграция на Запад, романът на родената в Румъния и емигрирала в Германия като дете Ирис Волф е повече екзистенциален, отколкото исторически, по-скоро камерен, отколкото мащабен.

Да, големите събития и личности, своеобразните жалони на времето са споменати (управлението на крал Михай I, дейността на тайните служби, падането на Берлинската стена, убийството на Чаушеску и съпругата му), но те не са обект на разказа, а негов дискретно щрихиран фон. На много малко места Волф допуска грешката да бъде обяснително-дидактична или сантиментална (все пак пише предимно за чужда на събитията публика), но навсякъде другаде тя не само не преекспонира социално-политическата среда, а я удържа за сметка на крайно личните истории, белязани от базовите житейски, почти ритуални по същността си преживявания: раждането, смъртта, влюбването, жертвата, загубата, приятелството, отпътуването и завръщането.

И все пак факт е, че сюжетът обхваща много десетилетия и няколко поколения, както и два основни топоса – румънската област Банат и Западна Германия. Ирис Волф започва разказа си от 70-те години в банатската провинция, за да се върне във времето преди установяването на комунистическия режим, а след това обратно към годините малко преди и след краха му, та чак до наши дни.

Банат – област, която се поделя между няколко съседни страни – е герой сама по себе си със своята природа, особености и етнически, религиозно и езиково пъстро население: румънци, шваби, унгарци, словаци. И макар само част от действието да се развива там, то за Волф именно

на това място се определяше какво е щастие, какво е свобода.

Романът е съставен от седем глави, като всяка предоставя гледната точка в трето лице на герой, който по някакъв начин е свързан със семейството на Самуел – част от германското протестантско малцинство там. Тук са бабата Карлине, съвременница на крал Михай I и убедена монархистка, запазила завинаги обноските си и вкуса към изяществото на някогашното време; синът ѝ Ханес, пастор, в чиято честност и човечност Секуритате ще забие клин; съпругата му Флорентине – най-независимата и неуловима героиня в романа, която отстоява своето място в периферията на общността; техният син Самуел, крайно мълчалив и саможив младеж, но затова пък превърнал се в магнит за мнозина благодарение на способността си да слуша другия; любимата му Стана, която охранява своята крехка чувствителност под задушливата сянка на строгия си и агресивен баща – функционер на режима, упражняващ психическо насилие над семейството и съселяните си; Оз, приятелят на Самуел, заедно с когото ще извършат крайъгълна дързост; Бене – един от гей студентите от ГДР, които пасторът приютява в къщата си, преди години по-късно той да се върне в съвсем друго амплоа; дъщерята на Самуел – Ливия, която в наши дни ще спои нишките на миналото и вероятно ще зачене бъдещето, преди и то на свой ред да се превърне в история. Защото:

Казват, че животът продължава, а никой не забелязва колко заплашително звучат тези думи. Животът продължава, с него и смъртта…

Разказът на Волф току се разсейва към други, второстепенни герои, някъде като че ли излишно много и с незаслужени подробности. Те нямат принос за централния сюжет, но все пак създават плътността в картината на живота и на двете места. Именно благодарение на споменатите времеви линии и на множеството перспективи в разказа, Волф успява да постигне илюзията за мащабност в иначе едва 250-те страници на романа – твърде малко за типичната семейна сага.

В привидно хлабаво свързаните глави тя избира да разказва през сцени, които сами за себе си като че ли нямат ясно отношение към класическото придвижване на сюжета. Те са повече статични, пейзажни, отколкото действени, тип „а после какво ще стане“, и фиксират преди всичко моментни състояния, навици, усещания, мисли, съзерцания, сетивни или природни картини, размяна на жестове и битови сцени от един провинциален живот.

Макар първата половина на книгата да е чувствително по-стегната и силна, а към края Волф като че ли леко да поизпуска нишките на тази плътна концентрация, разказът е доказателство, че животът е направен именно от подробностите, от неуловимото, от неясните очертания. За тях може да се каже онова, което героят Ханес мисли:

Да се приютиш в книга, да вкараш решаващ гол, слънцето да ти отреди място в градината – това е времето на мига, времето, което Ханес търсеше, което обичаше повече от онова, редящо часове, дни, седмици, сякаш трябва да води нанякъде.

Да, времето в романа е важно. В началото на втора глава Волф пише:

Има време, което препуска напред, и време, което се връща назад. Време, което се върти в кръг, и време, което не се движи, не е нищо повече от един-единствен миг.

Текстът играе с това усещане, концентрирайки се дълго върху конкретни моменти, прелетни, ефирни и точно поради това съвършени в някаква капсулирана вечност. В същото време той редува циклите на загубата/края и новото начало. На практика разказът започва с възможния край (на още неродения Самуел), за да се заключи в евентуалното начало (на поредната двойка, от която може да се роди следващото дете).

Един от централните повтарящи се мотиви, донякъде предвидимо, но фино и красиво използван от Волф, е именно образът на вятъра, както и на носещите се по него птици в банатската пустош. Ханес съзнава, че няма как „да се защити от вятъра“, че „във всеки вятър се крие дявол“, както казват румънците. Защото, да, от една страна, той е суровата стихия, която пръска и разгонва, която отнася половината семейство далеч от дома. Но все пак той е символ и на онова, което преминава всякакви граници, което е над ограниченията, наложени на хората, и в крайна сметка винаги ще свързва сърдечно, емоционално и кръвно членовете на фамилията.

Езикът е другият мотив. Тишината и самодостатъчността на Флорентине, нейното подозрение към думите и неяснотата на казаното, което никога „не се доближаваше до действителния опит“, водят до преимущество на мисълта, както и до факта, че нейният Самуел проговаря късно и остава мълчаливец. Именно тази икономия на езика обаче ги прави толерантни, емпатични, чуващи, чисти в един режим на охранявано премълчаване и подслушване. Дава им независимост. По ирония, но и съвсем логично, именно Флорентине, за която Ханес казва

Думите излизаха от устата ѝ случайно, произволно, сякаш живеят собствен живот – рядко постигаше съответствие между онова, което казва и което мисли, нещо естествено за останалите хора

ще заяви най-точните и верни слова, които никой друг няма да посмее да си позволи и които ще предизвикат сблъсъка на семейството ѝ със Секуритате. Принуден да пише протоколни обяснения (доноси), колкото и безобидни и отклоняващи вниманието да са те, Ханес пък ще се радва, че владее няколко езика, така че майчиният му да остане свободен:

Радваше се, че не се налага да използва майчиния си език. Един език му оставаше, незасегнат от забрани и идеологии, един език, на който думите значеха онова, което е казано.

Езиковите особености са равносилни и на идентичността. Културната разлика между източноевропейците и западняците Волф описва съвсем лаконично именно чрез тях – напълно достатъчно, за да можем прекрасно да си представим картината, особено ние:

Към това се прибавяше и облеклото им, плетени жилетки и забрадки, езикът им, винаги с леко отклонение от нормата. Сакото беше „жакет“, фризерът – „хладилна камера“, фурната – „пещ“. Флорентине използваше „рекох“ вместо „казах“ или „Самуел дойдоха“, което включваше тях четиримата.

От друга страна, специално внимание изисква самият език на Ирис Волф като автор – една мечтателно-носталгична, ритмична сплав с лекотата на водна боя.

Език ефирен, флуиден, безплътен като вятъра, който не върви по следите на голото сюжетно действие, а скицира „неясните очертания на света“.

Те остават да трептят в съзнанието много след разсейването им, така както трептят жиците след отлитането на вдигнатите от вятъра птици.

По същия икономичен и лаконичен начин, както вече споменах, Волф контурира чрез езика и историко-политическото време. При това тя не драматизира. Дори най-крайъгълните действия са разказани без никаква излишна интензивност, без съспенс, без препятствия – тихо. Вместо да обяснява или да разиграва десетки сцени, тя предава същността на комунизма единствено чрез бягащия от него Оз, чието усещане е, че го преследва огромен зелен дракон. Кратка и ясна метафора.

Разтърсващата трансформация на живота в родината след налагането на режима пък е достатъчно експресивно обрисувана само с краткото изречение за

майка му Карлине, чийто живот беше започнал в крайморска вила и приключил на конвейера във фабрика за копчета.

Сънят на Ханес разкрива ясно състоянието на човека под сянката на тоталитаризма – в този свой кошмар героят

въпреки всички усилия на тялото и волята е невъзможно да помръдне или да каже нещо.

Пак така фино е маркирано и съществуването на гей двойки или на многобройните опити за аборти в страната, която уж ги забранява. А най-лаконичното определение за това, че дълго след промените от началото на 90-те, в Източна Европа всичко дълго ще тегне към миналото, е впечатлението на Самуел, когато се връща за първи път, щом това става възможно:

 Всичко изглеждаше както винаги. И не беше както винаги.

Самата Ирис Волф, родена през 1977 г., е част от поколението, което дегустира достатъчно от комунизма, за да запомни вкуса му, и в същото време преживява достатъчно рано краха му, за да има време да живее – с много усилия – извън клопката му. Може би затова малко или много се усеща тежнението и симпатията ѝ към героя, който е неин връстник – Самуел. Независимо от времето обаче, „Неясните очертания на света“ в крайна сметка са разказ отвъд него – за силата на връзките, за приятелството, заради което си готов на всичко, за любовта, към която се връщаш. В този разказ вътрешните трептения на човека и свободният вятър на мислите са по-важни от макрокартината, в която той се движи.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.