На второ четене: „Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

превод от английски Светла Йосифова, изд. „Фабер“, 2017

„Много отдавна не съм се вълнувал така от роман“, споделя Салман Рушди на задната корица на тази книга. Авторът Алан Лайтман е американски физик и писател, преподавател в Масачузетския технологичен институт, където води лекции по физика и по литературна стилистика. „Сънищата на Айнщайн“ е роман, който говори по поетичен начин за теорията на относителността.

Книгата е изградена от отделни разкази – всеки е един отделен свят, в който времето се държи по необичаен начин. В няколко страници авторът ни казва основните правила за всяка нова територия и какво означава да бъдеш човек в нея. В един свят времето е кръг. В следващия – прекъсната линия. После пък времето има три измерения, също като пространството. А какво ако причината и следствието не са свързани помежду си – и следствието може да е преди причината? Някои от световете са свързани с теорията на относителността, доведена до крайност – например това, че времето тече по-бавно на по-голяма височина или при по-голяма скорост. Други са напълно фантастични. Наративът, който свързва отделните разкази, е самият Айнщайн, докато завършва теорията си – всъщност всеки от тези светове е един негов сън.

С други думи, „Сънищата на Айнщайн“ е нещо като „Невидимите градове“ – книгата, която Итало Калвино изгражда от свързани разкази, всеки от тях за един фантастичен свят. Романът на Лайтман съчетава с това и лирично отношение към физиката, което напомня на друг италиански автор – Карло Ровели (от него на български имаме страхотните „Седем кратки беседи по физика“, но засега не и безкрайно странната му и също толкова вълнуваща книга за времето).

Лайтман пише след Калвино, но преди Ровели – „Сънищата на Айнщайн“ излиза през 1992 г. и не само е била преведена на 30 езика, след като става бестселър, но и адаптирана за сцената. Подобни статистики не говорят прекалено ясно сами по себе си, но са интересни в контекста на роман, свързан с физични величини. Как е успял да докосне толкова много хора?

Разбира се, донякъде е заради магията на самото време като величина. Свикнали сме да го измерваме с часовници и да разчитаме, че е конкретно, обозримо. Както Айнщайн демонстрира обаче, времето е нещо далеч по-сложно, което всъщност може да се държи по различни начини. В един от световете на Лайтман времето се приема за така съвършено, че става доказателство за съществуването на Бог:

Светът, в който времето е абсолют, е свят на утеха. Защото докато действията на хората са непредсказуеми, ходът на времето е предсказуем. Докато в хората можем да се съмняваме, не можем да се съмняваме във времето.

Тази книга обаче с поетичния си език демонстрира силата на всяко „ако“, което е свързано и с теорията на относителността. И показва, че напротив, във времето можем да се съмняваме. Това пускане на въображението в по-закътаните гънки на теорията е като игра, която те въвлича с изобретателност. Различните разкази и светове се натрупват и поне в мен отварят апетит да чета повече например за квантова физика – защото дават едно почти инстинктивно знание за физиката. Свикнали сме да мислим за нея като за скучен предмет от училище, а всъщност необяснимите неща във физиката са далеч повече от това, което знаем. Вълнуващо е да го усетиш, четейки – не само да ти се каже.

Още в самото начало на четенето започваш да се питаш какво друго е логично да бъде отношението ни към времето, ако не точно това – поетично и абстрактно. Остава обаче въпросът какво би станало, ако приемахме науката като роман – или като романтична истина. Така изглежда един свят, в който „има нещо странно и то мигом става очевидно“. Из долините и равнините не се виждат къщи, защото хората живеят в планините, обсебени от факта, че нависоко времето тече по-бавно – и съответно те остаряват по-бавно.

Друг път пък демонстрацията на времето е почти театрална. В един от разказите то не съществува, съществуват само образи. Самата история е изградена от моменти, изреченията просто описват несвързани картини. („Изпарения над езерото в ранно утро. Отворено чекмедже.“) Почти непоносимо за четене! Такива демонстрации са малко като научни експерименти, затворени в книга: „Сложете си предпазните очила, щом извадим времето от разказа, става ето това…“

Другото, което прави впечатление тук обаче, е хуманността на писателя. Във всеки свят има бунтовници – хора, които отказват да живеят според правилата му. Тези, които вървят срещу останалите и избират да им се усмихват, докато следват собствените си желания. Съществуват аутсайдери – и някак, разбира се, точно на тях съчувстваш най-много.

В този роман за физика има много топлина. Не е само в съдържанието, но и във фо̀рмата му. Често съм си мислила, че такава книга почти би могла да се чете на дете за лека нощ (почти, защото в описването на човечността на героите в различните светове понякога се появяват интимни и еротични моменти). Ето например един свят, в който времето води всяко нещо към естествения му стремеж за ред:

В подобен свят хората с неразтребени къщи лежат в леглата си и чакат природните сили да издухат праха от первазите и да подредят обувките в шкафчетата. Хората с неуредени дела могат да ходят на излети, докато календарите им се организират, графиците им се подреждат, сметките им се изчистват. Червилата, четките и писмата могат да бъдат безразборно мятани в чантичките с удовлетворяващата мисъл, че ще се разпределят по места от само себе си. Градините нямат никаква нужда от подрязване, нито от плевене. Писалищата се подреждат спретнато в края на деня. Дрехите, захвърлени на пода вечерта, сутринта се оказват по столовете. Липсващите чорапи изникват от само себе си.

Разбира се, сюжет в традиционния смисъл на думата тук липсва. Няма линейно разказана история. Има обаче съвкупност от истории, към които можеш да гледаш като към дъното на калейдоскоп. С всяко отгръщане пред теб кристалчетата се подреждат по нов начин – и ти дават още едно парче от разбирането на времето. Поне поетичното разбиране. За останалото може би и за вас ще се отвори достатъчно апетит за книгите от секцията за физика.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Фабер“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.