На второ четене: „Танцуващите мечки“

„Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски

превод от полски Милена Милева, изд. „Парадокс“, 2020

Стана рано, отрежа си хлебче, запаря си чай, седя си и си казвам: „Исусе Христе, защо ме остави да доживея такива времена? Защо очернят нашето гълъбче Сталин?“

Ама после си мисля: „Я си спомни, Таня, колко е страдал Сталин заради хората. И заради теб не си е дояждал, не си е доспивал.“ И тогава взимам медала с лика на Сталин, който получих, като се пенсионирах. Галя си го, гълъбчето, по мустаците и някак ми олеква.

Това е един от разговорите, които полският репортер Витолд Шабловски преразказва след пътуванията си в места като България, Куба, Албания и Грузия. Той пише за какви ли не ситуации. Таня от Гори нарича Сталин своето гълъбче. В Белград са кръстили обиколката по следите на осъдения за престъпления срещу човечеството Радован Караджич „Попарт Радован“. Гандалф е жена в Полша, която работи в Селцето на хобитите – изобретателен начин да се привлекат туристи в иначе замрялото село. Когато деца, чели книгите, недоволстват заради фактологически неточности, отговорът е: „Аз книгата не съм я чела, защото ходихме на кино да гледаме филма. За да четеш, трябва да обичаш да го правиш. Аз не обичам. Но от киното бях много доволна.“

Читателят опитва да се ориентира в този постсоц сюрреализъм, но това не е много лесно. Трудно е да се обяснят тези ситуации с инструментите на разума; не знам доколко е възможно да се разберат на интелектуално ниво.

За да се опита да помогне на читателя, Витолд Шабловски разгръща една метафора, която тече като свързваща нишка през цялата книга и дава заглавието ѝ: така наречените танцуващи мечки.

Когато България влиза в Европейския съюз, тази традиция става незаконна, а мечките се изземват. Построяват им парк край Белица, ограден от електрическа мрежа – невъзможно е да бъдат пуснати изцяло на свобода, понеже от малки са живели с хората и им липсват умения за оцеляване в дивото. Един своеобразен изход от робството. Авторът започва книгата си с думите, че и той се чувства в подобна лаборатория за свобода: след тоталитаризма държавите се опитват да се научат на демокрация, но

както старите навици на дресираните мечки трудно отмират, така и за хората не е лесно да се справят без диктатори.

Години по-късно мечките в парка край Белица продължават да „танцуват“, когато до тях се доближат хора. Или пък просто когато са в стрес. За тях това са били движения, свързани със сладости, алкохол, внимание. Все още очакват да ги получат. По същия начин, казва Шабловски, посттоталитарните хора продължават да изпълняват същите движения, с които са свикнали в миналото си. Така той обяснява случките, на които се натъква по време на пътуванията си, и странния когнитивен дисонанс на

внезапно освободения човек, който не успява да назове режима като зло и изпитва липсата му.

Затова и всяка глава от втората част на книгата, пълна с кратки истории и диалози от пътуванията му, започва с цитат за танцуващите мечки.

В първата част авторът се среща както с дресьори, така и с хората, които работят в парка край Белица. Традицията на танцуващите мечки има дълга история – чак от Древния Рим. Били са популярни и през средните векове, а и до днес в някои части на света. Практиките на „обучение“ са свързани с огромна болка за животното. Слагат мечката на сгорещена повърхност, докато не се изправи на задни лапи и не започне да прави ситни стъпки заради болката. С много повторения мечките се научават да „танцуват“. Давали са им алкохол, за да бъдат кротки (на което е трябвало да ги отучат в парка). Зъбите им са били избивани от малки, а на най-чувствителната част от тялото – носа им – е поставяна халка, чрез която са били управлявани с болезнени подръпвания.

Очевидно е защо всичко това трябва да бъде прекратено. Но доколко е важен контекстът, когато разискваме подобни практики от миналото? Труден въпрос. От една страна, всичко това е било законно. Дългата традиция на ромите, които често са отраствали с мечката на брат, баща или чичо, преди самите те да поемат занаята в свои ръце, също е фактор. А какво се случва, когато вземеш работата на някого след 20 години?

Как да се отговори с достатъчно чувствителност на критиките, че месечната издръжка на една мечка в парка е по-голяма от тази на цяло семейство в близкото село?

Няма еднозначни отговори. Друг момент в книгата е расисткото отношение към ромите, които са се издържали по този начин. Удобно се забравя кой им е давал пари, както и че в транзакцията, която прави този занаят изобщо възможен, е имало и втори пълноценен участник. Авторът всъщност не използва думата „роми“, а обидни названия, на което също може да се гледа като остатък от миналото. Не разбрах напълно леко ехидните му коментари, че Фондация „Четири лапи“ се издържа от дарения – не виждам нищо лошо в подкрепата на граждански правозащитни организации. Тези неща бяха трудни за преглъщане, както и превръщането на мечките в една метафора – не бихме били съгласни, ако нашата болка се преобразува в реторическа фигура, за да се разкаже нещо трето.

И все пак всичко разказано в книгата е част и от миналото, и от настоящето ни. Лично за мен разказът съдържаше изненади – научих много и за природата на мечките. Не знаех, че майката на мечето го води на потока и му показва как да държи лапите си, за да лови риба. Че мечките също си имат занаяти, които се предават през поколенията, също като при хората. Не знаех и колко сложни номера всъщност са могли да изпълняват – и до каква степен са разбирали нюанси в езика при команди. Не знаех за силата на връзката със семействата, при които са живели. Връзка, която при някои е била изключително тежка и травматична – като случая с мечока Добри, останал сляп след побой от бившия си стопанин. Един ден мъжът го посещава в парка, а директорът разказва за срещата.

И изведнъж, след няколко години в Белица, Добри чу гласа му.

Застина.

Легна на тревата.

Покри с лапи муцуната си, сякаш се молеше за нещо.

Ушите му щръкнаха.

Циганинът му викаше, размахваше ръце, разиграваше театър. Плачеше, наричаше Добри „дете мое“, „мече мое“, „сърце мое“. А Добри лежеше на тревата, хванал с лапи муцуната си и наострил уши. Лежеше и не мърдаше.

Може би е пресилено да се твърди, че историята на тези мечки е метафора за човека в годините на Прехода. Но тя все пак е част от историята на Прехода.

Авторът говори за тези големи процеси през човешката (и мечешката) гледна точка. Какво са му казали на стоп, какво мисли една бездомна жена за равенството, как демокрацията се е отразила на ромите мечкари. Фокусът е поставен върху маргиналните хора. А към въпросите, които техните истории пораждат, авторът подхожда с огромно уважение: позволява им да бъдат зададени, без прибързано да им отговаря.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.