На второ четене: „Това съм аз! А ти кой си?“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Това съм аз! А ти кой си?“ от Йеспер Юл

превод от датски Росица Младенова, изд. „Жанет 45“, 2012

„Любов без близост е като да ти донесат менюто, вместо да ти сервират храната: човек огладнява двойно повече“, пише Йеспер Юл. Но парадоксът е в това, че истинската близост идва не с някаква безусловност, а тогава, когато се заявим и очертаем границите си. Да ги покажем означава да научим другия на своите нужди и желания и така той усеща, че сме там, че ни опознава. Колко добре обаче успяваме да поставим границите си на една от най-предизвикателните арени – в собственото си семейство и с децата?

Книгата на писателя и семеен терапевт Йеспер Юл не е точно инструктаж по темата. Датският автор по-скоро посява семена, които може би ще разцъфтят в размишления и промяна за всеки по неговия начин. Подобно е действието на най-популярната му книга „Твоето компетентно дете“, която е за отношенията на възрастните с децата от самото им раждане. Няма нужда да сте я чели, преди да пристъпите към „Това съм аз! А ти кой си?“, понеже и тук са маркирани някои от основните принципи на автора, който дава контекст на мисълта и заключенията си. Например това как смятаме, че ако отношенията с детето са добри, това се дължи на нашите умения като родители, а ако не са добри, значи нещо с детето не е наред, инатливо е. Не, твърди Юл, отношенията с детето винаги са изцяло отговорност на възрастния.

Голяма част от проблемите започват, когато в семейството поставяме по-голямо ударение върху идеята, че е важно да казваме „да“ на близките си – и ни е „толкова трудно да кажем „не“, че когато в крайна сметка го кажем, то или звучи агресивно, или пък се налага да се обясняваме с часове. Трудно е с чиста съвест да кажеш „не“ на хората, които обичаш“.

Сигурно затова е добре, че „Това съм аз! А ти кой си?“ е тънка книга. Темата е достатъчно заплашителна, че може дори да я избегнеш, ако има и внушителен обем… Но изглежда, че към въпроса за това как да поставяме граници на детето си, Юл почти в самото начало прибавя още един свой принцип: важното е не какво искаме, казваме или заявяваме, а как го правим:

Важно е, разбира се, какво решават родителите, но от основно значение за здравето и благополучието на децата е как се взема това решение – под формата на диктатура или демокрация, консервативно или гъвкаво, според моментното настроение или обмислено и последователно. Това е основа за последователното изграждане на ценности.

Книгата всъщност не се стреми да отговори на въпроса какви да бъдат границите, които да поставяме на децата си (единственото нещо, което се приема за даденост, е, че няма да използваме физическо насилие над децата), а как да го правим обмислено и последователно. Именно върху това са построени различните глави; в тях има и няколко конкретни примера, които връщат реалността в теорията.

Самият автор признава, че нещата изглеждат много прости, когато са сложени в книга, но в действителността винаги са по-нюансирани. А щом се добави и фактът, че трябва да се научим да се противопоставяме на заучените от години прийоми, и то в емоционална ситуация, нещата започват да изглеждат почти невъзможни… Затова е и спасително, че преди да ни изобличава, авторът първо ни съчувства – той разбира защо реагираме по начините, по които реагираме. Наясно е, че действаме заради собственото си възпитание и – дори да звучи абсурдно – донякъде и заради по-широкия свят, в който живеем, например заради консуматорското убеждение, че желанието е основен житейски принцип. Писателят е наясно, че когато бъркаме, не е защото сме лоши, а по-скоро защото не сме достатъчно осъзнати.

Тук идва и отговорът на въпроса защо да четем подобни книги, след като в нашия личен свят нещата неизменно ще изглеждат много по-сложни: защото Юл успява да освети с ярка светлина много прашасали ъгли на съзнанието ни и да ни покаже какво се е завъдило там. Дори само срещата лице в лице със себе си може да е достатъчно шокираща, за да задейства промяна. Като например неговото обяснение за посланието, което оставяме, когато наказваме децата – с това ние всъщност казваме: „Предавам се, не мога да те накарам да приемеш моята личност на сериозно, затова ще я заменя с едно последствие, с надеждата, че ще го приемеш по-сериозно и ще го уважаваш повече, отколкото уважаваш мен.“ Но наистина ли бихме искали децата да уважават повече заплахата да останат без таблет или десерт, отколкото собствената ни личност? Юл никога не се опитва да ни превърне в по-добри педагози – той иска единствено да ни помогне да бъдем по-добри личности.

В нашите глави има забележителна каша от представи: сантименталните идеи на Романтизма, че душите ни са способни да комуникират отвъд думите, са някак смесени с патриархалните схващания, че уважението означава страхопочитание, а някъде в себе си сме приели съвременните демократични представи, че детето знае какво иска и може да го изрази, затова трябва да получава всичко пожелано. Едновременно с това съществува и една митична представа, че по някакъв начин хлапето ще завземе властта, ако му даваме твърде много – ще ни върти на малкия си пръст. А е достатъчно да прекараме пет минути с някое дете, за да видим, че последното, което то иска, е да има власт над възрастните… Предвид как са се навързали всички тези противоречащи си идеи, нима е чудно, че имаме нужда от малко помощ в разплитането им – и в откриването на това какво всъщност е важно за нас?

Книги като тази успяват да поразчистят малко предварителните ни идеи и да ни дадат конкретни съвети за сложни ситуации – как да се държим с детето от предишна връзка на партньора ни; как да реагираме, ако голямата сестричка редовно щипе малката. И ни помагат да използваме авторитета си на възрастни съзнателно и съзидателно – вместо да властваме със страх и в хаос, в който децата трудно се ориентират.

Също като семейния терапевт Доналд Уиникът, според когото е нужно да бъдем „достатъчно добри родители“ – не през цялото време да сме съвършени, а достатъчно често да успяваме да бъдем до детето си, – така и Юл казва:

Не е добре, когато родителите се вслушват повече в теориите, отколкото в самите себе си… По-добре автентичен, отколкото теоретичен родител.

Изчистването на остарелите вярвания от главите ни и вслушването в собствения ни глас е именно това, за което книгата убедително ни помага.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.