На второ четене: „Всички са свободни“

„Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“ от Михаил Зигар

превод от руски Здравка Петрова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Свободата може да е спектакъл. Преки свидетели сме на това по света и у нас – от Вашингтон до Владивосток. Демокрацията може и да е добре или зле режисиран театър. „Всички са свободни“ на Михаил Зигар е текст, който играе на границата между

журналистическо разследване, исторически анализ и почти романизирана реконструкция на едно от най-важните събития в постсъветската политика – президентските избори в Русия през 1996 г.

Тези избори, които на повърхността изглеждат като триумф на демокрацията срещу комунистическото минало, всъщност се оказват лабораторен експеримент за симулацията на политическа свобода, която в крайна сметка завършва с идването на Путин на власт.

Книгата може да се разглежда като своеобразен руски вариант на „Фермата на животните“ на Оруел, но с (истински) хора. Иронията тук е по-горчива, защото участниците не осъзнават ролите си до последния момент. Документалната форма, съчетана с литературни алюзии, превръща текста в нещо повече от хроника. Той е свидетелство за естеството на политическата манипулация не само в Русия, но и навсякъде, където властта е достатъчно хитра, за да контролира демокрацията отвътре.

В предговора Зигар недвусмислено дава да се разбере, че изборите от 1996 г. са фарс с предизвестен край, разигран с патос, интриги и политическа акробатика, достойни за Шекспирова трагедия. Борис Елцин, старият и болен владетел, отказва да се оттегли, подобно на крал Лир, но вместо да разпределя кралството между дъщерите, той трябва да се пребори със собствените си демони – алкохолизъм, сринат рейтинг и съветници, които играят сложна игра, често без неговото знание​.

Това сравнение с „Крал Лир“ не е литературна игра – в същността си Елцин е фигура, която вече няма пълен контрол над реалността, но която същевременно отказва да слезе от трона. Ала вместо екзистенциалната трагедия на Лир Зигар предпочита да представи събитията в духа на „Тримата мускетари“. Като приключенски роман с предателства, съзаклятия и герои, които изглеждат благородни, но защитават една изгнила система.

В този контекст Елцин може да се разглежда като Луи XIII – символично слаб владетел, около когото се въртят реалните играчи:

Александър Коржаков, неговият телохранител и „сив кардинал“, е своеобразен Ришельо – човекът, който дърпа конците в сянка; Анатолий Чубайс и останалите технократи в екипа му са като мускетарите, които на думи защитават демокрацията, но в действителност си служат с корупция и насилие, за да осигурят желаната победа; Генадий Зюганов, комунистическият опонент на Елцин, играе ролята на Бъкингамския дук – официалния враг, който така и не получава реален шанс за победа.

Този наративен подход прави книгата далеч по-завладяваща от сухата последователност на събитията. Той кара читателя да види политическите фигури като персонажи в предопределен сюжет, в който финалът е ясен преди първото действие.

Основната теза на Зигар е, че изборите през 1996 г. не са борба между две идеи, а между две версии на една и съща илюзия.

Елцин представя своята победа като победа на демокрацията, но използваните методи – цензура, лъжи, финансов натиск – доказват точно обратното.

Това напомня на политическия механизъм в „1984“ на Оруел (отново, уви), където контролът върху истината е по-важен от самата истина. „Войната е мир“ се превръща в „Свободните избори са контролирани избори“.

Връзката с „Ние“ на Евгений Замятин също е очевидна. Както в антиутопията на Замятин, където хората доброволно се подчиняват на системата и вярват, че тя е в техен интерес, така и в Русия през 1996 г. общественото мнение е управлявано чрез медийна пропаганда, страх и купуване на лоялност.

Книгата помага да се направи и мощен паралел със съвременния западен свят – където изборите се печелят не толкова чрез идеи, колкото чрез контрол над разказа.

В този смисъл историята на Елцин е не само руски феномен – тя е модел на демократична ерозия, който може да наблюдаваме в много други държави.

Зигар показва, че елитите създават политическа реалност по същия начин, по който един автор пише роман – чрез внимателен подбор на събития, цитати и митове. Историята на 1996 година в Русия не е просто история на избори – тя е история за това как демокрацията може да бъде компрометирана и доведена до имплозия.

Подобен разказ откриваме и в „Живот и съдба“ на Василий Гросман, където комунизмът и нацизмът са представени като огледални идеологии. В случая с Русия през 1996 г. борбата между „демократи“ и „комунисти“ е илюзорна – реалните механизми на властта остават същите.

„Всички са свободни“ не е книга за миналото – тя е предупреждение за бъдещето, което е тук и засега не мисли да ходи никъде. Тя показва, че демокрацията може да бъде съхранена като ритуал, но изгубена като съдържание. В този смисъл Зигар прави особено журналистическо разследване – той разказва притча за начина, по който политиката се превръща в спектакъл, а спектакълът – в съдба.

В глобален план днешната политическа реалност показва, че демократичните институции в много държави не са гаранция за свобода, а по-скоро инструмент за легитимиране на нови (или добре забравени стари) форми на автокрация.

След повече от две десетилетия на власт Путин напомня на Елцин в края на мандата му – възрастен лидер, около когото се водят сложни вътрешни борби за наследяване на властта. Ако изборите през 1996 г. бяха критичният момент, в който демокрацията в Русия бе компрометирана, то следващите президентски избори (2030) ще определят дали Русия ще остане хибридна автокрация, или ще мине към открита диктатура.

Америка също преминава през криза на доверието в изборния процес – резултат от години на политическа поляризация, корпоративен контрол върху медийните потоци и нарастващо недоверие към елитите.

Дебатите около Байдън/Харис и Тръмп са подобни на тези между Елцин и Зюганов – изборът е не между две противоположности, а между две вариации на една и съща система, която не функционира по начина, по който се предполага.

Все повече страни в ЕС се сблъскват с популистки лидери, които използват инструментите на демокрацията, за да я подкопават. Орбан в Унгария, Ердоган в Турция и тенденциите в Италия, Франция и Германия показват, че демократичните системи са още по-уязвими на машинации.

В България също можем да проследим подобен политически сценарий. Ако изборите през 1996 г. в Русия бележат началото на демократичната ерозия, то България премина през своите собствени моменти на разочарование – първо с прехода от комунизъм, после с нарастващото влияние на олигархията и с хроничната нестабилност на управлението през последните години.

Както Кремъл организира изборите през 1996 г., за да гарантира, че Елцин ще остане на власт, така и в България изборите често служат за легитимиране на съществуващи политически кръгове. Коалициите, съставяни на принципа „по-малкото зло“, също напомнят на руската логика: „Да подкрепим Елцин, защото иначе комунистите ще се върнат“. Медийната среда често работи по същия начин – създава се усещане, че няма алтернатива на определени политически фигури, а независимите гласове се заглушават или маргинализират.

Ако изборите се свеждат до избор между две злини, значи демокрацията е загубила съдържанието си.

Реалният контрол върху властта изисква работещи институции, свободни медии и гражданска ангажираност. Русия премина от хаотична олигархия при Елцин към централизиран авторитаризъм при Путин. В България политическата власт също се преразпределя между различни обръчи, но реалната промяна остава илюзорна. В страни като България и Русия гражданите често очакват „силна ръка“, която да реши проблемите им. Тази пасивност е основният фактор, който позволява на такива (анти)елити да се възпроизвеждат.

Книгата „Всички са свободни“ ни учи, че демокрацията може да бъде подменена, без дори да го осъзнаем. Днес, когато политическите системи в България, Русия и по света започват да приличат на управляеми спектакли, въпросът е: ще останем ли пасивни зрители, или ще решим да пренапишем сценария?

Истинската демокрация е не в ритуалите, а в реалния контрол на обществото над властта. А това изисква не само избори, но и активна, будна и информирана гражданска позиция. Преди да е умряла, както

през 1996 година кралските мускетари бойко и цинично са постигнали целта си. Те са се стремили към победа. Като в старите романи, когато трябва да победиш на всяка цена и целта оправдава средствата. Но средствата, използвани от мускетарите, са унищожили тяхната цел. Само че в края на този роман умира не Констанс, а Конституцията.

Конституцията умря, да живее Конституцията!

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.